За изложбата „Какво ни свърза“ в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, куратор Илина Коралова (до 22 юни 2025 г.)
Изложбената програма на Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ) продължава с експозиция, чието заглавие отново звучи като въпрос[1], но съзнателно е лишено от въпросителен знак, насърчавайки публиката към активно интерпретиране. Произнасяйки кратката фраза „какво ни свързва“, автоматично бихме могли да се запитаме — или дори да утвърдим — „какво не ни свързва“, „какво ни разделя“ или напротив „какво ни обединява“. Екзистенциални фрази за осъзнаването на колективното съжителство, както и за вечната битка за отстояване и търсене на идентичност, пространство и възможност за лично свободно съществуване.
Този философски жест не е изненадващ, когато идва от институция, насочена към концептуалното и критичното в съвременното изкуство. Чрез поканата към българската кураторка Илина Коралова, която живее и работи в Германия, музеят организира изложба, посветена на една от най-баналните[2] на вид, но заредени със значение теми във всекидневието: храната — тема, която в рамките на изкуството придобива нови, често неочаквани значения. Коралова е изкуствовед, куратор и проектен мениджър с международна биография. Тя е хоноруван преподавател в Академията за изящни изкуства в Лайпциг и директор на Асоциация „Бъдещето на Европа“. Участвала е в екипа на Германския павилион на Венецианското биенале през 2015 г. и е осъществила множество кураторски проекти в Германия (Лайпциг, Дрезден, Аугсбург, Мюнхен), България (София, Пловдив), Австрия (Грац), Словения (Словения, Градец) и Франция (Лион).
Василена Ганковска, Закусвалня в гората, 2025 г.
Темата за храната е широко изразена в съвременното изкуството[3] и често служи като отправна точка за преосмисляне на обичайните жестове, предмети и ритуали. Изложбата „Какво ни свързва“ разглежда храната не просто като акт на консумация или сцена на човешка общност, а като метафора, натоварена със символно и концептуално значение. Вместо да следва познати художествени наративи (като „Тайната вечеря“ или „Закуска на тревата“) или да се вплита в ритуални и географски контексти (както в изложбата „Храна: насъщност, общуване, ритуал“, СГХГ, 2021[4]), изложбата поставя храната като самостоятелен обект — суров или преработен — лишен от непосредствено човешко присъствие, но носещ потенциала да изгражда връзки: между материя и идея, между органично и механично, между визуално и концептуално.
Можем да отбележим, че общият творчески подход на участниците в изложбата е трансфигурацията на баналното чрез образа на храната. Трансфигурацията[5] е вид промяна, преобразяване, но се различава от „метаморфозата“, която обозначава постепенен процес на развитие във времето. Докато метаморфозата е натоварена с романтика, носталгия и меланхолия, трансфигурацията носи усещане за внезапност, понякога дори за неестественост — за промяна, предизвикана не от естествено развитие, а от рязка, почти груба намеса.
Така например Антон Стоянов[6], възпитаник на немската школа по визуални изкуства, използва стъклото като медиум и обект на формално и концептуално разгръщане. В настоящата изложба Стоянов представя инсталацията Spiegel–Ei — провокативен обект, визуално напомнящ чифт пържени яйца, в който алюзията надхвърля буквалното[7], тъй като гладката повърхност има способността да отразява, да създава огледален образ. Зрителят буквално се оглежда в работата и се изправя пред абсурда на търсенето на собственото отражение в един от най-обикновените символи на всекидневието — яйцето „на очи“, което винаги сякаш ни наблюдава. Тук трансфигурацията не се случва чрез плавна метаморфоза, а чрез естетическа интервенция: изборът на „студени“ материи като стъклото, но и преувеличеният мащаб и изместването на обекта от чинията върху пода на музейното пространство, разрушават кулинарната интимност и предлагат нейна концептуална реплика. В тази промяна баналното не се възвишава, а се преобръща — и именно в този жест се крие критическият заряд на работата.
Авторката Барбара Холуб[8] развива творчество, което е в пресечната точка между корпоративната среда, публичното градско пространство и институционалния контекст на изкуството, като концепцията за „тих активизъм“ служи като обединяващ принцип на тези усилия.
