Деян Кюранов, „Политспомени“, издателство „Рива“, София, 2020 г.
1. Заглавието
Деян Кюранов е избрал друго заглавие на книгата със спомени за неговото участие в първите стъпки на събитията, които щяха да се превърнат – трудно и мъчно – в специфично български Преход. „Политспомени“ е точно, безхитростно и все пак малко подвеждащо. Ще поясня защо, но няма да е кратко.
Горепосочената алтернатива за заглавие („Честно: така беше!“, б.ред.), която предлагам, би била още по-ясна и много по-уместна, да би авторът търсил търговски успех. Обаче това е последното, което го е интересувало, тъй като съвършено друго е било намерението му. У нас за бременна жена казваме – „трудна е“, пък и на английски изразът за раждане е „delivery“, чийто смисъл е тъкмо освобождаване от теглото на бременността.
Същото е било с Кюранов, който просто повече не е могъл да носи само в себе си знанието и разбирането за всички онези сякаш дребни детайли, постъпки, жестове, текстове, които обаче имат общ смисъл, разкриващ характера на тукашното знаменателно преобръщане в хода на историята от 1980-те към 1990-те. Това разбиране обаче преобръща и обичайната, вече влязла в учебниците представа за същината на станалото, което е повече случило се на, а не направено от участниците в онези събития.
Кюранов е бил в ядрото на процесите от самото начало, поради това, че – като личност – е безпощадно почтен: и граждански, и интелектуално. Заради което е предпочел да остане верен на себе си, а не да отпочне политическа кариера. Защото много правилно разбира, че би се наложило да прилага ума и волята си като мега-манипулатор, каквато роля тогавашната прохождаща „демократизирана“ политика безапелационно е изисквала. Защо – самият той го е обяснил накратко, но аналитично убедително.[2] Авторът категорично държи да остане почтен и в спомените си, въпреки цялата стряскаща изобличителност на разкриващия се за читателя смисъл на станалото.
Как ви се струва към днешна дата например многозначителната подробност, че първият „дисидентски“ клуб по замисъла на инициаторите му е трябвало да бъде „Клуб в подкрепа на гласността и преустройството“ и е трябвало да носи името „Михаил Горбачов“ (с. 44. и сл.)?[3]
Клубът не е направил нищо (освен да заяви съществуването си), защото не е искал да направи каквото и да е. А по думите, казани в прав текст от втория негов ротационен председател, „Клубът е интелигентски, софийски и комунистически. И такъв трябва да бъде!“ (с. 111). Точно тази перестроечна персона стана министър на образованието в първото правителство на Съюза на демократичните сили с премиер Филип Димитров.
2. Смисълът
Книгата е ужасно трудна за четене.
Но далече не само защото е структурирана по спъващ четенето начин – отделно суровата хронология на станалото, отделно биографията на автора, обясняваща позицията, от която се присъединява към малцината инакомислещи и праволинейно-действащи в края на соца (основно в защита на правата на личността), отделно философско-политологичното осмисляне на тази позиция в твърде странния контекст на тогавашния социално-политически момент. Нито пък текстът ни препъва, защото за всичко казано в тези разнопорядкови части авторът мисли и пише с идиосинкретичния език на дете от интелигентско семейство, станало британски ляв студент, почитател на братя Стругацки, прочетени в оригинал. Авторът пише, както говори – като свободен човек, неискащ да се прави сляп за смехотворността на живота – както на своя, така и на обществения, които неизбежно преминават един в друг, особено в случай, когато първият е средство за оправяне на втория.
Трудността на читателската борба с всяка от трите части не е и поради факта, че текстът от 288 страници е осолен здраво с 203 бележки под линия в петит, повечето от които са с размер от около абзац и нещо, съдържа няколко десетки справки и пояснения, сложени след основния текст, за личности и събития, които днешните читатели (пък и тогавашните деятели) няма как да познават, а също е придружен от 122 страници копия от документи за историята на онова интензивно и много мъгливо в ценностен смисъл време.
Огромната тежест за читателите произтича от съдържанието на спомените и коментарите: разказана и разтълкувана е доста невесела история. Колкото и да напредва изложението – все е тая нищета, мизерия и още от същото… Във всеки възможен смисъл, който се съдържа в текста: на първо място – човешки: емоционално, интелектуално, междуличностно. Но не по-малко, даже още по-фатално: в идеен, в организационен и в политически план, както в лагера на противника, но не по-малко – между „нашите“. Просто „тука е така“. И това, което е българското настояще през 20-те години на XXI век, не е паднало от небето или да е резултат от „чужда диверсия“. От собствената ни масова българска дивотия произтича то, с историческа неизбежност – станалото е просто най-вероятното, съобразно заварените исторически обстоятелства в ментално, културно, социално-структурно, но и икономическо отношение. Не че е нямало алтернативи, но са били твърде слабо вероятни – както всички обичаме да цитираме известния виц: „Нема ‘ора“.[4]
3. Каскада от частни проблеми
Откровеният разказ-обяснение на Кюранов изобилства с микрофрагменти, които биха били субективно значими за най-различни по интереси и идейна ориентация групи читатели.
