Три опасности, дебнещи литературата ни
Пред българската литература, която, твърдя, в момента е в небивал разцвет, се изпречват обаче опасности, на които тя ако се предаде, биха могли да я накърнят, изсушат, еднообразят. Направо обезлитературят. Опасностите ги преброявам до три и ми се ще своевременно да ги посоча, защото все повече наблюдавам уклон по тази наклонена пътека, която според мен не води наникъде. Или води до дупка, което е все същото. Градирам ги от най-малко страшната до най-страшната, която е истински вирус, коварен вирус. Коварен и подмолен, защото мимикрира…
Първата опасност е жанрова: участвайки като жури в различни конкурси, наблюдавам, че младите хора, изкушени от писането, се впускат в създаването на произведения, повлияни в значителна степен било от фентъзи вълната, било от криминалните бестселъри, било от чиклит дъвките. Разбира се, не казвам, че това е нещо свръх лошо, нито че е бедствено положение; казвам обаче, че – облъхнати от световната слава на поредици като „Песен за огън и лед“, „Малазанска книга на мъртвите“, серията за Хари Потър или другата за Лисбет Саландер („Милениум“), „Сексът и градът“ или пък „Дневникът на Бриджит Джоунс“, и съответно хукнали да я хванат, в един момент – това е неминуемо, няма как да се избегне – редица млади и не толкова млади автори се сблъскват с жестоката реалност: тези, които четат на български, не са чак толкова много, тоест няма достатъчно публика за такова преди всичко и най-вече пазарно ориентирано писане. А любителите на този вид литература (особено фентъзи маниаците) предпочитат да четат на английски и изобщо не забелязват или – ако забелязват, отбутват с пренебрежение и снизхождение българските им подражатели. Казано иначе, убеден съм, че никога няма да има (е, дай Боже, бъдещето да ме опровергае, ама не вярвам твърде) български автор, който да съперничи на свръхпрочутите имена Дж. К. Роулинг, Стиг Ларшон, Джордж Р. Р. Мартин, Тери Пратчет, Сюзан Колинс… Ако пък българските им последователи в мечтите си се виждат като тях – богати, известни и медийно повсеместни, тези фантазии – изричам това с най-голямото съчувствие, на което съм способен – няма да им се изпълнят никога. Което съответно ще ги доведе до травматични фрустрации, личностни изкривявания, тежки обсесии. И може да ги накара да намразят литературата завинаги. И да зарежат писането. Че и още по-лошо – четенето. Само че не тя, литература, ще е виновна в този случай за неуспеха им, виновни ще са си те, защото се целят там, където други отдавна са ударили десетката. И то така са я ударили, че не е останало място за нови стрелци. Хеле пък ако тези стрелци използват един такъв малък лък/език като българския.
Втората опасност е етнографска. Нея можем да разделим: от една страна, са нароилите се писания с псевдонародностен характер – някакво мистично сиромахомилство и фолклорна чувствителност, чрез които ни се представя едно минало и едни възгледи от/за него, повече плод на авторски митологеми, отколкото на действителна история. Тук особено важно е битовото (бихме могли поради това да определим този уклон като „битов етнографизъм“) и всеки добросъвестен читател, разгърнал книгите на Виктория Бешлийска, Мария Лалова, Иванела Самуилова, Розмари де Мео, Ина Ясипова (напоследък изпълзяха и още, и още, и още), веднага ще установи колко много битът владее писмото. Всички тези „нишки“ и „глини“, „скали“ и „пасианси“, баби, дето разказват „приказки“, „наричания“ на разни „стопанки на Господ“ и т.н., които по евтин и повърхностен начин се подпъхват под знака на изконно българското, определям с понятието „фейклит“. Твърдя това от сума ти време: както има фалшиви новини, „фейкнюз“, които целят да отровят съзнанието на възприемателя (реципиента) с измислени опасности и конспирации, така има и фалшива литература, „фейклит“, авторите на която – може би несъзнателно, а може би и напълно съзнателно, замъгляват главите на читателите с изсмукани от пръстите им истории за някакво идилично минало, в което всички плетат кошници, месят глина и предат с вретеното, след като цял ден са тъкали на стана. Читателите обаче – изглежда гладни и жадни точно за такива въобразени аркадии, измислени и изфалшивени, ги поглъщат лакомо също както някой бърнаутен поглъща с шепи хапчета за сън – дано успее да си затвори очите. Фейклитът е именно такава литература – затваря очите, затваря съзнанието, затваря мисленето и те праща в някакви селения, в които блуждаеш като самодива в бяла премяна. Е, може и самодив, макар че, забелязал съм, публиката на подобни писания е предимно женска, а и авторите са преди всичко жени. Донякъде към тях можем да причислим покойния Стоян Николов-Торлака, но той така и не успя да се зарадва на грандиозен успех, с какъвто се гордеят неговите колежки фейклитки.