В изложбата „Какво ни свързва“ Барбара Холуб представя проекта „WEPARAPOM! Посяване семената на невъзможното“, реализиран под формата на инсталация, съставена от изхвърлени стъклени глобуси за лампи. Всеки глобус е индивидуално изрисуван от членове на ромски и други малцинствени общности във Виена, превръщайки го в символично семе на ябълково дърво — емблема на културната памет и приобщаването. Върху глобусите са изписани и две поеми на ромски език, които преплитат личното и колективното слово в един жив социален наратив.
Това произведение предлага рязка трансфигурация, като кани зрителя да изгради ментална представа за ябълките, семената и ябълковото дърво. Тук няма метаморфоза на реалния предмет „ябълка“ в нещо друго; вместо това имаме абстрактно мултиплициране на един силно натоварен със символика образ. Ябълката може да бъде разчитана едновременно като библейски и сакрален символ (Адам и Ева), но и като знак на съвременността — например отхапаната ябълка на Стив Джобс, създателя на компютъра за масова употреба. Така се отваря поле за интерпретации, свързани с връзката между хората, между човека и машината, и с визиите за бъдещето.
Германският художник Бенямин Бадок[9] използва класически техники на печат, като линогравюрата, за да изследва теми, свързани с градската среда, архитектурните пространства и напрежението между реда и хаоса. Неговите творби съчетават абстрактни форми, геометрични структури и наситени цветове, изграждайки динамични композиции с ясно изразен поп арт характер.
В САМСИ Бадок представя серия от цикъла Психодрама — четири графики: Готвач, Всички чудесни неща, ПСАГ/Плодове и За из път. В тях оживяват класически, но стилизирани портрети, свързани с ритуалите на приготвяне, общуване и консумация на храна — готвач, магазинер, касиерка, както и млада жена, отпиваща от станалото напоследък модерно колд брю кафе. Интересното е, че тук човешкото присъствие е изгубило своята материалност, обем и плътност. Чрез характерния си графичен стил Бадок превръща готвача — и всички останали персонажи — в роля, лишена от личност. Така чрез едновременно визуална и концептуална трансфигурация фигурите започват да звучат като анимационни герои, като лего фигури, като призраци на консумацията — на консумиращото, на изконсумираното.
В своето творчество Василена Ганковска се вдъхновява от града и неформалните пространства, които ни свързват. Тя изследва архитектурните особености, изкуството и дизайна в публичното пространство на постсоциалистическия пейзаж[10]. Освен художничка, от 2016 г. Василена Ганковска ръководи изложбеното пространство на Асоциацията на визуалните артисти във Виена, където работи като куратор и организатор на събития.
В настоящото изложбено събитие Ганковска представя серия творби под общото заглавие Народна скара. В някои от тях са изобразени малки архитектурни обекти, напомнящи магазинчета, лавки или каравани, които носят асоциации с хранителни удоволствия като лимонада, палачинки или захарен памук. В тези живописни композиции, подсилени от ярки, но приглушени в сивата гама тонове, чрез които се изобразяват конкретни обекти, усещаме как именно те променят и трансфигурират урбанистичния пейзаж – бързо, често нелогично, носейки със себе си мигновеното удоволствие на бързата храна. Тя засилва усещането за „чуждост“ – между две сгради, между две дървета – като премахва човешката фигура и насочва вниманието на зрителя към феномена на консуматорството.
Вероника Цекова, лаБИРИнт, 2017/2024
Художничката Вероника Цекова[11] твори, трансформирайки обекти, пространства и системи чрез интервенция и апроприация. Възпитаничка на Dutch Art Institute, тя е участвала в редица международни артистични програми. Нейните проекти често се реализират в публична среда и канят публиката към активно съучастие, преосмисляйки значението и функцията на заобикалящите елементи.
В настоящата изложба Цекова представя част от своя дългогодишен проект CDoupbles (2013–), серия, занимаваща се с визуалното конструиране и трансфигуриране на езика. В някои от произведенията, представени като малки обекти, напомнящи рамки за снимки за спомен, съдържащи една или две думи, поетичното, саркастичното, дори циничното преминава през речника на храната: бос·и·лек, СУ·пичка. Други са представени като инсталации – големоформатни принтове със словесни композиции, т.нар. визуални поеми, или като комбинация от дума и истински хранителни продукти. С този минималистичен жест всяко наименование е срязано, разделено, преобразено – игра на думи, която разкрива многозначните пространства на баналното.
