Разговор с Радослав Илиев, основател и продуцент на фестивала EX MACHINA

Първият международен фестивал за античен театър EX MACHINA събира на 3 и 4 април на сцената на Античния театър в Пловдив представления от Италия, Гърция и България. Акценти в програмата са моноспектакълът на Леонид Йовчев с режисьор Ани Васева – „Метаморфози“ по Овидий (3 април, 19 часа), гостуващото от Атина представление „Анамнезис“ (4 април, 18 часа) и „Орфей и Евридика“ (4 април, 19.30 часа) по антични и български текстове. В последния ден на фестивала – 5 април, от 10 часа в Епископската базилика ще се проведе кръгла маса с участието на Самуел Финци, Явор Гърдев, доц. Николай Гочев, Георги Тенев, Ани Васева, Александър Секулов и Христо Намлиев на тема: „Древност – съвременност: Може ли да има чудо от машината или всичко, което идва от машината, е измама?“.

По този въпрос, а също и за концепцията на фестивала, паметта като ценност и машината като функция на човека и неговото движение във времето и пространството, разговаряме с основателя и продуцент на фестивала – Радослав Илиев. 

Ex Machina или „от машината“ в драматургията се свързва с похват за внезапно разрешаване на конфликт или кризисна ситуация, което сякаш е извън логиката на сюжета. Кои са конфликтите на полето на културата и обществените процеси, които те вълнуват, и какво решение „от машината“ би им дал?

Културата и обществените процеси са другото име на историческата динамика в актуален момент. Живеем в свят, който много бързо премина през три фази на опит за културна, обществена и стилистична унификация. Така нареченият край на историята по Фукуяма, победата на глобалния консенсус, че потреблението и спокойствието са универсално средство за мир и прогрес. Този исторически миг на 90-те години и началото на XXI век премина в естествените реакционни процеси: поляризация, еманципация, контраглобализация. Разговори за затваряне и опазване, а не за отваряне и промяна. Днес като че ли се намираме в третия момент от този исторически етюд на постмодерното, който се характеризира с канселирането в полето на културата и обществените процеси.

Професионалната трупа „Атрапос“ от Атина ще представи спектакъла „Анамнезис“

Няма го утопизма на ХХ век, няма го и конфликта, който е все пак форма на диалог, форма на драматургично напрежение, което може да доведе до катарзис или дори до внезапно разрешаване на кризата (независимо от контекста): има просто отказ, изтриване и приключване. Кенсъл на въпроса, спомена, дискусията, канселира се проблемът. Но канселиран, той не е решен мигновено, а стои (макар и канселиран) и гние. Така че решение „от машината” не бих могъл да си представя за реално възможно, а по-скоро – решение, което разделя човека от машината. Разделяне на човека от машинната инерция и механизираното мислене. 

За какво е метафора машината, когато е в поддържащата роля – под контрола на човека, и когато е в главната роля – контролираща човека?

Машината в историята – през Античността, е екстензия на човешкия разум, който пунктира божествения и митологичен логос. Тя е абсолютен символ. Механика, човешка кройка на големите сили. Машината в Античността може да се мисли семиотично и културно като еманация на това, което и Огнян Радев наричаше в лекциите си по антична култура вечно състояние на война (полемос). Това е състояние не само на държавите и обществата, това е състояние на съперничество на човека с природата, механизирано подчинение на стихиите, от една страна. Това остава и до днес. Машините са нашите удължители за общение и в известна степен –еманципирано взаимодействие с природата. От друга страна, древната „машина” и механика е в конфликт с природата, но и в опит да пунктира божествения похват и подход за чудодейно решаване на кризисните ситуации. Тоест можем оттам да изведем, че древната машина/механика (и кранът в старогръцкия театър) е опит за човешки представена хармония с боговете, от боговете и чрез боговете, но скроена от хората. Днес е друго.

Днес в машината се съдържа генът на революцията. Идеята за прогреса, счупването на досегашната траектория и в крайна сметка – победа над природата. Машината е сценографията на човешкия ейдос и хюбрис едновременно. Тоест, тя е среда за неговите нематериални отблясъци на това как може човекът да си представи съвършенството, как да го почувства и да се опита да го постигне, достигне със собствения си ум, вдъхновение, находчивост и откривателство. От друга страна, машината се превръща от резултат на вдъхновението в самото вдъхновение, във фетиш, в смислопораждаща материя. Тоест в идеята, че в историята на човешката култура, която твори, няма друг смисъл, освен да твори тези материализации на идеята за прогрес, каквато е машината. Това е вторият смисъл на разговора за машината. Не само като материална идея/ейдос, но и като материална форма на хюбриса. Естественият, неизбежен хюбрис, който би бил хюбрис дори и при идеята, че може да се избегне. Хюбрисът на идеята за праведност. 

