Представяне на книгата на Джорджо Агамбен „Пилат и Иисус“ (превод Тони Николов, изд. Фондация „Комунитас“, 2025) с участието на Теодора Димова, проф. Владимир Градев, Валентин Калинов и Тони Николов.

Теодора Димова: „… В целия разказ за съда на Пилат – и то не само в Евангелието на Йоан, но и в синоптичните Евангелия – се среща с натрапчива настойчивост глаголът parédoken – предаде (от didomi). Може да се каже, че ключовото събитие в страстите Христови е предаването. Първо Юда с целувка предава Иисус на юдеите. После юдеите предават Иисус на Пилат. А в края на съдебния процес Пилат предава Иисус на разпване. Това предаване има голямо значение от богословска гледна точка. Защото то първо се е случило на небесата, първо Бог е „предал“ или отдал Своя Син на света. След това светът отдава/предава Неговия Син на разпване. Всичко започва от небето. Земното следва небесното: „Бог толкоз обикна света, че отдаде/предаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“…

Основната цел за написването на тази книга ми се струва, че се явява към нейния финал. След като многократно Пилат се е опитвал да избегне съдебния процес над Иисус, да не Го съди, да не произнася присъда, след като е заповядал да бъде бичуван и е смятал, че след това наказание юдеите ще бъдат удовлетворени и той ще може да Го пусне на свобода, след всичко това в Евангелието на Йоан се казва, че „Пилат… изведе вън Иисуса и седна на съдището“. Тук Джорджо Агамбен приема, че глаголът, който е използван, е възвратен и всъщност по-точният превод би бил „Пилат извел Иисус и Го сложил да седне на съдището“. Тогава буквално Иисус става съдията. В апокрифното „Евангелие на Петър“ се съобщава, че „юдеите Го облекли в багреница и Го сложили да седне на съдийското място, казвайки: „Съди праведно, царю Израилев“. Това е в унисон с трънения венец, багреницата, тръстта, присмехулното приветстване като Цар юдейски. Те иронично се отнасят към Него като към цар и съдия. Но Той не съди никого, защото е заявил, че е дошъл не да съди света, а да го спаси. Тоест съдебният процес, съдът и спасението се изключват взаимно…“

Валентин Калинов: „… От една страна, тази книга ни открива Агамбен като религиозен философ… От друга страна, този Агамбен, когото виждаме тук, е всъщност все същият Агамбен, който се провокира поне от двайсет години от една голяма тема, а именно темата за закона и за отношението между човека и закона… Агамбен действително е и вярващ и практикуващ католик, и религиозен мислител. Откривайки го и в тази му светлина, ние го виждаме и заедно с неговите изконни теми, с неговите най-скъпи и близки му мисловни провокации…

Срещата между Пилат и Иисус, срещата между Бога и човека е среща, която не спира да се инсценира в своята изначална нерешеност, а това значи в своята изначална отвореност, в изначалната си способност за ангажиране. Срещата и процесът над Иисус, един процес, който е незавършен, който е прекъснат и не завършва с издаване на присъда – тук е всъщност ядрото на онова, което Агамбен се опитва да ни каже – тази среща, разбира се, е среща между временното и вечното, среща, която продължава да се случва. Защото не просто Христос е разпнат при Понтий Пилат, но ние всички живеем и продължаваме да живеем при Понтий Пилат. Попадането на Понтий Пилат в Символа на вярата удостоверява чисто и просто неговото безсмъртие. Защото зад Понтий Пилат, и това също е много добре експлицирано от Агамбен, ние, от една страна, виждаме нещо, което според Агамбен е уникално за цялото Евангелие, а именно психологическата релефност на образа на Пилат, дълбочината, която е придадена на Пилатовата душа…  Той хем сякаш знае някои неща, които не казва, хем има неща, които не знае и иска да разбере, хем по някакъв начин чувства върху себе си бремето на закона, бремето на съда, което трябва да се извърши чрез него… От друга страна, виждаме, че Пилат изпълнява определена роля в божествената икономия, което означава, че неговият образ е противоречие. И този образ е противоречие, колкото е противоречие и фактът, че Христос има две природи и две воли. Неслучайно има един много радикален пасаж, в който Пилат и Иисус се оказват редоположени, защото и двамата дават простор на едно помитащо противоречие. Затова те се и срещат там, където това противоречие може най-ясно да се експлицира и да се изяви и чисто феноменологически – а именно пространството на съда. За Агамбен правото, религията, магията дават особен достъп до истината, който не може да са гарантира от никоя друга област на човешкото правене и на човешката практика. Този достъп до истината обаче непременно изисква от нас да се ангажираме с нея и да вземем страна. И това става в един съдебен процес. Нека не забравяме, че съдебният процес, който Агамбен многократно аналогизира с процеса на една болест, с кризата, която възниква тогава, когато лекарят трябва да реши дали пациентът ще оживее, или не, с различни моменти на съдбовно вземане на решение, именно това прави от процеса място, в което трябва да се вземе отношение към истината. И обратно, невземането на отношение към истината, отказът конституира онова зацикляне, което Агамбен назовава криза и което според него не престава да се предава в историята на модерността и съставлява нейната вътрешна дефрагментираност и деконструираност.“

