В днешната си кратка историческа колонка искам да обърна внимание върху това колко слабо актуални за епохата на Средновековието са нашите съвременни крупни деления: „Европа“ и „не-Европа“, „Изток и Запад“ в Европа и т.н. Хората през тези дълги векове спокойно живеят, разположени в своите „землища”, в своите „краища”. „Краищата” и „землищата” са много по-актуални за тяхното живеене, отколкото „цялото” (кралството, империята), в което те по един или друг начин биват официално включвани. Това е още по-силно забележимо предвид на пръв поглед парадоксално изглеждащата ни днес твърде голяма мобилност на средновековния човек (особено на Запад). По думите на Жак льо Гоф средновековните хора са в някакво почти постоянно Брауново движение и при все това изобщо не съзнават, че преминават политически, държавни граници. Те въобще преминават не от “Франция” в „Германия“ или от „Германия“ в „Италия”, а от… град в град, от един сеньорски двор в друг, от една провинция в друга и това е така не защото Европа е много единна държавно-политически, а защото изобщо е Европа на „кътовете“, на отделните, незатворени наистина, но обърнати към себе си и самоцентрирани поселищни центрове: замъци, градове, области, които живеят като редоположени автархични светове.

Хората през Средновековието нямат съзнание, че обитават тъкмо една „Франция“ или една „Англия“. Казано донякъде афористично, те слабо удържат тези реалии в паметта и съзнанието си, в което обаче обитават „земята на виконт еди-кой си“, „брега на рибарите и търговците еди-кои си“, „бурга (града) на рочестърците“ и т.н. Всъщност тези партикуларности са реалните и същински обществени цялости на тяхното историческо живеене. Тези партикуларности са жизнено актуалните цялости, докато другото – кралствата на кралете и др. под., е – абстракция, губеща се за съзнанието.

Живеещите например в рамките на огромното религиозно-политическо образувание „Свещена Римска империя“ и заемащо според нашите исторически карти целия център на европейския континент, далеч не са обитавали тази жизнена рамка така интензивно и съзнателно, както я обитават германците от Новото време (и тъкмо затова не са се преживявали като „германци“). Те само са знаели, че както градовете на швабите и баварците, така и полята на саксонците, землянките на чехите и „пустата“ на унгарците – всичко това е било все „в земята на християнския император“, в която живеят какви ли не самостоятелни народи и още по-точно: какви ли не различни „граждани“, „селяни“, „търговци“ от този, от онзи, от трети и четвърти „край“. „Местата“ на живота далеч не са били „Европа“ или „страните“, които днес рисуват върху картата на Средновековието, проецирайки върху нея доста по-късно появилите се там „държави“, а са били отделните землища, отделните селища, отделните градове.

Нека си дадем сметка, че когато в днешно време описваме пътуване от единия край на Европа до другия или даже от Европа извън Европа, колкото и граници да сме пресекли и през колкото и езиково-културни общности да сме преминали, ние имаме базисния усет, че се движим из едно цялостно исторически обживяно земно кълбо. Напротив, когато средновековният човек пътува, той почти ежедневно преминава от един свят в друг. Защото всеки град, всяка сеньория са отделни светове. И тези „светове“ даже оптически са разположени за усета на средновековния човек по различен начин в сравнение с този, по който ги вижда новоевропейският.

Много дълбинно симптоматичен за това е начинът, по който средновековните пътешественици и географи чертаят своите карти. Защото това наистина не са карти на един свят (едно „пространство“), в който има означени отделни места (сегменти от пространството – държави, градове, империи и т.н.), а са по същество карти на местата сами по себе си. Вместо реалното географско пространство – единият свят, в който са континентите, страните и т.н., средновековният картограф ще нарисува едно абстрактно поле, в което ще натрупа (без особена грижа за взаимоотстоянието) обособените, засферени в себе си „места“, най-забележителните от които ще се опита да представи дори с образите им. В тези карти – не просто поради по-слабите познания за планетарното пространство – са изобразени „местата“, а не „светът“. В тях „местата“ превалират над „грунда“. Те са карти на „световете“ на света, а не на „света“ на световете.

Днес е трудно да си представим живо какво означава да се живее в „места“, които не са все още места-от-едно-цяло, и колко различно е това от съзнанието, че живееш на една земя, подразделена на своите [си] местности и страни. Това са качествено различни интуиции за историческо и географско пространство. Когато днес се говори за „световна история“ и това понятие се отнася към вековете и епохите преди 1492 г. (т.е. откриването на Америка), ние се сблъскваме с редица условности – самата „материя“ на разглежданото ни се съпротивлява. Първо, „световна история“ във всеобемащия времеви смисъл на тази дума, отнесена към Стария свят, трудно може да има, защото, в него, не се удържа историческата континуалност. Отсъства единният „субект“ на една същинска „световна история“ – отсъства едното историческо „човечество“. И, второ – такава всеобемаща „световна история“ в пространствен смисъл трудно може да се съзре в Стария свят, върху чийто грунд са налице обособени, самостоятелни, автархични региони, пътят (връзката) между които е като път между един и друг свят, а не като между едно място и друго място на единия и единствен свят.