Откъс от книгата на изтъкнатия историк, публицист и телевизионен водещ проф. Пламен Павлов, която представя 15 истории за българския Апостол на свободата, неговите съмишленици и идеи

Включените в книгата студии и статии надхвърлят биографичния разказ в своята конкретика и търсят отговор на спорни през десетилетията въпроси, които все още будят полемики сред историците: коя е рождената дата на Васил Левски; какви са събитията около залавянето му и евентуалното предателство; дейността на Левски в Македония; връзките му с бесарабските българи.

Книгата представя множество аспекти от живота и делото на Апостола на свободата, акцентирайки на неговата роля като основоположник на Вътрешната революционна организация, която обединява различни социални слоеве на българското общество. Авторът разглежда Левски не само като революционер, но и като духовен водач, чиито идеи за свобода и равенство и до днес вдъхновяват българите.

Чрез своя разказ и на достъпен език, подходящ както за специалисти, така и за любители, проф. Павлов разкрива малко известни факти за епохата на Възраждането и рисува пъстър гоблен на едно бурно време.

Благодарение на новите изследвания и исторически документи, уважаваният учен създава цялостна панорама на периода, разглеждайки личността на Левски и неговото влияние върху българската история. Чрез обширните си проучвания той подлага на критика стереотипи и митове около българската революционна дейност и показва как образът на Левски съчетава вярата на християнския монах с модерните демократични идеи.

По уникален начин Левски съчетава в себе си вярата на християнския монах с мисленето на модерния човек, военната строгост с толерантността. В монархическа Европа на XIX в. Левски се бори за „демократска република“, за справедливи и „свети закони“. В неговата мисъл са споени библейската мъдрост и убедеността в креативната сила на човека: Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме… Левски заявява, че българският народ … се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи. Българският Апостол на свободата е личност със световни измерения и това се признава от всички, докосвали се до неговия живот, дейност и идеи.

П. Павлов

„Васил Левски: най-добрият ни българин“, Пламен Павлов, изд. „Сиела“, 2025 г.

РЕВОЛЮЦИОННИТЕ КОМИТЕТИ КАТО ВОЕННИ СТРУКТУРИ

В края на август 1869 г. Васил Левски завършва своята втора обиколка в Българско. Потегляйки на 6 май от Турну Мъгуреле в Румъния, за малко повече от три месеца Васил Дякона, както най-често го наричат неговите съратници, обикаля десетки градове и селища и поставя основите на комитетска мрежа без аналог в дотогавашната история на българското национално-освободително движение. От Турну Мъгуреле с параход пътува до Цариград, където, както и при първата си обиколка, има среща със свои съмишленици. После отново с кораб се връща във Варна, откъдето с влак отива до Русе, а оттам заминава за Плевен, където получава прокламациите, напечатани в Румъния. От Плевен посещава Ловеч, Троян, Сопот, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Царацово, Перущица, Пазарджик, Разлог, Сливен, Стара и Нова Загора, Чирпан, след което отново е в Северна България – Трявна, Габрово, Търново, Лясковец, Севлиево и през Никопол се прехвърля в Румъния. Обиколката криволичи, като е извър-шена в пълна конспирация и с огромен риск.

Истинско чудо е как в тези изключително трудни условия Левски успява да осъществи десетки събрания със стотици привърженици на революционното действие – преди всичко представители на т.нар. средна класа и интелигенцията. Трудно е дори да си представим каква енергия, смелост, желязна воля и лична харизма е притежавал Апостола, за да извърши всичко това за толкова кратък срок и в конспиративни условия.

Втората обиколка на Левски е оценявана като прелом в развитието на националната революция. И все пак, поради ограничената документална база и някои противоречия в спомените на комитетските дейци, съществуват редица дискусионни въпроси: дали частните комитети действително са създадени през 1869 г., кой е първият от тях, какъв е точният маршрут на обиколката и т.н. Дякона разполага с пълномощия от страна на дейците около Иван Касабов и Димитър Ценович, представляващи „Българското общество“, по-късно „Млада България“ – емигрантските структури, продължение на Тайния централен български комитет (ТЦБК). В мисията си Левски използва лозинки (пароли) и контракти (пълномощни писма), декларации на „Привременното правителство“… Революционните ядра – вече съществуващи или пък създадени с решаващото му участие, през 1869 г. са много повече комитети, отколкото тайни братства, дружинки или революционни кръжоци.

