Марко Ганчев до Марин Георгиев
1.
Летописецо,
Прочетох „Заговора“, Ганчо ми я донесе от Народната библиотека. Обикновено такива книги хората ги четат откъслечно, търсейки предимно скандала. Аз по навик ги чета като роман, от първата страница към последната. И добре че е така, защото в случая това се оказа чист роман – героите се появяват периодично точно на своите места, развиващи се или пропадащи при новите типични обстоятелства. Разликата от други повествования е само дето тука са с личните си имена по ЕГН, та си представям колко омрази си събрал. Нормалният читател е убеден, че такива писания са нужни, особено когато само авторът ще плаща последствията им, а само следващи поколения ще усетят ползата им. От една страна, на човек му иде да извика като французите: „По-добре обесена портиерка, отколкото жив писател“. От друга страна, човек се успокоява, че все пак има нация и тя си има всичко за една национална култура, колкото и да е тънък слоят на ползвателите на културата. Лично аз имах и голяма познавателна полза какво е ставало в България, докато ме нямаше през ония пет години, които са я доразтърсили и преобърнали съвсем наопаки. Май че сега българските работи наистина са със затихващи функции, но такива работи като етническите дадености не загиват лесно…
Желая ти леки празници.
12.12.2024
2.
Летописецо,
От книгата ти с подскоците на скакалеца наскачаха и по мене разни животинки, скакалци или бълхи, само да не ги наречеш мисли. Не чета с молив в ръка, предпочитам накрая да си спомня какво се е прихванало.
В никой случай не са допълнения, а по-скоро илюстрацийки-допълнения към някои пасажи от прочетеното.
Така например към мислите ти за люспите безсмъртие приживе, които писателят сам трябва да си изчегърта с джобно или бръснарско ножче от карстовите зъбери на времето, съм съгласен сто процента, пък то си е и казано: „Хвалете ме, уста“. Навярно всеки е прав да прави, да струва, но да нагоди в публичното съзнание някакъв мит за своята значителност, без да се бои, че времето след него може и да го изтрие. Оня, който не положи такива усилия, времето може и да го оцени някога по достойнство, но работата все ще прилича на реабилитация на невинно оклеветен и не само че няма да преодолява инерцията от ранглистата на нашите политбюра например, но и все ще си е някакъв вид екзотика. Добре че тогава още пó няма да даваме пет пари за това.
Друг скакалешки скок ме налетя за степента ни на разкрепостяване при соца, за която също отваряш дума. С право се съмняваш, че и при най-добрите автори не можем да не сме на тръни в това отношение. Разправяли сме се двамата с Валери Петров навярно през 70-те години на тая тема. Той викаше: разкрепостяването е на степени в зависимост от поколенията, ето например Радевски е свободомислещ до една степен, аз по-нататък, ти още малко по-нататък. А, не, викам му, няма по-нататък, аз съм свободен до края. Той само намигаше иронично.
Тия пусти поколения наши без никаква приемственост. От твоите думи за Илия Волен разбирам с какъв значителен човек съм се разминавал по улица „Солунска” само с някакво безразлично кимване към човек от миналото, без да ми е минавало през ума колко онова минало превъзхожда настоящето.
За пораждането на литература от литературата. Обикновено ни удрят по главата с Пенчо Славейковото заклинание, че лула тютюн не струва темата от книга взета. С право се осмеляваш да оспориш нейното записване върху камък. Защото и аз като тебе съм забелязвал как дори без никакво сходство на мотивите, когато си посегнал към томче уж само за да четеш поезия, неусетно от него лъхва някакъв кислород и току изоставяш радостта от четенето и минеш към мъката на писането.
