За режисьора Габор Томпа и неговата постановка „Както ви харесва“ във Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров“
Няма нужда да се прави портрет на този режисьор, защото той е известен както в света на румънския театър, така и в международен план. Той е едно от значимите имена на румънската култура и работата му не се ограничава само в създаването на високохудожествени спектакли. Той е директор на Държавния унгарски театър в Клуж от 1990 г. – една от най-интересните и успешни сценични институции в Румъния. Преподавател, автор на книги (особено сборници с поезия), има също така книги, написани за творчеството му. Той е кавалер на Ордена на изкуствата и литературата на френската държава и е носител на безброй награди в Румъния и в чужбина. За втори път е избран за президент на Съюза на европейските театри (UTE).
„Както ви харесва“, фотография Росен Донев
Могат да се напишат томове и за човека Габор Томпа. Струва си да го опознаете, за да разберете напълно неговите спектакли. Защото този човек, вечно сериозен и вечно навъсен, под привидната официалност прави театър и с ума, и с душата си! Неговите спектакли крият под първоначалната си ледена обвивка много драма, много живот, много щедрост, много любов. Ще ви отнеме години, за да разберете, че този човек с впечатляваща култура и невероятна скромност, се слива със своите спектакли. Той е и създава много състояния, той е и създава много аспекти за всяка роля, заемайки частица от собствената си същност както на персонажите, така и на артистите, с които работи. Така че отнема известно време, преди да разберете напълно и да обикнете неговите творения!
Габор Томпа не избира лесни пиеси, а когато режисира комедии, защото и това се случва понякога, те също постигат едно изключително ниво на възприемане и разбиране. Привлича го театърът на абсурда и е влюбен в драматургията на Йожен Йонеско, но странно – точно постановките на тези текстове са най-реалистични, най-емоционални. Всичките му произведения носят нещо от леденото сияние, под което се крие истински воден свят, понякога многоцветен, понякога сив, понякога сепия, понякога черно-бял, но винаги населен с причудливи фигури, изпълнени с обаяние или с енергия и желание за игрова наслада…
По време на фестивала Interferences в края на 2024 г. видяхме два спектакъла на Габор Томпа – „Въздушният пешеходец“ от Йожен Йонеско на Националния театър на Клуж и „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, продукция на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ от Варна. За мен те бяха гвоздеят на фестивала! И двете представления обърнаха своеобразно огледало към днешното опустошено общество; огледало, което със специфичните си изразни средства е в състояние да превърне в изкуство страданието на хората в един свят на ръба на разрухата. Габор Томпа е тънък познавач на човешката природа и дори в най-горчивите си спектакли успява да запази магията, успява да не се подхлъзне в калта на всекидневното, а само да ни загатне да нея. Това е като благодат, която творецът разпростира и върху героите, които извиква на живот чрез актьорите. Под знака на естетичното понякога можем да различим фрагменти/състояния от личния му живот.
„Както ви харесва“, фотография Росен Донев
В „Както ви харесва“ началото е малко странно: на празна, черна сцена с отворена оркестрина, зейнала като гробница, със сива стена отзад като желязна завеса, се появяват актьори, облечени в делови костюми, с вид на чиновници от парламента. Не всички! Други носят черни костюми и тъмни очила. Те са бодигардовете на Първия. Сковани, с почти механични движения – всички! Изглежда, че току-що са излезли от важна среща и бързат към други дейности от голямо значение. „Суетенето“ на персонажите по сцената е математически обмислено (със забързани влизания/излизания от/в оркестрината). Става дума за сложна хореография. Суматохата подсказва, че на това място хората очевидно работят усилено! Ние сме в парламент, управляван диктаторски от Фредерик, след като е прогонил предишния управник – собствения си брат. Обстановката в началото на представлението е изчистена, без реквизит. Оркестрината се използва в максимална степен и не скривам чувството си на объркване; влиза се и се излиза като в/от подземна сграда, излиза се само с глава, излиза се наполовина, излиза се изцяло, смъртни заплахи се изричат на ръба на тези трапове. Те са от съществено значение за икономиката на цялото представление, предполагайки мистериозен, кипящ подземен живот; свят, в който се правят заговори, свят, в който хората умират по команда. Нямаме време да свикнем с това напред-назад между сцената и подземната ѝ част, когато изведнъж се появяват две симпатични, непринудени момичета, които прекъсват/разпръскват напрежението наоколо със самодоволното си и безгрижно дърдорене. Приготвили са се за гимнастика. Остават сами на сцената. Това са Розалинда (Габриела Боева), дъщеря на княза изгнаник, и Целия (Христина Джурова), дъщеря на княза узурпатор, братовчедки и приятелки, които изглеждат напълно недокоснати от тираничното всекидневие около тях. Те са цветни пръски със флуоресцентно зелените си спортни костюми, с веселия си смях, с безгрижното си чуруликане. Но за кратко, защото скоро са привикани да се прибират от Точилски, в изпълнението на Стоян Радев (доста забавен образ в костюм на папагал, напомнящ малко на хипи, с големи очила с розови рамки, жълто-оранжев костюм, шарена риза и три четвърти панталони), защото ги вика бащата на Целия. В княжеския двор свободата и забавлението свършват – едното момиче ще бъде прогонено, поради простия факт, че е дъщеря на предишния княз. Обвиняват я в заговор!
