Започнах да чета поезията, сценариите, пиесите и записките на Константин Павлов в гимназията. Заедно с Мария П. Василева. И не съм спрял да ги препрочитам. Няма и да спра. За пиесата „Персифедрон“ съм писал текст, лесен е за намиране, за него съм получавал незаслужени похвали от Ани Илков и от други, но не съм писал за поезията и записките му. Тези думи, тези фрагментарни записки могат да служат като въведение и като своеобразно отваряне на нов разговор за Константин Павлов.
Бележки за поезията
Поезията на Константин Павлов е явление в българската литература, което трудно може да бъде категоризирано в единен канон. Неговото творчество черпи от традицията на социалната сатира, философския абсурд и модернистичната експресивност. Павлов е поет, който не просто описва света, а го разобличава, преосмисля и осмива. Основните теми, които се разгръщат в стиховете му, са свободата и нейните илюзии, компромисът и неговата цена, паметта и забравата, както и неизбежният конфликт между личността и обществото.
Но Павлов е и много повече – той е екзистенциален бунтар, който в стилистиката на Арто и Бекет превръща поезията в болезнено, понякога почти физическо преживяване. Неговите думи не се четат – те се усещат, те жилят, прорязват, оставят следи. Няма уют в неговите стихове – има само оголена нервна система, която реагира на всеки фалш, всяко безсмислие и всяка примиренческа лъжа.
За Константин Павлов кралят не само е гол, но е тъп, зъл и извратен. Това са все неща, на които имаме особеното удоволствие да сме преки свидетели и днес. Настоящето е плодотворно за сатира, както и всяко време е, подходящо е и за сарказъм. Но поезията на Павлов е смесица и между етическа и естетическа поетика, тя е с определена и строга драматургичност, тя съдържа конфликт и ситуация. В нея има голяма доза самоочевидност и самоанализ, има разказ, множество разкази и това представлява трудност при анализ. Затова съм групирал няколко тематични фрагмента, за да очертая рамка, да трасирам нещо като опит да се обхване важното и очевидното при Павлов.
Темата за свободата: между съня и кошмара
Свободата у Павлов е едновременно желана и невъзможна. В „Стихотворение за скотовъдната ферма на поета“, свободомислещият човек е противопоставен на „обузданите“ – тези, които са приели правилата на обществения ред. Това е сходно с ницшеанската представа за разликата между „робите“ и „свободните духове“, както и за Бекетовите антигерои, които търсят смисъл в безсмислието („В очакване на Годо“).
В по-широк контекст Павлов може да се сравни с Бертолт Брехт и неговия „Животът на Галилей“, където свободата е дадена, но с компромис, който я обезсмисля. Свободата при Павлов е болезнена – тя води до страдание, отхвърляне и дори смърт. Неговите герои са обречени на самота, защото да бъдеш свободен в свят на роби, означава да си изгнаник. Тази самота е физическа, почти осезаема – тя е празната стая, ехото на собствените ти мисли, ужасът на огледалото, в което виждаш само собствените си разочарования.
И тук идва най-голямата ирония – свободата не просто е невъзможна, тя е и нежелана от онези, които биха могли да я имат. Хората в стиховете на Павлов не искат да бъдат свободни, защото свободата изисква отговорност, болка, саможертва. Те предпочитат сигурността на хомота, предвидимостта на клетката. И когато някой откаже да приеме тези правила, той е преследван, охулван, отхвърлен. Павлов е практикуващ пророк на тази трагедия – той не само я описва, той я живее.
Сатиричното и абсурдът: между Гогол и Бекет
Стихотворението „Инцидент“, в което лекторът увещава публиката в собственото ѝ величие, се сговаря със социалния фарс на Гогол („Ревизор“) и Оруел („Фермата на животните“). Идеята, че истината може да бъде манипулирана и че хората са готови да я приемат, ако им се поднесе достатъчно убедително, намира паралели и при Кафка („Процесът“).
Павлов изгражда свой вариант на „системен“ абсурд – подобно на Бекет и Йонеско, той изправя човека пред свят, в който логиката е изместена от пародията на логиката.
„Кучешка психика“ например отразява инстинктивната природа на насилието, разкривайки животинската природа на подчинението и агресията. Това ни отвежда до Ла Боеси и неговото „Разсъждение за доброволното робство“ – тиранията не би съществувала без доброволно подчинение.
Паметта и забравата: мотивът за мъртвите и историческата безпаметност
В „На един предател“, мъртвите са тези, които пазят паметта, а живите са склонни да простят и забравят. Това е етична дилема, разглеждана и от Камю в „Праведните“, където убийството на тиранин може да е акт на справедливост, но също и повторение на насилието. Павлов използва този мотив, за да противопостави удобното забравяне на историческата отговорност.
Неговият подход може да бъде сравнен и с Целан („Фуга на смъртта“), където паметта за Холокоста не е просто спомен, а неизлечима рана. Поезията на Павлов често предупреждава за опасностите от историческото невежество, което води до повторение на същите грешки.
Страхът като екзистенциална неизбежност
Страхът при Павлов е многолик – той не е просто ужас от външното, а е вътрешен разпад, самоунищожение. В „Спомен за страха“ страхът не е външен враг, а нещо, което прониква в самия теб, като вирус, като проклятие. Това се родее за Достоевски и неговата повест „Записки от подземието“ – героят, който сам разкъсва себе си, защото страхът му от света е равен на омразата му към самия себе си.