За едни ще е значим проблемът за разпада на екологичното движение при опита му да стане партия и още повече, да започне да решава реалните, но много конкретни проблеми по места, сблъсквайки се със спонтанната съпротива на… работещите в предприятията-ековредители, предпочитащи заплатата пред здравето – своето и на съгражданите си (с. 146–147).
За други ще е по-важен проблемът за сътрудничеството между активистите на „опозицията“ и сътрудниците на службите (с 107–8), т.е. „ченгетата“, за които Кюранов говори постоянно с измислената още на младини в неформалните общности дума „чингизки“ (линия, началство, материали, дейност, противник, натиск и пр.), общо 52 пъти. Може да е непреднамерено, но на фонетично равнище става пряка смислова препратка към един Чингиз, който е световно пословичен с характерните си „управленски практики“…
За трети ще е откровение следното:
„Напоследък с осъзнаването на понятието „човешки права“ и от друга страна, на падането на рейтинга на образоваността в съчетание с покачване на рейтинга на всякакви първобитни популизми, редно е да се запитаме за правото на народа да не се образова. Откакто провокирах едно сборище от професионални (и действително много квалифицирани) защитници на човешките права с въпроса дали правото на необразованост е човешко право и ако е, защо не го защитаваме и отговор не получих, си мисля по-малко по темата. Засега за проба съм формулирал една къса харта за правата – забележете, не на Човека и Гражданина, сиреч на Индивида – а на народа, мислейки го през думата en masse, както казваше Уитман. Естествено, думите са интелигентска работа, затова пиша, макар против интелигентите, използвайки поначало неадекватния за народа интелигентски език. А народът с интелигенти не говори, неговият дискурс са делата! Общо взето – с гьостерицата! И така:
Декларация за правата на народа
i. Право на некултурност
ii. Право на безотговорност за управлението
iii. Право на несвързаност на думите с делата
iv. Право на неморалност
v. С една дума, право на ретроградност: не ме интересува какъв бил/трябвало да бъде човекът днес
vi. И оттук – право на равнение с исторически най-изостаналия.
Досещате се, че тази харта може да бъде продължена. Като и да ѝ бъде съчинен подходящ преамбюл. И сигурно се досещате също, че иронията ми в случая е неуместна, а самоиронията – недостатъчна. За да свършим работа, (и) тук трябва сериозна мисъл. Да се надяваме, че тя ни предстои.“ (с. 273–274)
За четвърти ще е приоритетен концептуалният, но практически неизбежен въпрос за пряката изводимост на масовия терор при осъществяването на комунистическия идеал от неговата върховно хуманистична цел. Именно от този утопичен, но и екстремален хуманизъм произтича многократно проявяваната в късната модерност готовност на комунистите, най-вече на лявата интелигенция, да пращат на смърт и лично да участват в ликвидацията на своите съвременници – безотносително дали ще става дума за врагове, сънародници или съпартийци.
Логическото доказателство на автора е много убедително. Но страда от порока, че е само логическо. А това е изключително съществено.
Кюранов на три пъти в текста се връща към свой разговор с майка си, лява от ранна младост интелектуалка. Настойчиво е искал да получи от нея отговор на въпроса защо е продължавала да е партиен член, след като е знаела истината за случая с комунистическия висш функционер Трайчо Костов, обесен по решение на неговите високопоставени другари по изфабрикувано обвинение в предателство. Обаче на въпроса „Защо?“ е получавал обезоръжаващото и продължаващо да го измъчва досега признание „Де да знам“.
И три пъти читателят попива възмущението на сина, който с основание е сигурен, че майка му знае достатъчно, за да си направи общите и лични политически изводи. Но там е проблемът, че той избира да чуе отговора като да се отнася до знание за „предмета“. А всъщност майката съвсем ясно казва истината: как тя да знае или да разбира неизчерпаемата сложност и дълбочина на своята, съвсем човешката мотивация? Даже не става дума за трагиката в известната теза на Бронщайн/Троцки – „Историята не ми е дала шанс да бъда прав извън Партията“. Проблемът е в отвъдрационалната природа на комплекса от смисли и ценности, спомени и въжделения, от амалгамата на които изплуват/изкристализират нашите житейски избори.
Това е най-съкровеният екзистенциален проблем на Деян Кюранов, който хем го е направил опозиционер срещу Системата, хем го е направил принципно непригоден за политическо участие в нейното разграждане, когато това все пак е станало възможно.
4. Големият проблем
Едва ли Деян Кюранов допуска, че радикалната почтеност, която е фундаментът на всяка негова позиция и на целия му житейски път, е неотвратимо неадекватна. Това е интелектуален фундаментализъм:
за да може човек да поеме отговорност за своята позиция, по който и да е въпрос, той, първо, трябва да разбира в дълбочина и цялост естеството на проблемната ситуация. А пък за да бъде рационално разбран проблемът, светът трябва да е изцяло и същностно разумен по естеството си.