„Както ви харесва“, фотография Росен Донев
И едва сега започва същинската история, която се развива на две нива, в две различни пространства. Става дума за узурпация, за предателство спрямо брата, за омраза, за изпадане в немилост, за корупция – в рамките на княжеския двор, но също така и за приятелство, за лоялност, за инициационно пътуване, за любов и най-важното, за нуждата от свобода – в зоната на Арденската гора.
Двете приятелки решават да избягат заедно и убеждават клоуна Точилски да ги придружи. Всичко изглежда като младежко приключение, пътуване към зрелостта; Момичетата се радват на това, което срещат по пътя си, не се страхуват от горските сенки, само Точилски се уморява и пада на земята, причина, която предизвиква смях както у младите жени, така и у зрителите.
И така вече сме в Арденската гора, която в този спектакъл е абсолютен символ на безграничната свобода. Сред декор, който е пълна противоположност на строгостта на княжеския двор, бегълците се срещат с местните жители и с няколко хипита, вероятно избягали от опустошенията на цивилизацията и намерили приют тук, на края на света. Всичко, всичко е цветно, живо, смесица от остарели, износени неща, някои безгрижно изложени на показ, като бельото и друго пране, окачено да съхне на въже, опънато символично по диагонал на сцената. Други предмети са сякаш изхвърлени/забравени от едно време: оръфани столове, музикални инструменти. Разпознах с носталгия света, за който копнеех в младостта си – свободен свят, без пречки, без твърде много социални задължения, без твърде много ограничения. Но в същата тази гора виждаме и руини на театър. Защо руини, защо театър сред дърветата? Защото в театъра всичко е възможно?! Защото и Арденската гора, и театърът могат да символизират абсолютната свобода?! Идеята за независимост чрез природата и чрез театъра е пълна със смисъл. Но защо театър в руини, обрасъл с растителност? Може би защото е превзет от новите идеологии, може би това е знак за погребването на културата, която вече няма какво да търси в рамките на новата „цивилизация“! Може би това е вик на отчаяние! Или предупреждение да пазим малкото, което ни е останало за пазене. Театърът, просъществувал толкова векове, е на път да умре; това вече би било прекалено и твърде тъжно! И тук срещаме и Жак, изигран с майсторски финес от Константин Соколов. Меланхоликът Жак, облечен в черно, цвят, който обикновено е запазен за Хамлет. Меланхоликът Жак, който използва театъра в театъра като редут, като последен редут, за да произнесе своя монолог, преместен на финала на спектакъла, за да ни преследва дълго след падането на завесата. И за какво е монологът? За „целият свят е сцена…“, за раждането, живеенето и смъртта. За седемте възрасти/роли, които ни предлага животът. За кръговрата на живота! Този монолог може да се изпълни по много различни начини, но във варненската постановка той побира цялото бреме на днешния човек, който осъзнава, че не може да промени нищо и че дори свободата в гората е ефимерна, тя е сън, това е театрална история, която ще изчезне, защото всички имаме край, нали? Самият декор носи знаците на преходността, няколко кресла, захвърлени в ъгъла, които понякога служат като място за почивка или скривалище. Старо кресло е поставено по-напред, на по-видимо място. Един забравен череп (още една препратка към Хамлет) краси небрежно върха на една дървена закачалка дърво. Може би последният спектакъл, игран в този стар театър, преди да затвори окончателно врати е бил „Хамлет“, кой знае?! Може би сегашният костюм на Меланхолика Жак някога е бил носен от изпълнителя на Хамлет!
„Както ви харесва“, фотография Росен Донев
Още един любопитен факт, единственият старец в гората е Князът изгнаник. Той играе старостта ту с примирение, ту с бодрост и надежда. Един и същи актьор (Валентин Митев) изпълнява ролите на узурпатора и на изгнаника. И той го прави добре! Съпричастно, професионално, с внимание към различията между персонажите!
