В началото на миналия век нравите в Европа още са били такива, че макар и фалшиво, на еротиката се гледало осъдително. Избягвало се публичното говорене за нея.
Въпреки това съществуването й от древни времена, описано в гръцката класика, донякъде легализирало съществуването й. Поне в културните форми.
И все пак, да пишеш еротични романи в атмосферата на отрицание, било дръзка проява. Не всеки писател се решавал на такова нещо. В същото време такова писателство несъмнено е предполагало търговски нюх. Сред почитателите на подобна литература вече имало и много жени. Светът през 19 и началото на 20 век още не е така еманципиран, но жените вече надигали глава за равенство и също проявявали любопитство към "мъжките" четива.
Един от смелчаците - автори на еротични романи, бил френският писател Пиер Луис. Негов роман стигнал и до България, в превод не от когото и да е, а от нежния поет Димчо Дебелянов. За жалост, историята около работата по превода завършва трагично.
През 1911 година на столичната улица "Патриарх Евтимий" се разиграва кървава сцена. Баща застрелва дъщеря си заради романа на Пиер Луис "Афродита", за който се чувало, че бил толкова скандален, че "дори и французите се възмутили от него".
Истината е, че романът е написан в чест на голямата Сара Бернар. Според легендата за него, когато се запознали двамата с Луис, Сара Бернар се пошегувала с него и му казала, че ще чака той да напише нещо за нея. И той написал "Антични нрави" - такова било оригиналното първо заглавие на романа "Афродита". През 1896 година Луис публикувал оригиналния текст в сп. "Валони". От там го взели за "Меркюр дьо Франс", и цял Париж започнал да говори за романа.Сюжетът разказва, как александрийски куртизанки продават тялото си, облечени в прозрачни роби, под които прозират напращели гърди и натежали бедра, но макар голотата им да е толкова явна, те криели лицата си. И тази тайнствена "свенливост" още повече възпламенявала страстите. Сцените, описани в романа, буквално стряскали със своята описателна откровеност. Всеки искал да прочете пикантните истории в романа на Луис. И макар че бил обявен за "опасен", още от първия му тираж били продадени 350 000 екземпляра. След като се прочува, "Афродита" напуска пределите на Франция и тръгва да шества по света. Така стига и до България.
Сюжетът разказва, как александрийски куртизанки продават тялото си, облечени в прозрачни роби, под които прозират напращели гърди и натежали бедра, но макар голотата им да е толкова явна, те криели лицата си. И тази тайнствена "свенливост" още повече възпламенявала страстите. Сцените, описани в романа, буквално стряскали със своята описателна откровеност. Всеки искал да прочете пикантните истории в романа на Луис. И макар че бил обявен за "опасен", още от първия му тираж били продадени 350 000 екземпляра. След като се прочува, "Афродита" напуска пределите на Франция и тръгва да шества по света. Така стига и до България.
Пръв поискал да го издаде на български книгоиздателят Александър Паскалев. Той попитал Яворов, кой би могъл да направи превода, и Яворов посочил Димчо Дебелянов. По онова време Дебелянов живеел под наем на "Патриарх Евтимий" 1 и както обикновено, нямал никакви средства. Собственик на къщата бил полковник Петър Петрунов, чиято най-голяма дъщеря се казвала Елена. Младият поет често се захласвал по черните й коси и умния й поглед, но не смеел и да си помисли за нещо повече.
Елена Петрунова / Източник: Архив към музейна сбирка за Димчо Дебелянов
Докато работел по превода, Елена сама предложила на Димчо да му помага в черновите. Тя тъкмо се записала да следва романска филология и освен това имала изящен почерк. Двамата се срещали скришно от баща й, за да не се налага да обясняват върху какво работят. Елена била на 18, а Димчо - на 24. Между двамата прехвръквали искри, но Димчо не смеел и да си помисли - той, безработният бохем, дето едва свързва двата края, да бъде с такова момиче - изискано и от солидно семейство. Но любовта не пита и в крайна сметка двамата се признали в чувствата си.
Архивна снимка от столичната "Патриарх Евтимий", където живеели сем. Петрунови през 1911 година
/ Източник: Архив на писателя К. Константинов
Вечерта на 9 юни 1911-а у Петрунови имало гости - приятели на полковника, военни. По някаква причина бащата на Елена точно същата вечер се сдърпал нещо с нея. Според мнозина - заради книгата и заради това, че тя тайно се среща с наемателя. Посръбнал повечко заради гостите, полковникът изпаднал в ярост. Гостите си тръгнали, а Петрунов взел револвера си и стрелял два пъти - веднъж в дъщеря си, и втория път - в себе си. Димчо Дебелянов не бил в къщата. С Константин Константинов се шляели по улиците, когато това се случило. Чак като стигнали къщата и чули писъци и тропот, от стражарите разбрали, какво се е случило.
