„Истинска болка“ е доста… причудлив филм. Как иначе бихте определили сценарий, отвеждащ героите си по стъпките на антисемитския геноцид в Полша, под формата на драматична комедия? Или киноразказ, в който емоцията е основна съставка, но въпреки това главният аргумент на критиците му е „разочароващата липса на емоции“…

Едновременно продуцент, сценарист, режисьор и изпълнител на главната мъжка роля (което е малко спорно, но все пак в тази категория беше номиниран за Златен глобус) Джеси Айзенбърг е изцяло ангажиран с втория си игрален проект, чийто сюжет подсказва възможности да се прибегне до сантиментален „шантаж“, клишета за семейните връзки или използване на темата за историческата памет като „алиби“, но не се случва нищо подобно и въпреки няколко пропадания в ритъма, историята е наистина увлекателна.

„Истинска болка“

Двама братовчеди с диаметрално противоположни характери, Дейвид и Бенджи, са се отдалечили през годините след края на детството и сега се събират отново за едно пътуване до Полша, за да почетат любимата си, наскоро починал, баба. Фабулата залага в голяма степен на контраста между двамата. Дейвид е кротък интроверт, да не кажем задръстен, и води „буржоазно“ нюйоркско съществуване със съпругата и детето си. Бенджи (Кийрън Кълкин е великолепен) e словоохотлив, майтапчия и емоционално нестабилен. Едновременно съучастнически настроени и дистанцирани един от друг, колкото близки, толкова и далечни, двамата „побратими“ (които дори еврейската вяра обединява по-скоро формално) се срещат на това едноседмично пътешествие по следите на страданието, от което са се измъкнали предците им – със специално отклонение до родното място на баба им. Братовчедите се присъединяват към организираната обиколка на добросъвестен британски екскурзовод, която включва още семейство пенсионирани американски евреи, чиито предци живеят в САЩ от началото на ХХ век; наскоро разведена жена с майка, оцеляла от полски  концлагер, и млад руандиец, приел юдаизма, след като се спасява от геноцида от 1994 г.

„Истинска болка“ започва с небрежно комичен тон, на чийто фон умело се разкрива безпокойството на Бенджи – видимо най-безгрижният, но всъщност най-обърканият от групата, докато леко неврастеничните притеснения на Дейвид за спазване на правилата и добрия тон постепенно отстъпват на заден план… Оригиналното заглавие на филма е игра на думи, при това на две нива. Освен очевидното противопоставяне между „истинската болка“ и „трън в з..ника“ като израз за крайно досаден и непоносим човек, въпросната „болка“ може да се отнася както до душевното страдание на туристическата група, която се сблъсква със свидетелствата за Холокоста, така и до мъката на Бенджи (породена от смъртта на баба му или от друга, по-екзистенциална причина).

Обзорната обиколка, посветена на паметта, неусетно се превръща в място за полууреждане на семейни сметки, а взаимоотношенията между двамата братовчеди на моменти достигат интензитета на Бергмановите психологически сблъсъци. „Персонажът на Кийрън е много чувствителен, казва това, което мисли, и въпреки че начинът му на изразяване често е малко брутален, той е прав по същество“, разсъждава Айзебърг. При все грубоватите „включвания“ в общуването със спътниците си, Бенджи систематично получава прояви на тяхната привързаност, запазена за редките хора, които говорят истината, докато Дейвид остава в затвора на добрите си маниери и повърхностните връзки, на които те го обричат…

Редом с известна доза ирония към комерсиализацията на начина, по който се поддържа жив споменът за най-трагичния епизод от хрониката на ХХ век, „Истинска болка“ залага основно на контрастите на всички нива – от драматургията на образите до избора на актьорите. И ако разминаването между предположенията и реалността с дръзкия Бенджи и „лунатичния“ Дейвид е обмислена сценарна изненада, то фактът, че Кийрън Кълкин „открадна шоуто“ и спечели 44 награди с изпълнението си (в това число и Оскар за поддържаща роля) си е напълно заслужено признание.

„Истинска болка“

В стремежа си да подходи към позната тема за Холокоста по непознат начин, без проповеднически и претенциозен тон, не с героите на историята, а с истински хора, Джеси Айзенбърг режисира един филм „по пътя“, като фино и дръзко заплита мотивите за паметта и страданието – лично и човешко, в жанрова смес с комедия „между приятели“, интимна хроника – едновременно забавна и трогателна, и драматичен размисъл за крехката субективност на себеусещането. В „Истинска болка“ местата на трагедията на депортирания еврейски народ са заснети с много умереност и такт, като същевременно е открит точният баланс между дидактичните обяснения на водача и тревожните премълчавания. Хармонията между емоция и размисъл, дори когато съдържа някои излишни сюжетни отклонения, допринася за създаването на искрен и човешки филм, изпълнен с интелигентен хумор и меланхолия, с елегантност и съпричастност.