И понеже Кюранов очаква да пристигне при такова рационално разбиране за света, преди да действа в него по отговорен начин, той сам се изключва от участие в политическия живот. А като следствие у нас, за разлика от бившите соц. страни в Централна и Източна Европа, Преходът не можа да свърши. Той просто спря насред път, поради липса на енергия да се стигне до края – енергичните момчета като Борисов, Пеевски и всичките им хиляди сподвижници поеха инициативата, превръщайки недоразградената Система и недоизградената европеизация в статукво. Но защо да забравяме Христо Бисеров, Йордан Цонев, Стефан Софиянски, Евгени Бакърджиев и легионът от техните политически последователи по места… Това е генезисът на пропадането ни в настоящото десетилетно историческо безвремие.
5. Защо да се кахърим?
Не само защото книгата носи посвещението: „На внуците ми – родени и неродени, белким миналото хвърля поглед напред“.
Съгласен съм с автора, че заемането на отговорна позиция изисква тя да е практико-политическа, а въпреки това трябва да стъпва на разбиране на света, в който действаме. Но разбирането не може да бъде само философски рационализъм. Неслучайно вече има повече от 200-годишна традиция на социология, психология, структурна и културна антропологии, икономика и други инструменти за разбиране на текущия обществен живот, който по същината си е трансрационален. По този пункт на разминаването ми с автора обаче в моите професионално-приятелски среди не престава да кипи спор.
Да, това по самия им замисъл са политспомени, обаче са на човек, който е автентичен морален философ-фундаменталист.
Но от друга страна, за да могат частните, тясно-професионални разбирания да проявят полезността си в анализа на съвременния обществен живот, на първо място трябва да дойде познаването на самите конкретни факти. Това не може да стане без нелицеприятната почтеност от Деян-Кюранов порядък.
Понеже напоследък в публичното пространство по случай годишнината на Желю Желев върви панегиричен хор от възпоминания на негови съратници, много би ми се искало да би било възможно да видим лицето на първия демократично избран български президент след прочитането на „Политспомени“… Не защото той е централно (не)действащо лице в някои от тях. Познаващите го твърдят, че е бил умен човек и след прочита със сигурност би осъзнал в какво е бил участник и какво произтича от това. С далече отиващи исторически последици за „погледа напред“.
И ще го кажа в прав текст: да не е посмял някой да пише за Прехода у нас каквото и да било, без да е разбрал казаното и обясненото от Кюранов в неговите биографично изстрадани „Политспомени“ – този удивителен документален паметник от така съдбовна епоха. А ако някой има смислово друга, документална, пък била тя пак биографична истина за същия предмет, добре е дошъл!
Проф. дсн, дпн Георги Д. Димитров е социолог, преподавател в катедра „Европеистика“ на СУ „Св. Кл. Охридски“, на която е основател. Той е създател и на специалност „Социология“ в БУ „Неофит Рилски“. Бил е два пъти Fulbright старши изследовател (в Chicago University 2002 и The George Washington University 2010). Носител е на националната награда „Питагор“ за съществен принос към социалните и хуманитарни науки от утвърден български учен (2014). Последните 10 години проучва политиката за разширяване на ЕС.
––––
[1] Вж. раздела „Политикът-партизанин“, с. 278 и дузината следващи. Само един фрагмент: „Виждаме, че колкото по-реалистично мислим по темата, толкова по-трудна се оказва добрата политика. Но това се знае. Това, за което също се знае, но за което не е прието да се говори, политологическото табу, в случая е манипулацията. Става очевидно, че манипулирането на хора чрез неистини е просто част от професиограмата на партизанския политик. Вярно, може да се обосновава, че този компромис с истината не е лъжа – доколкото партийният властник манипулира, в идеалния ни модел, за общо добро – за да реализира една политика, поначало измислена на ползу роду, модифицирана по неизбежност. (В случая използвам думата „лъжа“ в строгия смисъл: като неистина, която предлагаш на другия, за да спечелиш за негова сметка от незнанието му на истината.) Но дори да приемем това и да падне – в идеалния случай – моралната неприемливост, остават задължителни манипулационните умения. Това наистина не е за мен.“ (с. 282–3).
[2] „Казах му какво мисля – че се самообявяваме за страхливци, които се крият зад сянката на Великия Брат. Та белки По-малкият Брат се стресне и не ни закачи. Мижитурска работа!“ (с. 45).
[3]„А може, по-иначе може.“ Не като тази софийска научно-творческа интелигенция, духовно самовлюбена, морално самодоволна, кастово всефуклива и политически недомислеща, която дори и Клуб като взе да прави, все се питаше дали това е политически акт (по-добре да не е) и дали се борим за човешки права (по-добре да не се)“ (с. 83). Неколцината истински личности, които авторът е срещнал тогава, а днес са никому неизвестни, са поименно изброени и представени на следващите десетина страници.
