Неотдавна обещах на читателите да поръзсъждавам за това, доколко и дали изобщо упорито издиганото от привържениците на ПП „Възраждане” искане за референдум, който да реши съдбата на лева и еврото на родна земя, е израз на демократичност.
Според всички противници на еврото това действително е така: глас народен – глас Божий, в смисъла на демократичността като че ли няма нищо по-естествено от това съдбата на нацията да творят не министри, правителства и институции, а редовите граждани. Демокрацията като че ли дори предполага подобен подход и ако държавната администрация не се съобрази с него, тя подхожда недемократично и дори авторитарно. С което демокрацията се себеопровергава – престава да бъде демокрация и се превръща в своето отрицание. Значи или общонародно допитване, или диктат на политическата класа – това е според родните почвеници единствената алтернатива, пред която страната ни е изправена днес. И според вандалите ни тази алтернатива е неумолима, тя е и изпитание, граждански тест за наличието или отсъствието на демократичност, сиреч за гражданската зрелост на гражданите. Ето защо – продължават българските еврофоби и ксенофоби тезата си – макар и придружавани попътно от насилие, организираните тези дни от ПП „Възраждане“ протести са проява на демократичност и народовластие.
Така ли е наистина, или само изглежда така? Доколкото в политическата сфера нещата често са най-малко такива, каквито изглеждат, поставеният въпрос е не само легитимен, а и наложителен – без да потърсим отговора му, няма да разгадаем ребуса. Който е не само финансов и икономически, а и културно-политически.
И така, да започнем с доводите на редовите протестиращи и техните още по-протестиращи лидери. Най-общо казано, първият от тези доводи гласи: с въвеждане на еврото цените на стоките от първа необходимост ще се вдигнат чувствително, че и двойно – онези продукти, които днес струват лев, утре ще струват евро. А така ще настъпи едно поголовно ограбване на честните трудови хора от безскрупулни търговци и търгаши, от дребни, средни и едри капиталисти и спекуланти. И всичко това ще стане, видите ли, на базата на свободния пазар, който изключва държавен контрол върху цените и надценките. Ето защо с встъпване в еврозоната ни чака едно масово, едно общонародно обедняване.
Най-наивните от нас дори не подозират колко мними, колко несъстоятелни са подобни опасения. Опасения, които са истински плашила и които тъкмо свободният пазар и свободното ценообразуване, които юначагите от „Възраждане“ считат за най-чудовищното зло, ще предотвратят по естествен път още в зародиш. Пък и опитът на нашите предшественици по пътя от националните валути към еврото говори тъкмо обратното. Нито една приела еврото държава – от Хърватия до прибалтийските републики – не е пострадала икономически, в нито една от тези държави населението не живее днес по-бедно от преди, когато валутните им единици са били национални. Еврото не доведе до повишаване на инфлацията, не се повишиха съответно и пазарните цени – повишиха се само чуждестранните инвестиции и международният стокообмен. И целият този просперитет – благодарение не на някакви държавни командно-административни мерки и предписания свише, а на естествените, на природно присъщите на свободния пазар регулаторни механизми.
Всичко тава нашите ентусиазирани метежници или не знаят, или тактично премълчават. При което незнанието е глупост, а умишленото премълчаване – престъпление. Но гражданският морал е последна грижа на размирниците – те предпочитат да вандалстват, вместо да обясняват, предпочитат камъните, вместо аргументите. Дали и доколко обаче хвърляните от тях камъни са съвместими с демокрацията, която нашите юначаги претендират, че представляват и бранят, дали и доколко насилието се съчетава с цивилизоваността, е въпрос, който за ПП „Възраждане“ (името не ѝ отива) не стои на дневен ред. А според мен тъкмо този въпрос е най-същественият, тъкмо неговият отговор е отговор и на въпроса доколко легитимни, доколко нелегитимни и доколко морални са подобни протести.
Друг многократно изтъкван от уличните ентусиасти довод е, че, видите ли, в най-проспериращите европейски държави подобни проблеми се решават чрез референдум, чрез общонародната воля. Така ли е наистина? Дори световният шампион по референдуми – Швейцария – свиква народни допитвания само по локални, само по кантонални проблеми. А другите, общодържавните проблеми се решават от ресорните министерства и от правителството. Пък и, както неведнъж съм отбелязвал, за разлика от Швейцария, България не е страна за референдуми – за целта е необходимо друго, по-високо обществено съзнание, до което ние още не сме дорасли. Ако утре на родна земя се проведе референдум, да речем, за съдебната власт, нашего брата ще избере за главен прокурор трапера Динко от Ямбол – той има милиони почитатели, особено в недрата на масите.
И една друга кауза обслужват родните и международни еврофоби – имперската кауза на вековното кремълското мракобесие. Доколкото приемането на еврото е съставна част от общонационалния ни процес на приобщаване към Стария континент, а Русия дава мило за драго да ни изтръгне от плътта на Европа и да ни заточи отново в суровата сянка на Кремъл, нашите метежници обслужват, съзнателно или не (май че по-скоро съзнателно, отколкото несъзнателно), великоруския шовинизъм и империализъм. Това обстоятелство трябва да ни държи нащрек – хищническите апетити на Кремъл бушуват в близка Украйна, поради което нашият двоен поробител може да се превърне и в троен.
Струва ми се, че тази опасност, опасността да изчезнем и като държавност, и като нация, е по-кошмарна и от вековната социална бедност, от балканизма и балканския ни недоимък, чийто валутен знак е левът.
На път към несигурното си национално бъдеще не бива и за миг да забравяме, че както във всяка цивилизована държава, нашата демокрация е, слава Богу, не базисна, а институционална. Така че не народът, не обезличената маса решават чрез директен уличен диктат подобни знакови за националната ни съдба проблеми – решават ги изборите и избирателите, които чрез гласа си в свободен съзнателен вот са упълномощили съответните държавни институции да ги представляват. И това обстоятелство е показателно – то ни предпазва от сляпата воля на онази екзалтирана тълпа, която неведнъж в размирната ни история е сеяла улично насилие, смърт и гибел и чиито дремещи подмолни бесове са по-злотворни и от най-авторитарния диктатор. Ако тези бесове бъдат пробудени и отприщени, както това стана преди броени дни пред Дома на Европа, те заплашват да унищожат и цивилизация, и култура, и нацията ни дори. Така че неотдавнашният марш на столичните вандали е предупреждение към всички ни, предупреждение, което още Юлиус Фучик отправи от следствените килии на Гестапо към цялото човечество: „Хора, бдете!“. Не се ли вслушаме днес в това предупреждение, утре може да бъде късно – просто, както свидетелстваха и кафявата, и червената чуми, няма да остане нищо за спасяване…