Стъпвайки на румънска земя, Левски има много по-пълна представа за състоянието на нещата в България. Както самият той, така и неговите съмишленици осъзнават необходимостта от упорита работа на място и от отрезвяването на най-екзалтираните привърженици на т.нар. четническа тактика с присъщите им наивно-романтични нагласи. Левски дискутира своите идеи с дейците в Букурещ и други градове в Румъния. За съжаление, в доминиращата си част емиграцията все още не е в състояние да оцени необходимостта от кардинална промяна. В края на май 1870 г. Левски преминава Дунава при Русе, с което започва неговата т.нар. трета обиколка в България. Тя продължава до април 1872 г., когато е краткото му пътуване до Букурещ във връзка с Общото събрание на БРЦК. В случая е очевидна пълната условност, а и неточност на понятието обиколка – от пролетта на 1870 г. до своята гибел водачът на революцията пребивава основно в българските земи. Цялата му дейност произтича от съзнанието, че революцията трябва да се твори в самата страна. Такава е обективната реалност, следствие от започналия през 1869 г. прелом – прелом, който набелязва посоката към създаването не само на революционни структури, но и на реални въоръжени сили в самата България.

Още през 1867–1868 г. Левски вече е имал резервирано отношение към т.нар. четническа тактика, въпреки че никога не е отричал възможността, а и необходимостта от създаването на чети, но като помощни структури към вътрешната революционна организация. Разбира се, Левски не е против създаването в чужбина на военни единици, които да подпомогнат организирано в България и от вътрешните дейци въстание. И все пак, революцията трябва да бъде организирана и осъществена не в Балкана, а на място.

Създаваната от Левски и неговите съмишленици комитетска мрежа представлява специфичен военно-политически проект в развитие. Освобождението на България не може да бъде осъществено без хора, оръжие и военна организация на място. Поставената цел – изграждането на основите на бъдещата въстаническа армия, е в съответствие с профила на самия Левски и част от най-близките му съмишленици. Трябва да се признае, Левски е имал ако не напълно професионално, то поне прилично, базово за времето си военно образование. В Първата българска легия в Белград през 1862 г. той получава съкратена квалификация на пехотинец, а вероятно и на младши командир. Втората легия през 1867–1868 г. на практика представлява съкратен командирски курс, поради което първоначално е наречена „Българска военна академия“. Левски е отдаден на военното образование, целящо да обучи около 200 български командири за бъдещо въстание и обща война на сърби и българи с Османската империя. Поради заболяване той не е в състояние да завърши този военно-образователен курс, но и самата академия месец по-късно е обезличена, а после закрита от сръбското правителство. По същото време Левски заявява пред Ангел Кънчев и Михаил Греков, че освобождението е невъзможно без подготвени офицери. И е напълно разбираемо, че през 1872 г. Левски настоява пред Каравелов да съдейства за обучението на български младежи във военното училище в Белград: Ние се нуждаем от водители народни за бойното поле и молим ги да ни дадат място във войнишкото училище за 150–200 души /…/ Ако ли не, ще търсим на друго място. Ако ли отнийде няма помощ, то работата ни си е пак работа…

Със сигурност и Левски, и най-близките му съратници са имали достатъчна представа за модерните армии, най-малкото от въоръжените сили на Сърбия, Румъния, Гърция, а и на самата Османска империя. Не следва да пренебрегваме военния опит както на Левски, така и на дейци като Теофан Райнов, Ангел Кънчев, Димитър Общи… Дори и замисълът на Първата българска легия, в крайна сметка, е за малка армия или полк от около хиляда души, който да разполага с офицери, военни лекари, конница, лека артилерия. На въпроса на следствената комисия за отношението му към четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, той отговаря: Отидох в Букурещ, намерих Хаджи Димитър, попитах за организацията им. Той ми каза. Тяхната организация не ми хареса, защото бяха около стотина души…

