Към 800 г. средновековният европейски Запад излиза от своята предистория, за която писах в една от предишните си исторически колонки, защото именно тогава франкският крал Карл Велики успява да обедини под своята власт практически всички континентални германски народи. Извън обсега на „империята“ му остават обаче скандинавците – практически непознати за западните жители на ранносредновековна Европа.
И ето че точно в периода между 800 и 1100 г. тези скандинавци (заедно с датчаните) преживяват особен, трудно обясним исторически подем, който буквално с гръм ги изстрелва на историческата сцена. Скандинавия и Дания почти едновременно „изригват“ в началото на IX в. по балтийския и атлантическия бряг на Европа флотилии от ужасни грабители – пирати, които след като настаняват становете си преди всичко по традиционно „пионерно“ населяваната в Ранното Средновековие Британия, започват оттам ужасни грабежи по цялото крайбрежие на континента. Така настъпва т.нар. „епоха на викингите“. Три са главните „лъча“ на техните експедиции. Първият е споменатото вече укрепване по бреговете на Британия (преди всичко Нортъмбърленд, Ост-Англия, Мерсия), която северните вождове на флотилии превръщат в т.нар. област „Данлоу“ (територия, на която е в сила архаичното северогерманско-датско право). Оттам обаче (както и непосредствено от бреговете на Дания и Норвегия) се простира вторият „лъч“ на нашествията им – много по-съществен и с по-трайни последствия, а именно към западните брегове на самия континент, където групите от пиратските кораби търсят преди всичко устията на широките плавателни реки, навлизат дълбоко в тях и жестоко разграбват всички населени пунктове по поречията им. Току-що утвърдилото се франко-германско обединение на Запад следователно изведнъж е атакувано остро и катастрофично откъм морето. В по-слабите му пунктове викингски експедиции дори усядат и стават съседи на франките, както това се случва с норвежката група на Хролф (Ролф) Пешеходеца – или т.нар. nordman (северни люде, или нормани, нормандци), които поставят началото на бъдещото много силно Нормандско херцогство в пределите на средновековна Франция.
Накрай, един трети „лъч“ от излизащи от Швеция викинги се насочва през водите на Балтийско море в противоположната, източна посока и по устията на северните евразийски реки се спуска дълбоко навътре, колонизирайки прадревния търговски път между Балтика и Черно море. Поставяйки под политическата си доминация разединените племенни групи на източните славяни, тези викинги усядат в свое укрепено градище – Киев, и под името „варяги“ (или „фряги“) застават в основата на първата държавност по тези земи – Киевското „Велико княжество“.
Правени са многобройни опити да се обясни този неочакван „взрив“ на европейския север, насочен (преди всичко) към европейския югозапад, и всички те са оставали поне частично незадоволителни. Може би това се дължи на желанието на различните изследователи да намерят непременно една единствена определяща причина, а при това никоя от посочваните в отделност не е в състояние да се окаже достатъчна да обясни всичко.
Аз от своя страна съм склонен да виждам една особена комбинация от причини, обясняващи, първо – защо изобщо най-северните, скандинавски германски народи излизат точно в този момент извън пределите на своите местообиталища и така радикално изменят своя дотогава архаично-земеделски бит с морското пиратство, и, второ – защо техните „нашествия“ имат първоначално такъв опустошителен ефект върху западноевропейските брегове.
Към първата комбинация от причини, обясняващи самото излизане на викингите от Скандинавия и Дания, аз съм склонен да причисля особеното положение в германското архаично право, според което най-голям дял в наследяването на фамилното имущество имат единствено първородните синове. Тъкмо към тази особеност на традиционния живот на скандинавците (тя е и общогерманска) трябва да се прибави и решаващият факт (обилно потвърден от най-съвременните изследователи) за очевидно преживяния около онова време от европейския север демографски бум, който увеличава популацията в една територия, където обаче възможността за усвояване на нови земи в местообиталището практически отсъства (суровият северен климат оставя подлежащи на обработване земи в крайно ограничени участъци). Поради този комплекс от причини в един момент множество втори, трети и т.н. синове на скандинавските фамилии, които нямат охота да остават в положението на нещо като ратаи на най-големите си братя и като не могат да се отделят от семейството, усвоявайки нова земя в съседство, се виждат принудени да търсят щастието си извън Скандинавия и извън уседналия земеделски начин на живот изобщо. Че се е случвало точно така, се потвърждава и от обстоятелството, че в началото на сформирането на презморските експедиции не друг, а самите фамилии отделят средства и финансират построяването на по един или два леки кораба за своите по-младши потомци, ясно съзнавайки, че по този начин инвестират в спокойствието на своите домове, които инак твърде увеличилото се домочадие би могло да започне да раздира отвътре. Дават им, казвам, помощ и тези умножили се поради демографския бум младши синове тръгват да дирят щастието си. След време се събират заедно с излезли от други семейства мореплаватели, нарастват до цели флотилии, поставящи се под постоянното водачество на някой особено храбър и отличил се предводител (собствено „морски крал“ – викинг), и накрай се превръщат в нещо като „втори народ“, вече трайно привързан към една дейност, намираща се точно по средата между търговията и пиратството.
Така настъпва „епохата на викингите“, фатално за по на юг разположените им германски съседи, съвпадаща с достигането на предела и началото на изтощаването на силите на хвърлилите цялата си енергия за обединението им франкски предводители.