Смая ме колко сгъстено на едно място, само на половин страница, си извадил сърцевината на поезията на Николай Кънчев, другаде го правиш с Радичков или Константин Павлов и тъй нататък, с тия, които добре знаем, но и с доста, дето не са толкова знаменити, а сума техни текстове ни хващат окото. Сигурно в течащия литературен процес на всяко съвремие има възхитителни гейзери, има ги и нашето. Още по-сигурно е, че ни липсва стройното подводно течение под тях, като това например над дряновската пещера, дето в хандъка над нея в скалите овчар, като си изпусне гегата, намира я на пет километра по-надолу. Лошото е, че такива подводни течения има още в поемата за Гилгамеш, който търси мястото на човека и на боговете във вселената, а у нас ги има само при Вазов и Ботев. А при тях ги има навярно само защото ги е имало и в народа, а сега кой да ти каже къде какво тече и къде какво бълбука.
По-горе стана дума за четенето на поезия, но имаш страници и изобщо за четенето. Ако имах втори живот и имаше кой да ме храни, не бих написал нито ред, а само бих чел, макар да зная, че един човек никога не ще може да прочете всички книги, които заслужават да бъдат прочетени. Опитвал съм се да надвивам тая трагична невъзможност чрез бавно и внимателно четене на някоя свястна книга. В студентските времена една колежка се колебаеше между мене и познатия ти Тихомир Йорданов. Викаше: ти имаш повече от природата, но Тихомир е чел повече от тебе. Все пак природата надви, в нея ми беше надеждата. А на тебе ти завиждам за енергията ти за книжовност.
На две места упрекваш човека заради „Врабчетата на стрина Дойна“.
Приемам го като метафора за житейско поведение изобщо, но в случая, след като поетът партизанин Вихров с кон те е търсил да те убие, и като не те е намерил, по погрешка е пречукал Борю Зевзека, не за врабчетата, ами и за стърчиопашките ще напишеш. Работата е, че повечето го правеха не чак от такъв зор. Трудно е бедният интелектуалец да разбере, че докато в биологичната еволюция оцеляват само приспособяващите се, то еволюцията на твореца е именно в неговата неприспособимост към живота, ами хайде да ги тръснем тия умувания на мераклиите анализатори, пък ние да си я караме като жалки практици, чието умуване е по-скоро преживяване, отколкото мислене, зер Вуте не току-така се оплаква, че най-мрази да мисли…
Хайде, хей пролет иде в наший роден край, та към ярема на Ярема
Живи и здрави!
02.02.2025
3.
ВМЕСТО ПОСЛЕПИС
Марин Георгиев е дотолкова от малцината съвременни български поети с принос и към осмислянето на литературния процес, че с труд бихме посочили името на втория, особено през последните две-три десетилетия. При това при него качествените наблюдения не са някакъв късен плод на омъдряването от опита в житейските ратоборства. Напротив, те го следват от самото начало на пътя му в литературата, породени от романтичното, ако не и още наивно идолопоклонство пред изкуството на словото и неговите първомайстори. Същевременно е учудваща и зрелостта на ранните му наблюдения, в които не умува какво е искал да каже авторът, а ни изповядва какво въпросният автор е казал именно на него. Тия си качества той запазва и обогатява и в зрелостта си в многобройните си вече литературнокритически книги, мемоари и есета.
Както в другата си литературна публицистика, той винаги е бил предостатъчно темпераментен, но достатъчно добросъвестен в излагането на фактологията. Портретувал е и анализирал съдбините на много хора, познати на цялата нация през бурните последни десетилетия. Сблъсъците в литературния живот в края на 80-те и началото на 90-те години далеч не бяха само литературни, а напротив, по стечение на обстоятелствата бяха епицентър на идеологическия разлом на епохата. На Марин Георгиев, като заместник-главен редактор на вестника, а скоро и като директор на тая новодемократична национална институция, се случи да поеме удара в главното направление на фронта, макар и вече наречен форум, като подвозва боеприпасите от дефицитната тогава хартия, да осигурява порциона на воюващите, да не говорим за лечението на осакатените и за погребението на мъртвите души, които са живи и сега. Сигурно мнозина от тях ще протестират, ще пишат опровержения, ще се изкарват по-умни със задна дата. Като все още жив участник удостоверявам, че Марин Георгиев е добросъвестен във фактологията, а се радвам, че я изобразява с таланта на истински писател.
19 Януари 2025
Марко Ганчев: из рецензията за ръкописа „Позволих си свободата“.
Марко Ганчев
