Спорим с приятели – добрите пътища и закони биха ли намалили катастрофите и жертвите. Повечето казват да, аз и неколцина – не.
Ние имаме предвид, че колкото да са добри пътищата и спазваните закони, те „не играят“ – хората искат да се возят повече и повече, а това означава повече автомобили, пътувания, скорости, шофьори, пътища от А до Я, овладян с движение свят – удоволствие, бизнес, задоволени нужди, но и… щети. Няма как да имаме от всичко по много без ресто. Рискът са жертвите.
Да вярваш в обратното е като да ядеш повече, а цените на храните да падат. Хем да остаряваш, хем фитнесът да те поддържа млад. Няма как. Просвещението ни е образовало да вярваме, че има как да разполагаме с повече и повече, без животът да ти отнема насреща. Това е не само утопична вяра в прогреса, но и инструмент с възпитателна цел – ако човек прозре, че винаги ще плаща, току-виж спрял да гласува за политически обещания, би свалил портретите на Маркс, Хайек… и хукнал на село да гледа домати, които даже гъсениците подяждат – пълна безизходица.
Но да се върнем на автомобилите. Всичкото по-горе не значи, че не трябва да се стремим към по-добри пътища, закони, самосъзнание, по-малко корупция. Друга е ядката: по-малко автомобили. Но не в екологичния или антикапиталистическия смисъл. А по-малко като начин на живот, потребности; да не бъдем слуги на себе си. Разнообразният гардероб, прекалено меките легла, четири пъти ядене на ден с десерт, стая за всяко дете в семейството, три езика с четири дипломи… не са средство за живот. Добавка са. Прекрасно е да ги имаш, но си имат цена. Най-често е труд, липса на почивка, кредити, стрес, „блъскане като вол“ цял живот – докато на финала осъзнаеш безсмислието. При автомобилите значат и непоправимото.
Важен момент – желанието за повече и повече не бива да се бърка с охолство, разточителство. В ядката иде реч просто за повече от наличното. Човек има ли 1, иска 2. Желае от всичко – пари, знания, контакти, удоволствия… Щастието е немислимо без този „ламтеж“, но успоредно нарастват и щетите. Сечението е в мярата, баланса – не може от всичко, трябва понякога по-малко. Никога няма обаче отказ от ползи, блага, а чрез самозалъгване се търсят „ефективните“ начини за набавянето им: у нас си представяме, че по-добри пътища и закони ще намалят катастрофите; другаде надеждата е застраховката да компенсира това, което не се компенсира; общо като цивилизация – чакаме технологиите да ни доставят повече срещу по-малко.
Фантазия е, но нека си го представим! – по-малко автомобили би значело повече обществен транспорт, приоритет на линейки, пожарни (движат се предимно те); повече професионални шофьори, по-малко издадени книжки; по-малко достигнати места на екскурзии, по-малко продуктивен труд, по-малко кеф, повече забравени житейски неприятности; повече велосипеди, пот, но и безгрижие… И по-малко катастрофи сред миш-маша от хубаво и лошо. „Айде сега – да слизаме от колите?! Стига глупости!“, биха реагирали 99% от хората. Нека са глупости. Но и да не забравяме проблема – той не е в удобствата, прогреса, „това, от което не може да се откажем“. Той е в катастрофите по пътищата. Готови ли сме да дадем насреща?
Но защо не се проумява проблемът с „повече – води до повече“? С мярата. Защо е неразбираем? Защо тази най-обективна математика я няма в нито една доктрина, учебник? Отговорът е, че би значело човек да влезе в битка със собствените си перманентно растящи желания, егото. С човешката природата. На кого му се занимава?! Няма такъв луд. Съответно в подобни стандартни ситуации се въдворява парадигмата, че има неща, които са такива, а не онакива, „светът е такъв“. „Не може да намалим автомобилите“ е точно такава парадигма. Почнеш ли да калкулираш, тя те води до извода, че няма как и не е добре да слезеш.