Струва си да се запитаме как Левски, Привременното правителство, въобще революционният елит, са виждали изграждането на въстаническата армия. Документалният материал по този толкова важен въпрос е крайно недостатъчен, а за жалост отсъстват и по-конкретни изследвания. Нека се опитаме да проследим накратко известното ни по този важен, но пренебрегван от изследователите проблем. Ако съдим от станалото по време на Априлското въстание, въстаническите въоръжени сили са изграждани по места. Възприетата организационна система е заимствана от съвременните в онази епоха армии. Вероятно в най-голяма степен и Левски, а вероятно още и Г. Раковски, Ив. Касабов и др., са повлияни от изграждащата се буквално пред очите им сръбска Народна войска – опълченска сила, базирана в сръбските градове и села. Тя е учредена със закон от скупщината (парламента) на княжеството през 1861 г., като според плановете на княз Михаил Обренович е трябвало да достигне 100 и дори 150 хиляди въоръжени мъже. Така е търсен начин да бъде компенсирана силно ограничената численост на армията на княжеството (едва 6 хиляди души) с оглед на васалното му положение към Османската империя. Изграждането на Народната войска и реформирането на редовната армия е поверено на френския офицер Иполит Монден. Още по-активна е дейността на военния министър Миливое Блазнавац, наследил Монден през 1865 г. Блазнавац е изучавал военно дело във Виена и Париж като възпитаник на военното училище в Мец. Трябва да се признае, сръбският министър е имал добронамерено отношение към българските революционери и е бил близък с Раковски и Хитов.

Без съмнение повдигнатият тук въпрос се нуждае от по-детайлно проучване. Факт е обаче, че Васил Левски, Христо Иванов-Големия, отец Матей Преображенски, Ангел Кънчев, Димитър Общи, Михаил Греков, Сава Младенов, Васил Йонков-Гложенеца, Петър Бонев, отец Генадий Драгалевски, Христо Цонев-Латинеца и други дейци на Вътрешната революционна организация са получили военна подготовка именно в Белград. Както стана дума, в плановете на Левски влиза обучението на български военни командири в Сърбия, независимо от резервираното му отношение към политиката на Белград. Ако се върнем към основния въпрос, частните революционни комитети могат да бъдат разглеждани като своеобразни военни окръжия, като военно-организационни ядра за съзиждането на местните въоръжени сили.

Както знаем, в Априлското въстание участват около десет хиляди въоръжени българи, като само в Четвърти (Панагюрски) революционен окръг те са 7–8 хиляди. Според статистическите отчети, докладвани на събранието в Оборище, годните за военна служба мъже в този революционен окръг са наброявали 73 532 души. Въоръжените сили в Панагюрище, Батак, Брацигово, Перущица, в лагера на Еледжик и другаде колкото и да са плод на местните условия и ресурси, са организирани като военни структури с щабове, хилядници, младши командири и т.н.

Вижданията на Левски за бъдещото освободително въстание, което трябва да бъде старателно подготвено в продължение на няколко години, ще бъдат само маркирани тук. Най-подходящото време за неговото вдигане е зимният сезон, когато населението в градове и села е с осигурени припаси. Мъжете, които са били по гурбет, на сезонна работа и т.н., са се завърнали по своите родни места и това увеличава значително човешките ресурси. Главният военен театър ще бъде не в Балкана, а в градовете и големите селища, както и в специално подготвените военни лагери в планините. Съответно трябва да бъдат изградени редути в подстъпите към селищата, линии от окопи, барикади по улиците. Левски настоява нееднократно пред Каравелов да организира преводи на военни наръчници за лагерно дело и фортификация. Те трябва да бъдат отпечатани и раздадени на местните комитети за обучение на хората им и прилагане на постиженията на модерната военна наука.

