Огнян погледна часовника на телефона. Беше седем часът. Трябваше да става. Надигна се, отиде в банята, изми си лицето и зъбите, после се върна в стаята и се облече. На другото легло баща му спеше. Имаше време да слезе долу във вътрешния двор на болницата, да изпие едно кафе и да се качи, за да му смени памперса преди визитацията в девет.

Хвърли един поглед през прозореца на шестия етаж. Ръмеше. Виждаха се асфалтовите алеи, броеница от ниски сгради, цъфнали дръвчета. Работници разтоварваха бутилки с кислород от една камионетка.

Открехна прозореца да се проветри, излезе от стаята и тръгна към асансьора. Слезе на партера, взе си кафе от автомата, излезе през задния вход и седна на един влажен каменен бордюр. Докато пиеше кафето, изведнъж се сети за същата ситуация преди много години, само че тогава ролите бяха разменени. Той, Огнян беше на пет години, беше вдигнал висока температура, майка му беше в командировка и при него беше останал баща му. Той беше болногледачът. Седеше на един стол до леглото и докато сменяше напоената с оцет кърпа на челото му, му разказваше за планетите, за галактиките, за големината на вселената. Огнян стискаше очи и температурата превръщаше думите на баща му във вихрушка от мрак и в най-далечното, тъмното и страшното на този мрак се появяваха и изчезваха огнени кълба с различна големина, големите ставаха малки, а малките – големи. Тогава, зад затворените си очи, Огнян изведнъж беше разбрал какво е да си сам, напълно сам. Добре че можеше да отвори очите си и да види, че баща му е до него.

Погледна телефона. Беше седем и половина. Време беше да се качва.

Когато влезе в стаята, видя, че санитарката вече е избърсала пода с мокър парцал. Баща му беше с отворени очи и гледаше в тавана. Той обърна главата си към него.

– Момче, как се казваш? – попита.
Хайде, и това се случи. Релетата в мозъка на баща му се бяха откачили.
– Огнян.
– Така ли? Че и синът ми се казва Огнян. Виж ти! А как ти е второто име?
– Венедиктов.
– Гледай ти. И на сина ми второто име е Венедиктов. С какво се занимаваш?
– Художник съм.
– И синът ми е художник. Какво си завършил?
– Художествената академия.
– И той завърши Художествената. Ами вие значи трябва да се познавате?
– Сигурно.
– Я чакай тогава да се обадя на жена ми да ѝ кажа. Къде ми е телефонът?
– Аз ще ѝ се обадя.
– Ти откъде знаеш номера ѝ?
– Нали идва тук да ти носи памперси.

Огнян набра номера на майка си. Тя вдигна.
– Я виж човекът какво иска да ти каже – каза и връчи телефона на баща си.
– Чудна работа. Тук с мен в стаята лежи едно момче, което има същите имена като нашия син. На всичкото отгоре също е художник. Двамата са учили заедно.

Огнян се пресегна и взе телефона.
– Ало… – каза. – Това е положението. Хайде, пак ще се чуем.
И затвори.

За обяд сестрата донесе купичка с варен ориз и чинийка с кадаиф. Огнян нахрани баща си, оправи възглавницата под главата му, изчака го да заспи, облече си якето и излезе. Имаше да свърши някоя и друга работа.

Смяташе да се върне до пет, но закъсня и влезе в болничната стая чак в седем и половина.

Леглото на баща му беше празно. Изтича до сестринската стая.

– Какво е станало?…
– Той се влоши, започна да говори несвързано и го свалихме в реанимацията на третия етаж – каза дежурната сестра.
– Мога ли да го видя?
– Там няма да ви пуснат. Най-добре е да се приберете вкъщи. Имаме ви телефона.

Огнян събра в сака своите вещи и вещите на баща си, слезе на партера, взе си кафе от автомата и застана под козирката на централния вход.

Стисна очи и после ги отвори. Стисна ги и ги отвори.