Като историк, преподавател и движеща сила зад Античния театър „Огнян Радев“, постоянно боравиш с материята на паметта. Как бихме могли да опазим идеята за паметта като ценност и какви капани и изкушения са заложени в нея?

Паметта е сложна и дълга тема, но така или иначе много харесвам идеята на Умберто Еко, че библиотеката е модел на човешката колективна памет. Че човекът е „библиотека“ от памети в определен аспект. От друга страна, у нашия народ има фолклорно схващане, че именно през поглед към библиотеката и на частния човек може да се разбере много за него самия и какво той помни (или иска да запомни)… Паметта несъмнено е пред заплаха в съвременния свят, но не паметта като механика или технология на информационните масиви, а именно като ценност. Да се помни не е важно днес, да се пази паметта, не се разглежда като екзистенциална важност. От друга страна, в опазването на паметта се съдържа и рискът от това, което на латински се нарича magister clavis, тоест, изпадане в отбранителна и същевременно елитарно затворена позиция на „пазител на ключовете“ на паметта и знанието, което е за малцина. Тогава именно паметта се превръща в изкушение за употреба в настоящето, а не е ценност, която свързва миналото с бъдещето.

В ерата на новите технологии, на все по-радикализиращия се свят и отдалечаването между хората каква е функцията на театъра и на какво може да ни научи античният театър, поставен в контекста на начина, по който живеем тук и сега?

Днес живеем в свят, който не само се радикализира. Той се радикализира не от нахлуването на нови идеи, идеологии, ереси или митологични подвизи. Той се радикализира от липсата на главното условие за творчески акт и философски поглед от времената на древните елини: това е учудването (глаголът таумадзо на старогръцки). Съвременният човек се радикализира по специфичен начин, именно защото е загубил възможността си да живее в съзвучие с възможността да свързва реалността с въображението си. Да свързва материалния свят с този на боговете, митовете и в тази връзка – и театъра. Тоест античният театър е напомняне за възможната реабилитация на общуването на човека със своите съграждани, със заобикалящата го среда; със себе си, не на последно място.

Кои са стереотипите и предубежденията в относително масовото разбиране за Античността, които споделяш и които не споделяш?

Стереотипите са много, но кои споделям… Усещането за страшна сила на мисълта и словото. Тоест споделям идеята за голямата мъдрост, но не „голяма мъдрост”, стояща мълчаливо на пиедестал, който отстранява всички като принципно непричастни. Не мисля, че тази сила на мисълта и словото е била поради преднамерена гигантомания за големи идеи, големи речи, големи теории, колони, храмове и скулптури… По-скоро сила, размах и вдъхновение на мисълта и словото заради тяхната хармоничност, органичност и тънък усет към света наоколо. Свързване на елина и древния човек с идеята на малкия мащаб на родния му полис, котловина, залив или остров. Разбирането и вникването във важността на нагорещения камък под силното слънце, прашния път под копитата на конете, маслиновата горичка или студеното течение, което пронизва иначе топлия залив. Това вникване в детайла, но разбран като детайл на простото и същинско живеене, позволява на древните последващо разширяване на личния свят от родното поле, остров, залив към по-големите мащаби на походи, плавания, откривателства и опознаване. Тоест особено отношение между простото живеене и голямото дирене, между малкия мащаб и големия космос. Между мисълта и чувствата.

Какво стои зад концепцията на фестивала EX MACHINA? Как Античността присъства в живота ни днес, било то видимо, или косвено?

Зад концепцията на фестивала, който за първи път обединява международен форум за античен театър у нас, стои на първо място идеята за памет и съвременност. Памет не само за Античността, философите, трагиците, пълководците или зехтина, а памет за тези преводачи на „древност“, принципи и поглед към културата, цивилизацията и общуването с тях като Огнян Радев, които възпитават и които правят „старите неща“ съвременно средство за ориентация из дебрите на човешкото минало и бъдеще. Тоест около фигурата и паметта на важния за хиляди хора Огнян Радев се запитахме кое е това, което може да бъде изследвано, обсъдено и поставено като продължение на неговата работа като учител, преводач, режисьор, драматург, но също и образ на бохем, меломан и силно характерна фигура.

