„Северните води“, Иън Макгуайър, превод Владимир Германов, издателство „Кръг“, 2025 г.

Среща между Джоузеф Конрад и Кормак Маккарти – така известният ирландски писател Колъм Тойбин определя романа „Северните води“ от Иън Макгуайър, който „Кръг“ издаде наскоро в превод на Владимир Германов. Към този списък бих добавила разбираемо Херман Мелвил, както и Карстен Йенсен, с неговия мащабен роман „Ние, удавниците“ („Жанет 45“, 2016). Самият факт, че толкова голям съвременен писател пише за книгата на друг, че романът е бил номиниран в дългия списък за наградата „Пулицър“ през 2016 г., че философските и екзистенциалните послания далеч надделяват над самата история, отменя възможната заблуда, че става дума за бърза, приключенска проза – нищо че самият автор определя някъде романа си като „приключенски“. Роман, който може да се чете и като трилър, дори като детективски, и по който през 2021 г. Би Би Си снима сериал с Колин Фарел и Стивън Греъм.

Да, „Северните води“ е по мъжки сюжетен и деен, с поредица от обрати, със стегнати, мускулни изречения и ясни в двусмислието си послания (или обратното). Но е вярно също така, че този северен, ледовит начин на разказване носи черно-бяла (в добрия смисъл на думата – като класическа фотография) естетика; че красотата на природните описания в него е сурова и неподправена; че езикът е мрачно лиричен и умишлено лишен от прекомерна образност; че Макгуайър успява не просто да ни разкаже един свят на ръба или отвъд цивилизацията, но и да ни накара да го осезаем с всичките си сетива. И макар да знаем, и да не знаем. Макар да предполагаме, и да се изненадваме.

Да очертаем накратко сюжета, избягвайки многото възможни спойлери. В средата на XIX век капитан Браунлий, един от последните мохикани в замиращия китоловен бизнес (китовата мас е започнала да отстъпва пред популярността на парафина и керосина, а платноходите – пред корабите на пара), поема от Хъл в Англия на север, към Северния полярен кръг. Далеч, всъщност неразумно и опасно далеч, тъй като Браунлий има да изпълни незаконна мисия. С него поема и екипаж от сурови, брутални, издялани с остър камък мъже. Сред тях са и двамата герои, които се явяват протагонисти и морални полюси (но всъщност дали?) в разказа.

Ирландецът Патрик Съмнър крие срамна тайна в миналото си на военен хирург в индийските колонии – съден и разжалван, преди да остави всичко и да потърси нов път на китоловния кораб. Хенри Дракс е опитен харпунер – жесток и първичен мъж, в чиято фигура се сгъстява мрачният мироглед на романа. И докато Съмнър е цивилизационно сложен, противоречив, нюансиран, то Дракс е сякаш максимално опростен, едносъставен, първичен като природна сила. Въпреки че Макгуайър концентрира в него образа на абсолютното зло, той в същото време коварно успява да ни разколебае, допускайки – въпреки всичко – да бъдем проникнати от зрънце необяснима симпатия, може би дори разбиране. 

Конфликтите по линията „човекът срещу природата“ и „човекът и човека“ са характерни за литературата. Към тях можем да добавим и дихотомиите: цивилизация и диво; закон и беззаконие; добро и зло; разум и суеверия; наука и вяра, и т.н. Много са, и всичките – пределно познати, класически. Макар тълкуването им далеч да не е толкова недвусмислено. 

Природата, разбираемо, владее целия роман – тя е сцената, на която се разиграва драмата на човешката сила и слабост в противоборство с нея. Тя е лакмусът за физическата и моралната издръжливост на човека в режим на оцеляване. Самата природа обаче е над морала и емоцията – нейната „жестокост“ е безпристрастна, в нея няма воля или избор. В изумителните пасажи, в които Макгуайър я рисува с остранени, пестеливи, но силно въздействащи щрихи, тя е страховита, опасна, непобедима в мощта си, но смазващо красива. И най-важното – чиста, невинна. Нейните „съображения“ и „мотиви“ са естествени, тя няма нужда да бъде съдена и оправдавана.

На този фон човекът е звярът, скотът, чудовището. Изпитваме едновременно и съчувствие към дерзанието му да оцелее в нея, но и ясно си даваме сметка, че той „изяжда децата ѝ“ по своите егоистични подбуди. Сцените на убийството и разфасоването на моржове и китове са брутални, кървави, графични, но и морбидно лирични, извисени до екзистенциално мрачна поема. Разбира се, че романът може да бъде четен и като екологичен (макар самият автор изобщо да не настоява на това). Особено важни тук са сцените с белите мечки, които се появяват на няколко пъти в романа – и като свободни помагачи, и като спасени от човека, и като негови затворници. Но ми се струва, че строго екологичният поглед би ограничил силата на книгата – мелвилска, битийна – до едно опростено дидактично-пропагандно послание.