Изгнаникът като метафора
Павлов често представя героя си като изгнаник – човек, който е принуден да живее в маргиналност, защото не може да се примири със света около себе си. Това е добре познат мотив, който намираме навсякъде от Данте до Кафка и Томас Ман. Героят на Павлов не просто бяга – той отказва да бъде асимилиран.
Константин Павлов – българският постмодерен пророк
Павлов стои в литературната традиция на сатириците и философите, които разобличават илюзиите, но отказват да предлагат утопии. Неговата поезия е близка до Кафка, Бекет и Брехт в своята безпощадна диагноза на съвремието. Ако Ницше е обявил смъртта на Бог, то Павлов е поетът, който ни разказва как изглежда светът след това – без божествена справедливост, но с човешко лицемерие и абсурд.
Той е едновременно пророк и циник, философ и шут, оставяйки ни с усещането, че истината е винаги една крачка пред нас, а ние – вечно на ръба на нейното разбиране.
Бележки за Записките
Константин Павлов е не просто поет и драматург – той е интелектуален анархист, който отказва да бъде лесно категоризиран. Записките му представляват хибрид между дневник, философски трактат и литературен експеримент, в който езикът е не само средство за изразяване, но и инструмент за разчленяване на собственото „аз“. Павлов пише с остра ирония, експресивна горчивина и дълбоко осъзната амбивалентност към литературата и нейното място в света.
Отвращение към дневника – спекулативен реализъм
В началото на Записките Павлов отхвърля самата идея за водене на дневник: „Не обичам дневниците. Те унижават доверието към паметта ми“. Това отхвърляне е парадоксално – самият текст, който четем, е точно това, което Павлов нарича ненавистно. Подобен автоироничен подход срещаме при Киркегор и неговите „Дневници“, в които датският философ едновременно използва и деконструира жанра. Дневникът при Павлов не е фиксиран документ за миналото, а лаборатория, където се събират незавършени мисли, от които той сам се дистанцира.
Личност срещу епоха – фигурата на маргинала
Павлов осмива начина, по който властта и критиците се опитват да го вкарат в удобни рамки: „Той е ученик на Кафка (когато не бях още прочел ред от Кафка)“. Това е класически пример за постмодернистичната игра с влиянията – преди да бъде обвинен в подражание, той вече го деконструира. Сходно поведение намираме при Томас Бернхард, чийто литературен стил е напоен с параноична ирония към културната критика и институционализираната литература. При Павлов се усеща същият скептицизъм – идеята, че авторът съществува извън системата, но тя винаги ще се опита да го преработи според собствените си нужди.
Абсурдът като естетическа стратегия
Записките изобилстват от фрази, които превръщат всекидневието в гротеска: „Кучетата са предани безкрайно. Не обсъждат господарите си“. Това е не просто критика на обществото, а онтологичен проблем – дали съществуването е възможно без подчинение? В този контекст Павлов се приближава и отдалечава от Албер Камю и неговия „Митът за Сизиф“, където абсурдът не е само философска концепция, а неизбежност. При Павлов обаче отсъства утехата на Камю – неговите герои не просто тласкат камъка нагоре, а осъзнават, че скалата е куха отвътре.
Литературата като паразит
„Ненавиждам изкуството, а то ме храни.“ Това изречение звучи като гротескна версия на романтическия конфликт между твореца и неговото творение. Павлов не е първият, който осъзнава паразитната природа на литературата – Бекет, например, пише „Аз не съм човек, а дума“. Разликата е, че при Павлов това не е екзистенциално примирение, а циничен отказ от участие в литературния канон.
Историята като насилие
Записките съдържат размисли върху насилието и паметта: „Убиват хора, а след това ги реабилитират. Реабилитацията е по-страшна от убийството“. Това не е като при Оруел и неговата концепция за пренаписване на миналото, защото при Павлов акцентът не е само върху политическата манипулация – той поставя въпроса за моралната амнезия. Какво означава да „помилваш“ някого след смъртта му? Това не е ли вторична форма на унищожение?
Паметта като предателство
„Моята памет не е касетофон със стари ленти.“ Павлов разбива идеята за историческа истина, предлагайки по-скоро фрагментарна, субективна визия, напомняща за подхода на Борхес или Пруст, който разглежда паметта като творческа, а не документална. В този контекст Павлов предизвиква самата идея за фиксираната идентичност – какво означава „аз“, когато спомените са несигурни, а езикът сам по себе си е непостоянен?
Хуморът като противоотрова
Една от най-характерните черти на Павлов е неговият хумор: „Романтизмът е нещо отвратително безвкусно, но подправен с малко ирония (и други подправки) става „невъобразимо“ пикантен“. Като един безпощаден Оскар Уайлд, който също вижда иронията като инструмент за оголване на абсурдите. При Павлов иронията не е просто игра на думи, а средство за оцеляване. Без нея реалността би била непоносима.
Скептикът на българската литература
Записките на Павлов не са просто сбор от мисли – те са анатомия на една раздвоена личност, която отказва да бъде сведена до единно „аз“. В тях срещаме философа ироник, циника романтик, маргинала център. Със своя остър език и отказ от литературни догми Павлов се нарежда сред онези писатели, които не просто описват света, а го разголват и размиват границите му. Той не е просто светулка, както сам се иронизира – той е проблясък на съпротивата срещу всяка форма на литературно и социално опитомяване.
Повод за написването на текста е участието на 5 март в Poiesis/Polemos, издание от поредицата литературни разговори и срещи на Културния център на Софийския университет, посветено на Константин Павлов.Останалите участници бяха Мария П. Василева и Белослава Димитрова.