Оттам темата за античния театър, митологичното съзнание, философските смисли, естетическите принципи, отношенията към изкуството, разговорите и разказите за живота на древните хора в историята провокираха да мислим за форум на античните театри. Да мислим театралната и сценична форма на разговор защо митовете неизбежно стават приказки? Защо идеята за самоуправляващия се човек не е нещо ново и отклоненията около тази идея са стряскащо актуални? Защо търсим да преживяваме или гледаме вече познатото и се боим от непознатото или празното? Какво е културата? Има ли чудо на сцената, извън сцената или то е в сцената?

Това са абстрактни на пръв поглед, но възможни да се прекарат през почти всеки човек въпроси по различни случаи и на различен житейски етап, които намират отражение в античните текстове, театър и съответно в съвременното гледане на тях.

Изключително щастливи сме, че фестивалът е част от мрежата на Аменанос и международната мрежа антични театри, а сред участниците са осем спектакъла: три професионални от България, Италия и Гърция, както и още пет младежки от същите три страни.

Последният ден от фестивала, който ще се проведе в Епископската базилика, ще увенчае потапянето в античния театър и култура с дискусия по темите на връзката Античност – съвременност и човек – машина. Специални гости и част от журито на фестивала са Самуел Финци, Явор Гърдев, доц. Николай Гочев, Георги Тенев, Ани Васева, Александър Секулов и Христо Намлиев, които ще участват в кръглата маса накрая. Освен тях тематично по различни теми, през които Античността се отразява днес, ще говорят доц. Нина Найденова от Операта в Пловдив, Галина Нифору от Балканския винен конкурс, Яна Иванова от Медия линк и доц. Костадин Кисьов от Регионалния археологически музей.

Какво отличава фестивала EX MACHINA от другите театрални фестивали?

Първото и главно е, че не е само театър. EX MACHINA е философски поглед, разговор за подход към човека, света; междупредметна връзка на науката, традицията, словото, техниката; археологията и иновацията; изкуството и откривателството. Фестивалът е експеримент на въвличане в моста между творческите импулси на Античността и съвремието на хора от различни полета, които обаче имат за основен свой център на интерес човека.

Друга важна характеристика, макар и не напълно отличаваща е, че фестивалът успява да въвлече в творчески, но и работещ, оперативен режим различни видове институции и организации, с чиято подкрепа започнахме. Така например трябва да благодарим на НФК и програма „Фестивали“, Община Пловдив, Посолството на Италия, Италианския културен институт, Посолството на Гърция. Подкрепата от страна на частни спонсори като „Титан“, „София Мед“, Балканския винен конкурс, ресторант „Хемингуей“ и „Мемори“, както и медийното партньорство на Нова Нюз доказват успешния пример на сътрудничество между предприемаческата среда и творческите инициативи. От друга страна, научно-изследователски и образователни институции като НАТФИЗ, АМТИИ, Гимназията за сценични кадри в Пловдив се включиха с техните ученици и студенти, а всички пловдивски културни институти като Операта, Театъра, Археологическия музей и други са съпричастни към разпространението на събитието не само сред пловдивската общественост, но и сред всички гости и туристи в града. Тоест симбиоза между държавни и частни, художествени и научни, малки и големи организации, местни сдружения и дипломатически представителства в името на една обща културна основа и творчески заряд.

Радослав Илиев има опит в културния и образователен сектор като изследовател, преподавател, мениджър, продуцент и автор. Завършва факултета по опазване на културното наследство в Болонския университет, а след това и магистърска програма в Сорбон Пантеон в Париж със специализация „Опазване и реставрация на архитектурни паметници“. Има професионален и административен опит от работата си в централата на ЮНЕСКО в Париж и регионалния център за арабския свят в Бахрейн. Стипендиант е в областта на управлението и популяризирането на материално и нематериално културно наследство на фондация „Онасис“ в Атина. Понастоящем е изследовател в Центъра за архитектура и културно наследство в Париж по стипендия на Министерството на външните работи на Франция. Преподавал е в Националната гимназия за древни езици и култури, където е и заместник-директор в периода 2020–2022 г. В момента е редовен асистент в Софийския университет с курсове в Историческия и Философски факултет. Член е на Международния съвет за паметници и места на културата, както и експерт в комисията за Културен туризъм ICOMOS.

Данислава Делчева