Тесни стъпала, подядени от времето, водят надолу и надолу, откъдето тръгват коридори, преградени с решетки, тежките метални врати само на някои от килиите са отворени. Така се озоваваме в подземието на Хоеншьонхаузен – легендарния централен затвор на ЩАЗИ в Берлин.
До 1989 г. в ГДР за този следствен затвор се е споменавало с неприкрит ужас, мнозина дори са предпочитали да заобикалят едноименния квартал. След 90-те това „място на паметта“ е Мемориал на жертвите на комунизма в Германия и сред 20-те най-посещавани музеи в Берлин.
Посещавам го заедно с група български историци и инфлуенсъри по покана на Bundesstiftung zur Aufarbeitung der SED-Diktatur (Федералната фондация за изследване на комунистическата диктатура в Германия). От българска страна партньор на това нелеко пътуване по „местата на скръбта“, включващо и нацистките лагери в Равенсбрюк и Бухенвалд, е „Софийска платформа“ – неправителствена организация, ръководена от Луиза Славкова, която прави много за съхраняване на паметта за лагера в Белене чрез изложби, интерактивен сайт (https://belene.camp/), предлагащ дори задочни срещи с лагеристи, и летни училища, които дават възможност на млади хора да узнаят истината за бившия тоталитарен режим и цената на свободата. Ако някой ден в България отвори врати Музей на комунистическото минало, то ще е – убеден съм в това – благодарение на усилията на хора като Луиза Славкова и нейния вдъхновен екип.
Но да се върнем в Хоеншьонхаузен. Отвън сградата е непригледна – най-вече заради решетките на прозорците на по-високите етажи, докато долните са облицовани с характерните за Германия червени тухлички. От нашия водач разбирам, че е имало дострояване и разширение на помещенията в годините на ГДР. Малко преди Първата световна война тези парцели в Берлин са пустеели и тогава тук е било вдигнато първоначалното здание – фабрика за месомелачки, аналогия, която те кара да изтръпнеш. Нацисткият режим е използвал помещенията като „голяма кухня“, която да захранва определен брой намиращи се в близост заводи.
През май 1945 г. съветските войски оценяват уединеността на мястото и го ограждат с високи стени с телени заграждения – тук се помещава секретният „спецлагер номер 3“ на НКВД, чиято дейност все още не е достатъчно проучена. В периода 1947–1953 г. Хоеншьонхаузен се превръща в централния окупационен затвор, който съветски другари кръщават „подводната лодка“, тъй като килиите нямат прозорци, всички отвори са уплътнени с ламарина, отникъде не се процежда светлина. Тук не е имало разлика между ден и нощ. По съветски маниер разпитите са се провеждали изключително нощем – за да сломят ориентацията на задържаните. Дневният порцион е включвал 300 грама хляб и лъжица буламач, наричана супа.
Особеността на този съветски следствен затвор, добре усвоена и от последователите от ЩАЗИ, е била, че никой от озовалите се тук не е знаел къде се намира. Арестуваните са докарвани със специални коли, една от които е изложена в двора. Вътре във фургона са обособени миниатюрни килии, без отникъде да се процежда светлина. Задържаните са нямали право да разговарят помежду си, за което е бдял надзирател. Вероятно по мръкнало пред тях се се отваряли вратите на Хоеншьонхаузен, след което са ги наблъсквали в подземието. Никой никого не е виждал в коридора, осветяван от мъждукащи лампи. При разминаването на конвоирани един от тях задължително е стоял в някой ъгъл с лице към стената. От достъпните за изследователите съветски инструкции става ясно, че това е затвор за „тотална изолация“, където задържаните трябва да бъдат пречупени, а волята им – сломена.
Тази „тотална изолация“ е могла да продължи с години. На всеки петнадесет минути шпионката на килиите се е отваряла и надзирател е проверявал всичко ли е наред. За целта на затворниците се е разрешавало да спят само по гръб с изпънати отгоре ръце, които да се виждат добре. През деня нарът се е прибирал, било е забранено да се сяда или лежи на пода.