На практика Левски е първият от българските революционни водачи, който поставя на преден план въпроса за осигуряване на достатъчно, и то качествено, модерно оръжие за бъдещото въстание. През 1871 г. Апостола води преписка с Филип Тотю и водача на одеските българи Николай Тошков за пренасяне на три хиляди пушки, купени от одеския комитет. По-късно числото достига пет хиляди модерни нарезни пушки и 14 500 от по-старите системи с гладка цев. Военното министерство в Санкт Петербург забранява снабдяването на българите с оръжие, тъй като не желае усложнения с Турция. Това не обезкуражава Левски, който призовава комитетите да купуват оръжие по всички възможни начини. Както свидетелства поп Минчо Кънчев, тракийските дейци започват да се снабдяват с оръжие, макар и преди всичко еднолично. Много по-активни са комитетите в Ловеч, Плевен, Тетевен, Орхание, Голям извор и т.н., които купуват оръжие най-вече от Румъния, а БРЦК в Букурещ в пряка връзка с Левски води преговори за по-големи доставки с оръжейна фирма от Швейцария. В крайна сметка, дори и Арабаконашкото приключение цели осигуряването на пари за оръжие. Висш представител на турската власт заявява пред един от западните консули в Русе, че българските революционери методично се снабдяват с партиди от десетки револвери, сочейки навярно преувеличеното число от 120 (!) револвера на седмица. Пред следствената комисия в София Димитър Общи разказва: Оръжие се прекарваше през всяко пристанище, но редовно не може да се прекарва. Прекарват се [по] 8–10 [броя], обаче разправяха, че Анастас Плевненецът [Анастас п.Хинов] докарал наведнъж 40 броя…

Доколкото може да се съди от писмата на Левски и други извори, във Вътрешната революционна организация се отдава предпочитание на карабините и револверите. Те са по-лесни за пренасяне, а и в условията на градски бой вършат не по-лоша работа от дългите пехотни пушки. Револверите от системата „Гасер“, какъвто е притежавал и самият Левски, освен че са по-лесни за пренасяне и по-евтини в сравнение с пушките и карабините, са пълноценно оръжие за близък бой. По-късите и компактни карабини са по-подходящи в сравнение с пехотните пушки и за създадените по време на въстанието конни отряди. Левски се интересува от една машинка за изработване на патрони (фишеци) и други новости във военното дело.

Изграждането на въоръжени сили е свързано не само с планираното масово въстание. Нещо повече, така се създават потенциални възможности и за мирно, легално решение на Българския въпрос. Нека припомним един потвърждаващ това момент в показанията на Димитър Общи пред следствената комисия в София през декември 1872 г.: Всички ще работим две-три години, да се съберат пари, да се купи оръжие, да се приготви барут и куршуми. И тогава, след като всичко това е готово, ще се свика общо голямо събрание – и в Букурещ, и тук [в България]. В тия събрания ще се тегли жребий – кой да занесе в Истанбул мазбата [изложение, декларация], която ще се изготви. В тая мазбата ще изложим: да се изпълни постановлението на Парижкия договор, сключен през 1856 г., ако това не се приеме, тогава ще се запалят всички села, та всички да се принудят да избягат с челядта си по планините. Ония, които могат да носят оръжие, да грабнат оръжието. И всички или да измрат, или да спечелят с оръжие… Също така се е обсъждала идеята да бъдат привлечени още 40–50 души апостоли, които да работят из цяла България. Този план е потвърден от още неколцина комитетски дейци, сред тях е и Анастас п.Хинов.

Почти всички изследователи на Левски и неговото дело пренебрегват тези изключително важни сведения. Вероятно това се дължи както на основателни резерви към личността на Димитър Общи, така и на отсъствието на преки документални свидетелства. Според мен казаното от Общи не е измислица или пропаганден блъф. В общи линии такъв е и планът на Априлското въстание. Дори и броят на апостолите в четирите от предвижданите пет революционни окръга е двуцифрено число, да не говорим за лагерите в планините, фортификационните съоръжения в Панагюрище, Брацигово, Батак и т.н. Овладяването на властта от българските революционери в десетки села и градчета през април 1876 г. води до въоръжен конфликт с османската власт и кървави сражения, но не бива да отричаме потенциалната възможност за преговори с местните власти и Високата порта, както и за намеса на Великите сили. Така или иначе, прави силно впечатление, че Левски и съратниците му не са изключвали и дипломатическа инициатива, с която България да получи автономия. Основателно се сочи статутът, който са имали Сърбия и Румъния. При това в донесенията на чуждите консули от Русе поне на няколко пъти се изразява убеденост, че след признаването на Българската екзархия не е далече денят, в който българите ще поискат политическа автономия. Нека припомним, че още след голямото Видинско или Белоградчишко въстание през 1850 г. започват преговори на местните водачи с Портата, при които е дискутиран въпросът Видинският санджак да получи автономия, подобно на Сръбското княжество. Избухването на Кримската война през 1853 г. изпраща този проект в забвение. Левски се е познавал с дядо Иван Кулин, един от водачите на въстаналите българи от Северозапада, и със сигурност е знаел всичко това. Неслучайно Васил Левски се е срещал в турската столица дори и с отявлени противници на революцията, иначе изтъкнати дейци на църковно-националната борба, каквито са д-р Стоян Чомаков и Иванчо х.Пенчович. Тези контакти на Апостола показват широтата на неговите идеи – като имаме предвид казаното по-горе, посредничеството на видни българи при евентуални преговори с Високата Порта е било повече от необходимо.