От едно писмо на Димчо Дебелянов до сестра му разбираме ужасното му объркване и мъката, която изпитал, когато видял Елена бездиханна, а баща й да се тресе в агония. След онази зловеща нощ едва се опомнил. Преместил се да живее на улица "Юрий Венелин", в една мансарда. Там довършил превода на фаталния роман. Нощем сънувал кошмари, а денем живеел като в полусън. В такова настроение написва стихотворението "Последна скръб", което несъмнено е посветено на Елена Петрунова:
ТИ смътно се мяркаш
из моята памет
кат бродница сънна
в бездънна гора -
аз спомням очите
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.
Първа страница от книгата на П. Луис, в превод на Димчо Дебелянов
Когато "Афродита" излиза у нас, българското общество, както обикновено се раздел на две - на отрицатели и възторжени читатели. Слухът за смъртта на Елена Петрунова подсилвал любопитството на столичните клюкари. Още повече че на първата страница на романа Димчо Дебелянов добавил от свое име следното: "На една покойница - обещаният дар. Преводачът."
Преводът бил оценен като блестящ. Убедете се сами от този откъс: "Деметриос неволно извика от удивление: тя беше съвсем гола. Лишена от бухналата си роба, тя изглеждаше тъй млада, тъй детски неразвита в гърдите, тъй тясна в хълбоците, тъй явно невръстна, че той почувства съжаление. Като конник, който се яхва с всичката си тежест на някоя твърде изнежена жребица."
Много хора свързвали книгата с историята на убитата Елена и безутешния Дебелянов. В писателските среди едновременно жалели и осъждали и момичето, и поета. Димитър Полянов, който бил приятел на Дебелянов, се изразил повече от цинично, че момичето "си го е търсело". Публично споделил и недоумението си, че Дебелянов се е съгласил да прави превод на "циничния роман". А веднъж дори в прав текст казал, че явно е искал голям хонорар, "ама отприщил трагедия". Човек се пита, откъде е била продиктувана тази злост? - Според някои, самият Полянов бил влюбен в Елена Петрунова, но това са само предположения.
Дебелянов се чувствал силно наранен от тези приказки зад гърба му. Още повече, че самият той бил дълбоко нравствен и чист човек. Навсякъде със себе си носел едно малко книжле на Евангелието. Намират го и в раницата му, след като загива на фронта. И макар че има и други версии за убийството на момичето, вината която негласно му вменили "приятели" като Полянов, му тежала и го потискала.
Сред една от версиите, които вървяли из София, полковникът, бащата на Елена, имал още четири дъщери, по-малки от нея, а бил вдовец. Било му трудно да се грижи за пет момичета без майка. Но Елена била против баща й да се задоми повторно. Някои познати на семейството предполагали, че може и на тази тема да са се сдърпали баща и дъщеря, а тайната любов с наемателя да е наляла масло в огъня. Така или иначе, какво точно се е случило, остава в скритите сенки на безвремието.
Константин Константинов, който бил в онази фатална нощ с Димчо Дебелянов, описва видяното у Петрунови в книгата си "Път през годините". Той пише как Димчо, напълно объркан от ужас и все повтарял като в унес: "Брей! Какво стана... Брей... Какво стана..." В архива на Дебелянов и до днес се пази некрологът на Елена Петрунова. А след погребението й приятелите на поета се безпокоели, той да не сложи край на живота си.
А какъв е всъщност този роман на Пиер Луис, който се предполага, че стои в дъното на българската трагедия? В него писателят изразява възхищението си от красотата на човешкото тяло. Посланието му е хедонистично, но и хуманно - прокламира ценността на всеки миг на щастие и чувствена наслада.
Има един филм на режисьора Лу Жьоне - драма от 2019 година, койтоо носи заглавието "Бурни връзки". Филмът е създаден по писма на Пиер Луис и писателката Мари дьо Рение. Той разкрива страстна история на сексуална свобода, съчетана с творчество. Луис е описан във филма като бонвиван, който често се влюбва в различни жени. С приятеля му Анри дьо Рение често се влюбват в една и съща жена. Такъв е случаят с дъщерята на кубинския поет Хосе-Мария де Ередия, техен приятел и ментор. Въпреки че харесва Пиер, Мари се омъжва за Анри, защото той може да плати дълговете на баща й.
Пиер и Мари в кадър от филма на Лу Жьоне "Бурни връзки"
Пиер остава разочарован от решението й и заминава за Алжир, където среща Зохра, с която го свързват сексът и еротичната фотография. След две години се връща в Париж заедно с палавата алжирка, на която дава пълна свобода да се забавлява с приятелите му. Мари пък изненадващо му признава любовта си и двамата се впускат в страстна афера зад гърба на съпруга й Анри.