Маргрет Хопе[12] от години се занимава с архитектурна фотография, често в исторически или социален контекст. През 2008 г. тя реализира проекта Български паметници, в който снима интериори на музеи и екстериори — паметници, белязани от социални и политически трансформации, запазвайки дистанциран, аналитичен поглед.
В проекта Мелницата се представят цветните изображения на технологични системи, които звучат едновременно абстрактно и монументално, подобно на паметници в градска среда. Разпознаваме мелницата с нейния воден механизъм, ремъци за предаване на движението и колички за чували с брашно. Изображенията са безлюдни, създаващи усещане за застиналост.
Директният, фиксиран и методичен поглед на фотографката напомня за немското течение Нова обективност, както и за фотографиите на Бернд и Хила Бехер. С изключителна прецизност Хопе заснема геометрията на пространствата, подчертавайки тяхната структура, обективност и функционалност. Архитектурните елементи звучат като едно цяло, благодарение на вертикалните тръби и механизми, които ги „свързват“ в единен технически организъм, който игнорира биологичното, материалното и жизненото.
Маргрет Хопе, Мелницата, 2022 г., фотография
Работата на Марта Джурина се отличава с експериментален дух и концептуална дълбочина. Чрез фотографията тя разгръща сложни изследвания върху светлината, тялото, времето и пространството, като превръща този медиум — традиционно асоцииран с паметта и документалността — в средство за визуални антологии, доближаващи се до живописта. Творчеството ѝ се характеризира с прецизно боравене с дигитални и аналогови техники, със светлината, с разнообразни материали и инструменти[13]. В изложбата Джурина представя девет изображения с формат 30 х 42 см, които нарича „Скенограми“ — неологизъм, съчетаващ „сканиране“ и „фотография“. В този проект творбата се ражда в самия процес: художничката сканира хранителни продукти, като ги движи бързо по време на сканиране с домашния си скенер, създавайки абстрактни визуални полета, напомнящи на живописните експерименти на Герхард Рихтер.Тези произведения могат да се тълкуват като съвременни форми на натюрморт, които обаче надхвърлят жанровата рамка — те са размисъл върху присъствието на машинното в органичното, върху пресичането на процесите на производство и консумация. Джурина открива нови измерения на механичното във всекидневието, трансформирайки го в територия на естетическо и философско осмисляне.
Марта Джурина, Да се съхранява на сухо, 2025 г.
Художник, куратор и изследовател с международни участия и утвърдено присъствие на българската артсцена, Слав Недев[14] работи експериментално с различни медии — от класическата маслена живопис, през дигитални технологии, до скулптура и инсталация.
В настоящото събитие авторът представя серия от три свои произведения: едно артвидео и два пигментни печата, посветени на темата за киселото мляко. Чрез тях той изследва различни метафори и асоциации, породени от този, на пръв поглед, обикновен продукт. Процесите на ферментация, зреене, съхранение препращат към по-широки културни и философски въпроси. В дигитално конструираните, фиксирани или движещи се изображения киселото мляко се превръща в универсален символ — чрез белотата, светлината, играта между присъствие и отсъствие, между време и пространство.
Тук може да се направи паралел с известната фотография на Джеф Уол Milk (1984), в която моментът на разливане на млякото придобива почти скулптурен и едновременно с това кинематографичен характер. И при Уол, и при Недев течността не е просто материал, а образ, трансфигурация, които носят заряда на движение, трансформация и символност — като визуален носител на напрежение между обикновеното и изключителното, между баналното действие и неговото преосмисляне в полето на изкуството.
Към всички тези смели и умели творчески решения кураторката Илина Коралова споделя, че вдъхновението за проекта идва от процесите през 90-те години, когато храната присъства в творчеството на редица автори като елемент на търсен диалог. Такъв диалог, подчертава тя, е необходим и днес — за да осмислим настоящето: от всекидневното и баналното до общовалидното, и да си припомним, че дори най-обикновеният обект – в случая храната – съдържа в себе си потенциала да ни свързва. А това се случва чрез възможността да я разглеждаме като инструмент, обект на изследване и поле за експеримент.