Спектакълът предлага и сюжетни линии с „флуидни“ любови, защото живеем в епохата на нееднозначните полове и чувства. Иронията към модата на нашето съвремие е сладка, почти нежна и е насочена към младежите, които бързо сменят „пола“ си посредством малки условни знаци (косата, скрита под шапката, мигновено превръща Розалинда в Ганимед, а метаморфозата на Целия в Алиена дори и от това няма нужда, само бърз грим, малко кал по лицето, ами нали сме в… театъра, където всичко е възможно). Еротизмът избухва в Арденската гора без да (се) обръща внимание на половете, а музиката на Тибор Цари обгръща всичко в мантия от емоции. Песните се изпълняват на живо от пъстрата група около Княза изгнаник, сбирщина от чудаци, които отхвърлят всякакви правилата, живеят ден за ден, без никакви дългосрочни планове. Свободни са и пеят прекрасно! Сякаш целият им живот се свежда до поезия, музика и танци! Спектакълът е направен на границата между сериозното и лекомисленото, с белези на тъга, безпомощност, носталгия, с комични акценти, за да не се потопим прекалено много в драматичното, но и с бегли анархистични нотки. В гората, под заслона на дърветата, всичко е възможно, нали?! Тук човек може да мисли свободно, може да мечтае красиво!
Спектакълът се обръща към всички типове публика и успява да изпрати предупреждение както към тези, които избягват непосредствената реалност, бягат от отговорностите и създават свой собствен свят, далеч от цивилизацията, така и към онези, които живеят по правилата на времето, изолирани и алчни за власт. По всичко изглежда, че пътят, който трябва да следваме, е балансът. Баланс между спокойствието на духа, което може да се открие в едно магическо пространство, и завръщането към реалността с нови сили и със съзнание, изчистено от неясни пориви.
Успехът на един спектакъл зависи не само от текста, режисьора и актьорите; важно е целият екип да функционира като едно цяло. Творците, които съпътстват Габор Томпа в това начинание, са първокласни. Сценографията на Мария Миу напълно отговаря на режисьорския замисъл. Костюмите съвсем не са класически и впечатляват или чрез строгост и прави линии (в първата част, тази, която ни представя диктаторски управлявания парламент), или чрез многообразие от цветове (в идиличното, носталгично пространство на Арденската гора). Декорите са или минимални, като преобладаващите цветове са черни и сиви (парламента), или са съставени от разнородни елементи, на пръв поглед произволно издигнати – наклон, стена на полуразрушен театър, изоставен балкон, който ни напомня за „Ромео и Жулиета“ и който сега е любимото място на Меланхолика Жак – оттам той започва известния си монолог за възрастите на човека, но и на Целия, когато се преструва на влюбената Алиена. Вехтият фотьойл с тапицерия в кардиналско червено лесно може да ни напомни за трона на всички Шекспирови крале; закачалката дърво с череп на нея; руините на някакъв театър… Всичко внушава опустошението, упадъка на един свят, който обаче може да бъде върнат към живот от едни енергични, свободни, безгрижни хора. Границата между радостта и тъгата, между жаждата за власт и удоволствието от лудическия живот е толкова тънка.
Музиката на Тибор Цари, този магьосник на театралната музика, придружава цялото представление с мелодии, вдъхващи странна носталгия. Сякаш този свят и когато е подвластен на безмерна гордост и на диктатурата на един корумпиран лидер, и когато е жизнерадостен, нехаен, без условности, миг след миг ни предупреждава, че всичко, абсолютно всичко е подвластно на хода на времето, на разложението и разрухата, като най-конкретен пример за това е разрушеният театър.
Хореографията на Флорин Фиерою не се откроява, но винаги се усеща присъствието ѝ – и в груповите сцени, и в индивидуалните, чрез малки знаци, които ни показват колко педантично е изграден всеки момент и колко подходящо е всяко движение.
Постоянно се сблъскваме с два свята, единият – скован, подвластен на произвола на часовника, на неумолимия ход на времето, изпълнен с по-скоро механични (роботизирани?) дейности, и другият – ведър, безгрижен, доминиран от желанието да се върнем към изворите си, към природата, към мечтите. Уви, и в двата свята се умира, а Меланхоликът Жак ни напомня с монолога си за възрастите на човека, но важното е как/къде избираш да живееш!
Спектакълът докосва най-фините струни на чувствата, на любовта и приятелство, но и подчертава тежестта, натиска и порочността на времето, в което живеем. Тук изглежда творецът се обръща към самия себе си, ревизирайки възрастите на своята криволичеща съдба. С присъщите си превратности, животът не е лишен от романтични, комични и обнадеждаващи моменти! „Както ви харесва“ е истински спектакъл-събитие, което ще остане запечатано в емоционалната ни памет за дълго време.
Автор: Маринела Цепуш ; Превод от румънски Аглика Олтеан
Маринела Цепуш e театрална критичка от Румъния. Публикува своите текстове на сайта www.tepusa.ro.