За да научим повече за всичко това, извървяваме „обратния път“ нагоре – към някогашния кабинет на началника на затвора. Там ни очаква директорът на Мемориала д-р Хелге Хайдемайер заедно с част от екипа си. Срещата е необичайна – зад огромната и много тежка дъбова маса в заседателната зала на бившия началник на затвора, където той е приемал 12-те директори на регионалните затвори на ЩАЗИ. Не ми се мисли колко човешки съдби са били премазани след подобни „съвещания“.
Д-р Хайдемайер представя накратко целите на Мемоариала, който освен „място на памет“ (огромен брой посещения годишно) е и място за изследователка дейност, за която отговаря неговата заместничка д-р Елке Щаделман-Венц. Сред изследователските проекти споменават датата 17 юни 1953 г. и с историка Михаил Груев, който е седнал до мен, се споглеждаме.
Значи тук за разпити са водели участниците в първото народно въстание срещу комунистическия режим в Източна Европа? Д-р Щаделман-Венц потвърждава, че е било точно така. Сградата по онова време е била надградена с допълнителни етажи и тук са функционирали около 200 килии, които са се разтягали до безкрайност.
За миг притварям очи и си представям онова, което помня от хроникалните кадри. Десетки хиляди хора скандират и носят плакати около Бранденбургската врата, някои от тях хвърлят камъни, а наоколо съветските танкове се разгръщат в боен строй. Те тръгват срещу хората, чуват се картечни откоси, викове. Има убити. Мъже и жени в паника бягат, чудят се къде да се скрият. Отекват нови откоси. Разнасят се викове и сред чуждестранните журналисти, камерите се залюляват, там също има ранени.
Всички тези събития са предшествани от многохилядни демонстрации на работници, започнали още от средата на май 1953 г., но станали по-интензивни през първите дни на юни. И забележете: подобни протести има не само в ГДР, но и в Полша, Чехословакия, дори и в България, на което ще се спра по-нататък.
Изграждането на „социализъм по съветски образец“ носи нищета и глад. След осем години на наливане на основите и потъпкване на свободите хората в Източния блок започват да изправят глави, те са наясно, че повече няма какво да изгубят. Царят глад и разруха, основни хранителни стоки като месо или масло липсват, нищо че са с купони. През 1952 г. около 160 000 души от ГДР бягат в западната част, от началото на 1953 г. – още 330 000. Скачат през прозорци на жилища по разделителната линия. Стената още не е издигната, някои дръзват да преплуват река Шпрее под изстрелите на граничарите.
Смъртта на вожда на народите др. Й. В. Сталин разклаща репресивната система на комунистическия режим, градена дълги години върху страх и терор. И хората изведнъж се пробуждат, започват да се питат защо живеят в „египетски плен“. Полъхът на несъгласието се усеща из целия Източен блок, където условията на живот са наистина тежки. След март 1953 г., когато Сталин вече го няма, по върховете на съветската система започва борба за власт и всички гадаят кой ще изкатери пирамидата на властта – Маленков, Берия или Хрушчов? И по-важното: ще има ли реформи, задава ли се промяна?
Колкото и да е изненадващо, най-радикален в замислите си за реформи е не друг, а сталинският палач Лаврентий Берия, отговорен за съсипаните съдби на милиони хора. Може би защото е разполагал с истинските анализи на службите за сигурност и е бил наясно колко уязвими са СССР и неговите сателити.
На 2 юни 1953 г. Берия вкарва в Политбюро на ЦК на КПСС предложение за „Оздравяване на политическото положение в ГДР“. Вълната от стачки в ГДР е факт още от месец май, същото се случва в Чехословакия и в Полша. В Румъния избухват „гладни бунтове“, а през април и май 1953 г. в Пловдив се разраства стачката на тютюнопроизводителите, която е удавена в кръв.