И до днес не е напълно изяснен броят на частните революционни комитети, както и числеността, макар и приблизителна, на включените в техните редици организирани членове. В свои писма през есента на 1872 г. Любен Каравелов споменава за няколко хиляди комитетски дейци. Такава е картината и според докладите на чуждестранни консули в България. Най-правдоподобните съобщения дължим на един от следователите, разпитвали Апостола – печално известния х.Иванчо х.Пенчович. Както разказва след Освобождението, в превежданите от него документи при работата на следствената комисия в София е имало данни за хиляди организирани бунтовници. Разбира се, тук трябва да се имат предвид не само действителните членове на местните комитети, но хората на първи позив, т.е. по-общата мобилизационна картина. Левски пишел на Филип Тотю, че … 12 хиляди души са готови и записани, нека гледа да запита русите какво мислят. Тотьо запитал чрез Николая Тошковича и получил руския отговор, че българите не са били още до там узрели, че да могат да се управляват сами, да стоели мирно… /…/ Между съзаклятниците била и голяма част от интелигенцията /…/, цели списъци, но за прикриване те не били посочени с истинските си имена… Както отбелязва Ив. Марков, в своите спомени Киро Тулешков на свой ред съобщава, че … между книжата на Левски се намирал един поименен списък на 14 хиляди участници в революционното дело…

Различни статистически данни, макар и откъслечни, свидетелстват за сериозна подготовка на дейците на ВРО в тази посока. През 1876 г. този въпрос е поставен на преден план от Георги Бенковски и другите апостоли при подготовката на Априлското въстание. Приоритетната роля на статистиките обаче не е от 1876 г., а е резултат от усилията на Левски и частните революционни комитети още през 1871–1872 г. Налице са определени свидетелства, че даден комитет в град или по-голямо село е разполагал с поне 50–60 души на пръв позив. Още при създаването на основите на бъдещите частни революционни комитети в перспектива най-важното е било те да се превърнат във военно-организационни структури. И това не е идея, датираща от времето на Левски, а е своеобразно наследство още от Велчовата завера, Първата легия на Раковски, плановете на ТЦБК, Добродетелната дружина и т.н. Самият Левски още в началото на своята революционна дейност създава подобни ядра във Войнягово и Дъбене, впоследствие и в Еникьой, Конгаз и Хаджилар в Северна Добруджа. Същевременно е имал контакти с тайните революционни сдружения в Карлово, Сопот, Пловдив (кръжока на Петър Тананов) и т.н.

По време на т.нар. Втора обиколка през май–септември 1869 г. Левски заварва или съдейства за организирането на революционни структури в Никопол (около десетина души), Плевен (Анастас Попхинов и група от около тридесет патриоти), Ловеч (отново около тридесетина), Троян (около двадесет). Можем да продължим с онова, което знаем за Карлово, Сопот, Калофер, Казанлък, Пазарджик, Разлог, Пловдив, Перущица, Стара Загора, Нова Загора, Сливен, Търново, Лясковец, Трявна и други селища. Предвид солидното присъствие на средната класа (търговци, предприемачи, ханджии и т.н.) и интелигенцията, особено учители и духовници, комитетската идея бързо прониква по хоризонтала в други населени места.