Тайната им авантюра прераства в игра, която ги вдъхновява не само в леглото, но ги провокира към своеобразно творчество - да измислят нови и нови съспенс ситуации, които да ги възбуждат. Така те се превръщат в легендарната двойка на нощния Париж от ХІХ век Пиер и Мари.
Пиер и Мари в кадър от филма на Лу Жьоне "Бурни връзки"
Дали самият Пиер Луис е бил точно такъв? Кой е той? Може би това, но и още много други "лица". Неслучайно е използвал и различни псевдоними.
Роден е на 10 декември 1870 година в Гент, Белгия, в семейството на Пиер Луи-Филип (1812 - 1889) и втората му съпруга Клер Селин Малдан (1832 - 1879). Имал брат от първия брак на баща си. Още бил съвсем малък, когато семейството се преселва в Париж. В училище се сприятелил със своя съученик Андре Жид, с когото водел кореспонденция през целия си живот.
През 1890 година се запознал с Оскар Уайлд. Покрай него често се оказвал на тайни сбирки на хомосексуалисти. На 18 започнал да пише първите си еротични текстове.
Първата му печатна публикация е от 1881 година - в литературното списание "La Conque" ("Раковината"), а първият му цикъл стихове - "Astarté", бил похвален от критиката като "елегантен и изискан".
През 1884 година издава поемата "Песните на Билитис" - сборник от 143 стихотворния, третиращи женската сексуалност и лесбо любовта. Героини на сборника са куртизанки от времето на Сафо. По някои от текстовете на Луис създава музика Клод Дебюси.
Така че, както се вижда, името на Пиер Луис съпътства доста звезди - той е моден автор на своето време.
Споменатият вече роман "Афродита" излиза през 1886 година и се превръща в бестселър. През 1898 година излиза друг еротичен шедьовър на Пиер Луис - романът му "Жената и куклата", който става едно от най-екранизираните му произведения и по него Луис написва и пиеса.
Книгите му в еротичен стил били богато илюстрирани от редица известни по онова време еротични художници, което още повече привличало интереса на публиката. Голяма част от творчеството на Пиер Луис е издадено след смъртта му. Напред във времето, та до наши дни, нецензурните му текстове вече се приемат по-приемливо и демократично.
Но Луис е бил ценен и приживе. Отричането му не попречило да бъде удостоен с отличието кавалер на Почетния легион през 1909 година, а след това и със званието офицер на Почетния легион през 1925 година. Любопитно, нали?!Между двете отличия, през 1919 година името на Пиер Луис буквално гръмва в цялата френска преса заради две негови статии, в които той изложил хипотезата, че произведенията на Молиер всъщност са били написани от Пиер Корней. Започва голяма дискусия от историческо значение за френската литература. Пиер Луис бил подготвен за спора, защото се славел като страстен библиофил и ерудит. Библиотеката му съдържала над 20 000 тома литература и той бил много начетен човек.
Актьорът Нилс Шнайдер, в ролята на писателя Пиер Луис, във филма на Лу Жьоне "Бурни връзки"
Така че ние наистина си имаме работа с една многопластова личност, за която не може да се съди едностранчиво. Пиер Луис придобива авторитет, въпреки аморалния си имидж на еротичен писател и ненаситен еротоман.
Освен това се занимавал и с еротична фотография и колекционирал актова фотография. Притежавал над 10 000 еротични снимки.
Но, както казват шегаджиите, "човек и добре да живее, се жени". И Луис се оженил през 1899 година. Сключил брак с жена, на име Луиз, но след като двамата не били благословени с наследници, разтрогнали брака си.
През 1923 година писателят сключва брак с Алин Стийнакър, с която живеел от години - още 1917 година. Двамата имали три дъщери и останали заедно до смъртта на писателя.
Пиер Луис умира от емфизем на 4 юни 1925 година в Париж, точно преди век.
Споменахме, че романът му "Жената и куклата" е най-екранизираната му творба. И това не е учудващо. Сюжетът на романа е много интригуващ. Разказва за млада жена, която подчинява напълно на волята си влюбен в нея мъж. Тя изкусно успява на няколко пъти да го привлече към себе си, но всеки път с една цел - да го отблъсне.
Тази мъчителна връзка разкрива мазохистичното желание на хората да се стремят най-страстно към онова, което им се изплъзва. Неслучайно филмите, създадени по романа, носят заглавия като "Дяволът е жена", "Този неясен обект на желанието" на режисьора Луис Бунюел и др.
На български романът "Жената и куклата" е издаден през 1927 година, в превод на Димитър Митов, и преиздаден в по-ново време през 1992 година. Съвсем очевидно е, че тематиката в творчеството на Пиер Луис е интригуваща и за читатели, и за зрители по целия свят. И това е съвсем обяснимо.
Няма как да бъде забранено любопитството на хората към сексуалността, както като физическо проявление на природата, така и заради най-великото човешко чувство - любовта.