България не е изключение от порива за свобода в Източния блок, но за тези събития продължава да се знае малко. На 20 април пловдивските тютюноработници изпращат писмените си искания до премиера Вълко Червенков. В тях те настояват за целогодишна заетост и връщане на придобивките за техния тежък труд, с които са се ползвали преди национализацията. Иначе, заплашват те, просто ще спрат работа
На 5 май 1953 г. в града под тепетата пристига десант от партийни величия: Георги Цанков и Антон Югов (съответно вътрешен министър и министър на промишлеността), Станко Тодоров, Райко Дамянов и Георги Чанков, охранявани от допълнителни подразделения на народната милиция. Те се отправят към тютюневите складове на бившата фабрика „Томасян“, окупирани от стачниците. Югов, който сам е бивш тютюноработник, възнамерява да държи реч и да успокои протестиращите. Но още щом произнася „другарки и другари“, срещу него политат камъни. Сякаш пред „народната власт“ оживяват сцени от романа „Тютюн“ на Димитър Димов. И тогава „народната милиция“ открива огън. Убити са трима души, петдесет са ранените, поне стотина са арестуваните.
Затова вождовете в Москва са принудени да обсъждат „ответни мерки“ и „евентуални промени“. Те знаят за бунтовете в сателитните държави, знаят и за бягствата от ГДР, които сериозно деформират тази „витрина на социализма“. От документа, носещ подписа на Берия, става ясно, че „причина за размириците в ГДР е неправилният курс към ускорен социализъм“. А именно – „форсираното развитие на тежката промишленост, ограничаването на частната инициатива, насилственото създаване на кооперативни стопанства (текезесета)“. Кое от казаното за ГДР не е валидно за целия Източен блок, в това число и за България?
Населението в „страните на реалния социализъм“ гладува и въстава. Накратко: Сталинският курс на развитие води до задънена улица. Но нали това е курсът, по който СССР се превръща в страната образец, в страната, където „най-волно диша човекът“?
И най-важното: в докладната записка на Берия се говори за това, че „сега и в най-близко бъдеще главна задача е борбата за обединението на Германия на демократични и миролюбиви начала“.
Направо не е за вярване! Идеята на Берия обаче не се споделя сред най-близкото бивше Сталинско обкръжение. А неговата цел е била очевидна и ясна. За да избегне СССР дългосрочната катастрофа, в съветската икономика и най-вече в селското стопанско са необходими сериозни финансови инвестиции. Селското население в СССР е напълно деградирало в резултат на сталинските репресии. Съветската промишленост няма потенциал да отделя средства за селското стопанство. А това означава икономическите проблеми да прераснат в политически. Истинската цена на съветския атомен проект също си казва думата. В разгара на Студената война няма никакъв шанс за сериозни чуждестранни заеми. Ето защо картата с германското обединение излиза на масата. Може ли през ФРГ да бъде сключен подобен заем? Арестът на Берия и на неговите съмишленици запокитва в небитието всички подобни идеи. Чак до 1989 г., когато сходен икономически колапс принуди Горбачов да даде крачка назад и Стената рухна.
Но на 17 юни 1953 г. хората в Източна Германия са по улиците. Протестират стотици хиляди не само в Берлин, но и в Дрезден, Ерфурт или в Магдебург. Окупационните съветски части удавят протеста в кръв – има десетки убити и стотици тежко ранени. Хиляди хора минават през килиите на Хоеншьонхаузен.
Във ФРГ датата 17 юни се превръща в официален празник и е отбелязвана всяка година. Защото това е част от пътя на германците към обединението и свободата. За да не могат вече танковете на Москва да газят хора на тяхна земя.
Можем само да се питаме дали някой ден датата 5 май ще бъде отбелязана в Пловдив? И кога ще има Мемориал на комунистическия режим в България?