Владимир Градев: „… От дълги години Агамбен работи върху проблемите за закона, като изразява особено силно своята тревога от хипертрофирането на закона, тоест от свръхрегулирането на човешките отношения и всекидневния живот. Със своето месианство той се стреми да вдъхне живот на нашата система, която е станала в последните векове – да кажем, от епохата, когато Ницше казва: „Бог е мъртъв“ – нихилистична, опасна, смъртоносна. Но за разлика от всички еврейски мислители, с които влиза много често в диалог, Агамбен схваща месианското прекъсване на хода на историята не като дело на човешка политическа сила, а според християнската традиция…

Всичко се съсредоточава в срещата между двамата, изправени един срещу друг, единият – Пилат, в пълнотата на своята власт, другият – Иисус, окован. Месианското упражняване на власт, ни казва Агамбен, не е упражняване на власт в конвенционалния смисъл на думата, това е, както казва ап. Павел, сила, която се в немощ напълно проявява. Никой от двамата не представлява само себе си, Пилат говори и действа от името на императора, господаря на света, Иисус говори и действа от името на Своя Отец. В преторията се намират не просто съдията и подсъдимият, а Цезар и Бог, те се изправят един срещу друг и най-накрая разговарят. Агамбен си поставя целта да разбере дали светската власт, дали юридическият ред са част от спасението, което носи Месията. И тук идва заключението – за да засвидетелства истината, Иисус е трябвало да потвърди, но и да отхвърли своето Царство, което не е от тоя свят, а в същото време е на една протегната ръка разстояние. От правна гледна точка неговото свидетелство не е могло да не претърпи провал и да не приключи като фарс…

Пилат няколко пъти заявява, че намира обвинения Иисус за невинен и иска да го пусне. Защо тогава не го прави? Той не се страхува, не е малодушен, както го представя например Булгаков, не е циничен, както го представя Дюренмат, тоест не би трябвало да го подценяваме, че се страхува да не разгневи цезаря… Но властта и присъствието на Другия, на Всевишния се явяват пред очите му в словата и поведението на Иисус с очевидност и сила, която го поразява и дори уплашва. Накратко ни казва Агамбен: Пилат не е съдия, а инструмент на Божието провидение, между двамата се сключва мълчалив и неизречим пакт, който определя изхода. И последният въпрос, който задава Пилат, ехти и днес все същият: „Отде си Ти?“.  Отговор на този въпрос всеки от нас трябва да даде и днес. Така или иначе, Пилат, казва Агамбен, не произнася присъда, но предава Иисус на разпване. 