Тук обаче идва брилянтният Мишел Фуко, който не само потвърждава, че „светът е такъв“ е най-обикновен променлив исторически мисловен конструкт. Той има предвид, че вие с цялата си интелигентност доброволно сте в капана да не видите възможността да бъде друг. Нека поспрем при Фуко:
За автомобилите няма да ви каже, че гадни капиталисти искат да печелят от тях, политиците им слугуват, всички те поръчват дебелите книги и на медиите – поради което мисленето ни за миг не допуска слизане от колите (стандартната критика). Фуко най-напред казва, че си има определен ред, порядък на мислене, матрица на знанието („Думите и нещата“) – които не просто предопределят заключенията, но и въобще вида на знанието, на ценностите – да знаем това, а не друго, едно да мислим за добро, второ за лошо и т.н. Тази научно-нравствена система зависи от епохите и географията, като не е задължително да обслужва богаташ или управник; отговаря и на добри цели (примерно, без такава система общество въобще не е възможно). Бидейки променливи, системите във времето произвеждат различно знание, различни типове истини – не толкова чрез принципа „Науката достига нови данни, с които прави нови изводи“, а просто новите изводи се достигат след сменени съпоставки, тъждества, презумпции и т.н. в езика и мисленето.
Това съвсем не оригинално виждане на Фуко е последвано от вече ключовото – той казва (цялото му творчество), че хората са продукт на текущата околна научно-етическа система, при която някой ти налага нещо, но успоредно вършиш „задължителните“ неща напълно доброволно, с желание. Като те може и да не ни правят щастливи, но идея си нямаме, че можем да ги сменим. Нямаме идея, защото ние самите като личности (съвест, воля, свобода…) се самосъздаваме спрямо системата – именно така от обекти на природата ставаме субекти, а после чрез самодисциплина се поддържаме да сме субект, личност. Как тогава да осъзнаеш нещо различно извън тази система от знание и ценности? Стъпвайки върху Фуко например, нека вземем израза „трудът краси човека“. Може ли някой днес да предположи, че трудът не краси човека? Не. Но този конструкт е на възраст не повече от 200 години. Наложен е като ценност поради протестантската етика, стремежът за личностна автономия, излизане от бедността и т.н. (временните причини, които след още 200 години, да кажем, няма да ги има). Лозунгът е ситуиран и като водещо знание – науката е посветена на това как да направи труда по-производителен. Съответно едно от нещата, с които вие се самоформирате като личност, е „трудът краси човека“. Но до какво освен блага води тази истина-ценност? Ами тя значи цял живот работа, работа, работа, да покоряваш върхове, усъвършенстване без хоризонт, препускане, задачи, преследване на едно, второ, десето… – правиш го безспир в професията и личния живот, тъй като висшият идеал (красотата) според системата се постига само с труд. Отгоре на всичко идеалът е неизмерим, тоест недостижим – нищо друго не остава на вола, освен да блъска… Вследствие: преумора, болести от нея, отчуждение, загърбване или несъздаване на семейство, робуване на труда – много отвъд щастието, истинско безсмислие. Обаче ти не мислиш за баланса като добродетел, а постоянно търсиш още повече труд – въобразявайки си, че плодовете му биха донесли отмората, свободата. Как няма да е така, след като си се самоконструирал с „щастие=труд“? След всичко това не тялото е затвор за душата, а обратно – душата затваря тялото в едно и също (труд, умора). Ето тук с фенера мъждука Фуко – да опитаме да се разконструираме, за да видим проблемите; научно-етичните системи са различни, ние просто сме част от една.
Има други, в които нито трудът краси човека, нито движението, а автомобилите не са нещо, от което не може да се слезе. Много прах се е натрупал в нашата система, замъглявайки логиката. Защото, нека си признаем, наистина е зверска простотия да заключиш, че по-щастлив ще станеш с повече труд, а при повече движение с автомобили катастрофите ще намаляват.
На финала една прогноза. Тя е от друга актуална тема, от полето на безкрай-й-й-й-ната красота:
След 30, 50 или 100 години ботоксът ще достигне невероятни качества, рискът при поставяне ще е минимален. Той наистина ще разкрасява хората, ще ги прави по-доволни. Науката ще потвърди за пореден път връзката между красотата и психичното здраве. Ще докаже и колко е по-добре за цялото човешко здраве тоя орган да е с X количество ботокс, оня орган – с Y. Ще има дискусии за ползата от плащаните данъци на индустрията по ботокс. За всестранните научни хоризонти, отварящо конкретно знанието за ботокса. За реализацията на младите ботокс специалисти. „Не е ли добре децата отрано да са наясно с ботокса, да го учат в училище, отколкото на улицата?“. Но понеже винаги ще има някакъв риск, съответно пострадали, хората ще настояват за закони, правила и работещи институции по ботокса: „Къде спи Министерството на ботокса, защо не си върши работата?“. Ха някой им се изрепчи, на мига ще последва: „Ма вие от ботокса ли искате да се откажем? Егати тъпотията!“.
На никой няма да му хрумва, че е възможна и система, в която ботоксът се смята за чиста глупост. Че дори е било в същата тая система.
Така е станало с автомобилите.