Биха могли да бъдат приведени и още числа, за съжаление, в голямата си част хипотетични, но по-важното е друго – отивайки в Румъния през есента на 1869 г., за да представи … народното мнение…, Левски е убеден в сериозния човешки потенциал на вътрешните революционни сили, който решително надхвърля онзи на четите от 1867–1868 г. През 1870 г. армията на Левски нараства, следвайки общо взето същата матрица. Така например в Тетевен комитетът се състоял отначало от 9 души, нараства на 24 съзаклятници, а през есента на 1872 г. комитетските хора в Тетевен вече са били 51 на брой. Ситуацията с комитетите в Етрополе и Орхание, чиято роля е добре известна, е сходна с казаното за Тетевен. Комитетската организация навлиза сериозно и в селата – така например комитетът в Гложене е броял 22 работници, а във Видраре около 15–16 души, в Къкрина – около двадесет, и т.н. За по-нататъшния ръст на броя на организираните участници във вътрешната революционна организация имаме примери като този от Сухиндол, където е имало 50 души, най-вероятно с онези от първи позив. Известно е, че при изграждането на революционната организация по-малки или по-големи структури са създадени в Правец, Новачене, Лъжене, Правешка Лъкавица. Верижният принцип, както го определя проф. Цветана Павловска, се прилага при новите комитети или техните клонове в малките села, махалите и колибите. Един от механизмите, прилагани от Левски, е делегирането на доверие на местни патриоти. Както пише в спомените си Тодор Пеев, … по този начин [с пряката помощ на местни съзаклятници] се устроиха ч[астни] б[ългарски] р[еволюционни] к[омитети] във всички по-главни села от Орханийското окръжие… В направлението София – Карлово и на изток са създадени комитети в Копривщица, Клисура, Панагюрище, Стрелча, Поибрене, Мечка и т.н. – градчета и селища, прославили се по време на Априлското въстание шест години по-късно. В Панагюрище комитетът е имал … до 60 последователи… Устройването на местните комитети със сигурност е имало своите военно-организационни проекции в Стара Загора, Чирпан, Сливен, Нова Загора, Ямбол и т.н., по-късно Враца, Оряхово, Хасково с техните райони, в които е имало големи и будни български села.

Във времето на Априлското въстание в Панагюрище, Батак, Брацигово и други средища в Четвърти революционен окръг се формират сравнително многочислени въоръжени сили. Провалите в Първи (Търновския) окръг не попречват във въстанието да участват поне около хиляда въоръжени местни дейци… Както е известно, само от Бяла черква прочутият Бачо Киро извежда повече от сто въстаници! Сходни са данните и за по-изявените селища в Трети (Врачански) революционен окръг, въпреки че въстанието е осуетено по редица причини.

Според пресмятанията на С. Сиделников през есента на 1872 г. изградените класически частни революционни комитети са били около 90, а документирано са установени революционни средища в 202 населени места. Съответно броят на известните като имена и биографии членове на Вътрешната революционна организация достига 1014 участници. В крайна сметка, имало е данни за 12 и дори 14 хиляди българи, свързани с комитетите на Вътрешната революционна организация. Дори и да приемем най-занижените оценки, още през 1869 г. общата численост на представителите на революционната партия в посетените от Левски градове и села е не по-малко от хиляда души, което за конкретния момент е повече от впечатляващ резултат. Процесът на изграждане продължава и се активизира през следващите години от живота на Апостола, а, независимо от ударите върху организацията, не прекъсва и след това. Естествено, при обща мобилизация броят на въстаниците ще нараства в пъти, както става по време на Априлското въстание. Както виждаме, числата в общи линии съвпадат с търсените чрез Николай М. Тошков около 20 хиляди пушки. Ако сметнем, че един взводен командир е ръководел 40 или 50 бойци, а един ротен – около 160–200, намерението за подготовка на около 200 офицери дава приблизителното число от около 15–20 хиляди … юнаци на първи позив. Най-важният извод обаче е, че към втората половина на 1872 г. в изключително кратък срок са изградени основите на бъдещата въстаническа армия. От друга страна, Апостола и най-близките му съратници са съзнавали, че е необходима още много работа… Така или иначе, привличането на хиляди потенциални бойци в Българско, организирани в условията на конспирация, при дефицит на финансови средства и други препятствия, са свидетелство за организаторските качества на Левски и неговите сподвижници.

Предложените тук разсъждения имат най-общ и предварителен характер. И все пак, независимо от едни или други възможни резерви, имаме достатъчно аргументи за по-пълното изследване на чисто военните характеристики на българската национална революция след прелома, започнал през 1869 г.

Автор: Пламен Павлов