Слав Недев, Разпръскване на киселото мляко 15 (Карта на осветеността), 2015–2025 г.
Експозицията прави деликатна заявка да бъде поле за разговор, без непременно да влиза в открит дебат. Всяка творба е експонирана с внимание — с нужното пространство, осветление и обозначение — което създава усещане за премереност. Това оставя впечатление, че темата за „свързването“ е повече на нивото на концептуалния контур, отколкото като осезаемо взаимодействие — както между отделните творби, така и между творбите и публиката.
Изложбата изпълнява институционалния си ангажимент с финес и завършеност и може да бъде начало за бъдещи проекти, които да разширят пространството за среща на различни гледни точки, колаборации, експериментални и интерактивни формати. Така „Какво ни свързва“ би могло да се превърне не само в концептуална рамка, но и в живо, споделено преживяване — за авторите, за публиката, за институцията и за общността, която се изгражда около тях.
С интерес и искрено любопитство очакваме бъдещи проекти по темата, които не просто ще продължат да развиват сюжета за храната и нейните многопосочни значения, но и ще ни напомнят, че именно чрез изкуството можем да откриваме нови пространства за среща, разбиране и свързване.
[1] През януари 2025 в САМСИ се проведе колективната изложба „Колко те харесвам“ – https://sofiaarsenal-mca.org/bg/events/kolko-te-haresvam.
[2] В съвременното изкуство темата за баналното (thebanal, thetrivial) често служи като инструмент за преосмисляне на всекидневието, а храната заема особено място в този контекст. От жестовете на поп арта през 60-те години — които издигат обичайните предмети и образи на масовата култура до нивото на изкуство — до днешните концептуални практики, храната остава натоварена с многопластова символика, като медиатор между личното и колективното, между битовото и културното, между консумацията и критическото дистанциране.
[3] Silvia Bottinelli & Margherita d’Ayala Valva, Вкусът на изкуството: Готвене, храна и контракултура в съвременните практики (TheTasteofArt: Cooking, Food, andCountercultureinContemporaryPractices), University of Arkansas Press, 2017, с. 350.
[4] Светлана Георгиева, Храна: насъщност, общуване, ритуал. Food: subsistence, communication, ritual, изд.Софийска градска галерия, 2021, с. 124.
[5] Думата „трансфигурация“ произлиза от латински и е буквален превод на гръцкото metamorphosis — промяна на формата. В православната традиция тя обозначава Преображението на Христос пред учениците му — събитие с дълбок духовен и сакрален смисъл. Днес обаче думата често се използва с други нюанси, свързани с отсъствието на човешкото, на земното, на биологичното. Именно в този съвременен смисъл можем да кажем, че авторите в тази изложба предлагат различни типологии на трансфигурацията.
[6] Антон Стоянов, Warning! The object observes — https://structura.gallery/en/exhibitions/warning-the-object-observes/, консултирано на 28.04.2025.
[7]Spiegelei, n. – немската дума за „яйца на очи“ е съставена от Spiegel – огледало, и Ei – яйце, б.р.
[8] Личен сайт на авторката Барбара Холуб — https://www.barbaraholub.com/, консултиран на 28.04.2025.
[9] Личен сайт на автора Бенямин Бадок, http://www.boesermann.org/benjamin_badock/benjamin_badock.htm, консултиран на 28.04.2025.
[10] Василена Ганковска, Визуални стратeгии в постсоциалистическото градско пространство, Пловдив, „Жанет 45“, 2014, с. 144.
[11] За авторката Вероника Цекова — https://openartfiles.bg/bg/people/2495-вероника-цекова, посетен на 28.04.2025.
[12] Личен сайт на авторката Маргарет Хопе, https://www.margrethoppe.com/biography.html, посетен на 28.04.2025.
[13]Яна Пункина,Фотография без обект, светлина без плът, Интервю с Марта Джурина, 12.04.2024, https://bnr.bg/post/101976458/fotografia-bez-obekt-svetlina-bez-plat, консултирано на 29.04.2025.
[14] За авторa Слав Недев — https://openartfiles.bg/, посетен на 30.04.2025.