Какви са обаче причините за първоначалния успех на тези викинги. Защото мощта на техните флотилии както откъм численост, така и откъм военна обезпеченост не бива да се преувеличава. Колкото и да са бързи и маневрени, скандинавските кораби не могат да се сравняват нито с ромейските (от които може да бъде изстрелван и ужасният и всеизпепеляващ „гръцки огън“), нито с арабските. Причината за това те да навлизат необезпокоявани много, много навътре през устията на вливащите се в океана реки и да разграбват дори градове като Париж и Хамбург, е очевидно в общата слабост на тогавашните западни стопани на континента – франките, и присъединените към тях германски и западнославянски народи.
В немалко от писанията на тогавашните хронисти X в. е наречен „времето на големия страх“ в Западна Европа. И това не е случайно. Ако тъкмо тогава викингските удари по балтийското и атлантическото крайбрежие достигат своя „пик“, в същия този век Западът е атакуван и откъм източна посока.
Там е работата, че още в самия край на IX в. в Панония, низината, която лежи на самия европейски „изход“ на Великата степ и между Източната Римска империя и границите на владението на Карл – пристига един степен народ с уникална съдба – народът на маджарите. Причината за придвижването му от приуралската степ в западна посока е обичайната: подгонен е от ордата на печенегите и бягайки от тях, той плътно се приближава до валовете на европейския свят. Вместо обаче да се пръсне на наемни отряди по границите на Източната Римска империя (както са замисляли за него в Константинопол) или да се „отлее“ обратно след изчезването на печенегите, той неочаквано получава покана от внука на Карл Велики и сина на Лудвиг Благочестивия – Лудвиг, наречен Немски, да му съдейства в своята цялост за ликвидирането на една изненадваща съпротива на част от западнославянските племена срещу франко-германския натиск да бъдат включени в сферата им на власт. Виждаме, значи, че към онова време наследниците на Карл Велики за започнали да се учат да действат по маниера на старата Римска империя – т.е. да си служат с едни „варвари“ срещу други „варвари“. И наистина точно по това време върху територията на Панонската низина и на север западнославянски племена са създали едно краткотрайно, ефимерно държавно образувание – княжеството на Ростислав и Светополк – Великоморавия. За разлика от други западнославянски обединения то полага неимоверни, трагични усилия да се запази от франко-германския „валяк“. Опитва например сближаване с Константинопол, с Източната империя, елемент от което се явява известната на всички ни мисия на св. братя Кирил и Методий.
Именно за да се справи със съпротивата му, управляващият източната част от франко-германското владение се обръща към помощта на маджарите – обещава им земите на Светополк и по този начин ги въвлича в историческите процеси на континента. Маджарите разсипват княжеството на моравците, но от Панония, където се заселват, започват сега набези към северозапад – в земите на германците, и към югозапад, достигайки дори до средна Италия. Ето как от началото на X в. територията на Запада, която е атакувана от север от викингите, е притисната и от изток, от Панония, от маджарите.
Накрай, същият този век става и времето на едни други пиратски нападения над Запада – а именно от юг, от африканското средиземноморско крайбрежие, където междувременно се е разкъсал огромният до непомерност ранен халифат на арабите. Основата му база вече се е преместила на Изток, в Багдад, където първата, все още елинистично-семитска династия на Омеядите е заменена от имащата своите привърженици главно в земите на старата Персия династия на Абасидите. Бегълци от фамилията на Омеядите успяват да се спасят от гоненията срещу тях в мюсюлманска Иберия и отделят там свой самостоятелен и дори враждебен на Багдад Омеядски халифат. В резултат от всичко това ислямизираните народи от междината между тези две крила на мюсюлманската империя се изплъзват от стабилен контрол и биват оглавени от различни местни родове, най-успешният от които е родът на емирите Аглабиди. Именно последните от бреговете на днешните Тунис и Алжир започват да нападат с кораби островите на северното Средиземноморие, като навлизат и в по-дълбоките му заливи – Тиренско и Адриатическо море. В края на ΙΧ и началото на Χ в. те успяват да завземат остров Сицилия и въпреки съпротивата на източните императори го държат в продължение на почти 200 години (прогонват ги оттам вече норманите на Робер Гискар – емигрант авантюрист от френска Нормандия, викингски потомък, чиито люде слагат началото на Южноиталийското нормандско кралство, където през XIII в. се ражда един от най-могъщите западни императори – Фридрих (Федерико) II). Арабите оставят на Сицилия и елементи от своя генофонд, който личи сред населението на острова и до днес. От сицилианската си база вече те подлагат на систематически нападения и много от вътрешните територии на Италия. Има дори един момент, в който тези пирати навлизат в самия папски Рим и разграбват храма на св. първовърховни апостоли Петър и Павел.
Да, в продължение на век-век и половина Западна Европа е атакувана от три страни. Как приключва тази епоха „на големия страх“? По обичайния за онези времена начин. Северните народи – викингите биват покръстени и остатъчната им войнствена енергия бива насочена на юг – както казах потомък на нормандците освобождава Сицилия и спира арабските набези. Покръстени (след известно колебание между Константинопол и Рим) биват и унгарците. Консолидирането на Европа, значи, я е спасявало неведнъж.