Осветявайки тази травматична трагична среща, Агамбен завършва: „Тук е Кръстът, тук е историята“. Според него същностният характер на месианството, който го интересува в случая, е особеното отношение със закона. Идването на Месията води до криза на съществуващия ред и до прекратяване на хипертрофията на закона, както и до неговото пълно преобразуване. С други думи, правосъдието и спасението не могат да бъдат съвместени, защото взаимно се изключват като парадоксално, неразрешимо противоречие. Същевременно те препращат едно към друго, тоест те са антиномични. Чрез процеса над Иисус при Пилат Агамбен в крайна сметка иска да покаже, че съюзът на Църквата и държавата, който е в основата на западните теополитически механизми на управление, не може да бъде оправдан от една истинска християнска политическа теология, която изследва как хората организират своето живеене заедно чрез обещанието на идващото Царство Божие. Иисус Христос, Който проповядва две неща, покаяние и приближаване на Царството, е в центъра на християнската политическа теология. Христологията и есхатологията дават граматиката и логиката на тази политическа теология и на християнския живот. Месианската политика на Иисус поставя под въпрос установените политически форми и юридическите норми, но не е апокалиптична, тя не е насочена към разрушаване на образа на този свят, както е в юдейското месианство. Тя е насочена към автентичното живеене заедно… Този свят не се свежда до политическата власт или юридическия ред на държавата, а се свежда според Агамбен до живеенето заедно и грижата за общия дом на човечеството, които допринасят за идването на Царството Божие, но които не бива да бъдат обърквани с Царството Божие.“

Тони Николов: „… Когато прочетох тази книга, провидях една много сложна задача… Изведнъж видях евангелският разказ за съда деконструиран, разчленен, подреден в тези седем стъпки на влизания и излизания навън, които са структурно важни за текста. В този смисъл книгата ни изправя пред едно голямо предизвикателство – да видим отново голямата криза на историята в разлома между времето и вечността. Пред очите ни се разиграва най-големият процес в историята, по време на който е осъден самият Спасител, и всъщност тези влизания и излизания така и никога не свършват… Излиза, че ние имаме небесно предание, небесен разказ за случващото се и земно предаване на същите тези събития, което е предателство. В този смисъл ролята на Пилат е грандиозна, затова е вкрепена и историзирана в Символа на вярата, защото по някакъв начин символизира цялото човечество. Тоест, когато четем този разказ, ние влизаме в него откъм Пилат… Но дали фигурата на Пилат е толкова ясно очертана? В някакъв смисъл, да. А когато Агамбен добавя бялата и черната легенда за Пилат, ние го виждаме по един още по-релефен начин… Една от историите е много поразяваща, даже се запитах как някой писател не е написал по нея роман… Според черната легенда, когато Пилат отива при Тиберий да му каже какво се е случило, той се страхува ужасно. Тогава се оказва, че при него е хитонът на Иисус. Пилат го облича, търсейки по някакъв начин защита, и се оказва, че цезарят не може да го осъди, макар да иска това. Постепенно обаче Тиберий разбира, че преобразеният Пилат се крие от него с помощта на някаква чужда сила. Накрая нарежда да свалят хитона и тогава вижда истинския Пилат и неговата вина. Замислих се, че когато се причастяваме, както е тук при Пилат, ние като че ли се загръщаме с хитона на Иисус. Когато обаче свалим хитона, оставаме сами по себе си, в цялата жалкост на своето земното съществуване, в своя оголен живот – тази любима метафора на Джорджо Агамбен.

Но имало ли е въобще процес? Един италиански юрист – Салваторе Сата, твърди, че това не е процес, защото римското право е много пунктуално, там всяка дреболия е от значение. Не може да има процес, ако няма дознание, ако няма протокол, ако не са зададени въпросите… Как ще има присъда след това? Независимо колко е неважен субектът на осъждането, структурата на римското право е много ясна и категорична. И Пилат знае много добре това. Така че онова, което се извършва, е нещо наистина много страшно, то е колосална трагедия, в която вечността и времето си разменят местата. Времето сякаш забива копието си във вечността, а вечността, както каза Теодора Димова, сяда по някакъв начин на съдището и подготвя вече своята страшна присъда над времето.“