Хенри Дракс „имитира“ тази природа, поставяйки себе си отвъд съвестта и етиката, в сферата на природното и телесното, където – подобно на животните – уж следва единствено своите инстинкти и базово удовлетворение. Без да предвижда и съобразява. Дракс няма намерения, само наклонности. Той е правещ, не мислещ. Не признава авторитети – нищо правилно или погрешно отвъд самия себе си.

– Значи нямаш съвест?
– Нещо се случва, след него идва друго. Защо първото нещо да е по-важно от второто? Защо второто да е по-важно от третото? Това ми кажи.
– Защото всяко действие е отделно и се отличава. И защото някои действия са добри, а други лоши.
Дракс подушва въздуха отново и се чеше.
– Това са само думи. Ако ме обесят, ще ме обесят, понеже могат и искат да ме обесят. Ще последват наклонностите си, както аз следвам моите.

Зъл? Чудовище? Или всички сме такива под прикритието на едно или друго цивилизационно лустро? Не е ли там покварата, когато, както отбелязва един от екипажа, „костите на тоя мъртъв зловонен звяр скоро ще са мушнати в нежно напарфюмираните корсети на някоя ненатакована още красавица“? Да, „Северните води“ се взира в злото и както казва клишето, изследва „природата“ му. Но онова банално „Аз съм човек като всеки друг, повече или по-малко“ на Хенри Дракс звучи крайно изобличително за всички нас.

В един диалог в самото начало, визиращ „необходимото“ присъствие на британците в Индия, капитанът самонадеяно казва на Съмнър, че цивилизованите стандарти, на които те са носители, трябва да се спазват и разпространяват, че те са техни стожери и защитници. Само дето именно те, белите западняци, ще направят точно това, в което капитанът обвинява „чернилките“, туземните: насилие, убийства, изнасилване. Личната история на Съмнър в романа е откровена, илюстративна критика на британския колониализъм. А мъжете на борда са бежанци от цивилизацията.

Впрочем Макгуайър ни дава и друг образ – на инуитите, също „диваци“, които Съмнър вижда като несантиментални, естествени. Според него те не са брутални – просто приемат реалността на съществуването си тук и сега, приемат света около себе си такъв, какъвто е. Без да искат да го променят или контролират, те вземат от него само необходимото им. И в този смисъл не имитират, а са част от природата.

Макгуайър ни дава като възможен отговор самия Съмнър – човек, който, макар и с компрометирано минало, с багаж от грешни избори, със сериозна зависимост от опиума и преследван от призраци и лични демони, е способен упорито да отстоява моралния си компас. Без да бъде герой, без идеализация от страна на автора, без крайности. Чрез неговия образ Макгуайър въвежда и конфликта между науката и суеверието, разума и наивната безпросветност, обективното и субективното, така подходящи за действието през XIX в. – века на научния прогрес и технологичния напредък, на Индустриалната революция, на куп открития в редица сфери. Като хирург, Съмнър е най-близо до неговия дух, издигащ съмнението в култ, контрастиращ със суеверията, предразсъдъците, еретичната вяра на останалите герои. Разумът одързостява. Той кара героя да задава въпроси, да търси доказателства, да изследва причинно-следствените връзки. Съмнър се превръща буквално в детектив, когато на кораба се случва ужасяващо престъпление, което той е решен да разнищи докрай. Изводът, че прогресът като плод на науката и разума е добро все още е валиден (макар днес вече да се страхуваме от неудържимия технологичен напредък). И все пак авторът ни дава вратичка и тук – чрез може би най-позитивните, или поне най-еднозначните образи в романа: свещеника мисионер и моряка Ото, който вярва в една еретична версия на християнството (цитирайки любимия на Блейк Сведенборг).  

В „Северните води“ Иън Макгуайър изследва идеята за границата (frontier), за граничността. Изобщо синора на човешкото в един свят, белязан от бруталност и насилие. Арктическият пейзаж, с неговата равнодушна пустота, е съвършен фон за разгръщане на тази драма, в която не само природата е „враг“, но и Homo homini lupus. Това мъчително пътуване не предлага лесни и категорични отговори, а едно зловещо спускане в лоното на мрака, където се питаме: „Наистина ли доброто винаги побеждава“?

И е неизбежно толкова изчистена, кинематографична проза да не бъде адаптирана и за киното – в сериал на Би Би Си, в който играят Колин Фарел (Дракс) и Стивън Греъм (Браунлий), когото наскоро гледахме в смазващия Adolescence. За тази роля Фарел е натрупал доста килограми, неговото физическо, плътско присъствие е незаобиколимо. Колкото и да е графична книгата, все пак там авторът е залегнал повече на абстрактното усещане за зло, което витае в присъствието на Дракс, отколкото на буквалната телесност. В сериала той и често се усмихва, или поне ехидно се „изсмива“, докато в книгата се усеща много по-вглъбен, отдръпнат, мрачен. Със сигурност романът е по-силен, но парадоксално, се чете по-бързо и задъхано, докато сериалът оставя впечатлението за бавно, философско кино. Във всеки случай, препоръчвам и двете, именно в тази поредност.