От друга страна, в тази етнографска линия можем да провидим отсечка, която ще назовем „етнографско-махленска“. В този отрязък на писането на/по български особено активно се проявява една платформа, предназначена тъкмо за подобни просташки съчинения, наречена „Пощенска кутия за приказки“. Там откриваме всякакви долнопробни чалгаджийски неща (не ща да ги наричам книги, защото ще обидя книгата) от рода на „1 кило риалити“, „Лейди Гергана“ и други подобни недоразумения, които са не просто агресия, те са ядрена война против добрия вкус. Честно казано, тук ги споменавам само за изчерпателност при прегледа на опасностите пред литературата ни, иначе да мислим, че те имат нещо общо с литературата е все едно да мислим, че подскачанията на кенгуруто имат нещо общо с Олимпийските игри. Това дори не е фейклит, това е никакъв лит, пълно отсъствие на литература…
Третата опасност е психоаналитична. Добре известна е тази терапия за хора в гранични състояния – да седнат и опишат страховете си, безпокойствата си, тревогите си, изпитанията си, травмите си, за да се отърват от психичните проблеми, които им пречат да живеят истински. Неприятното в случая с българската литература е, че неизвестно по какви причини (или може би известно: вкусове на издатели, обществена безизходица, личностна дезориентираност) точно такива писания се превърнаха в последно време едва ли не във визитната ѝ картичка. Да, някои от тях са талантливи, но – така или иначе – първата им цел не е литературата, първата им цел е терапията. Началото на тази вълна обаче положи един книжен недорасляк, на който нито помня заглавието, нито името на авторката (помня само, че издателството е ICU, но и него вече като че ли го е срам от този литературен гаф и го е изчистило ѝ от сайта си). Прочитайки немощното ѝ писание, изковах термина „литература на кушетката“. „Литература на кушетката“ е такава (уж) литература, която не се грижи особено за литературните качества на един текст – език, сюжет, връзки, плътност и т.н., единствено важно ѝ е да си изпълни терапевтичната задача. Такива книги се нароиха напоследък ято – където и да посегнеш, все на такава попадаш. Пръст в това имат донякъде романите на Георги Господинов (последният „Градинарят и смъртта“ е показателен), които също използват подобни техники, да ги наречем мелодраматични, но при него те все пак са примесени с една постмодерна ирония, която не позволява да ги приемем като най-съществен белег на писането му. В книгите обаче, за които говоря, иронията е изгоряла като селска плевня, останали са само мелодрамата и сантимента. Най-ярък пример в това отношение е романът на Йоанна Елми „Направени от вина“, но и други допринасят за илюзията, че това е стойностното, ценно писане: някои от книгите на Невена Митрополитска (особено втората ѝ, „Дарът“), Камелия Кучер, Катерина Стойкова с последната ѝ изповед „Нокомис“. И Росен Желязков, който за книгата си „Отказах да умра“ изтъква като най-голямо достойнство, че нямало в нея нищо измислено (сякаш това е достойнство в литературата). Намирам, че някои млади автори се насочват към подобен маниер на писане, което крие риска литературата ни да се превърне в кошче за душевни отпадъци, като колкото по-мръсен и от дъното извлечен е отпадъкът, толкова по-истинска, сърцераздирателна и изконно литературна ще е историята. В тази посока романът на Камелия Панайотова „Ане“ е „образец“. По удачния израз на Дария Карапеткова, блестящата преводачка от италиански, подобни книги ни подлагат на „емоционален рекет“. За съжаление обаче, тръгнало е да се шири убеждението, че точно този „емоционален рекет“ е вътъкът на истинската литература. Възглед напълно погрешен и тотално изкривен. Не е така и романи, които излизат от тясната територия на кушетката като „Керван за гарвани“ на Емине Садкъ или „Лято в Бурландия“ на Момчил Миланов, го сочат недвусмислено. Тази мелодраматична линия е улица без изход и ако продължи по нея така урбулешката, както е поела, българската литература ще се преобрази в елементарно четиво за депресирани домакини. Нещо като Паоло Куелю, но не с този планетарен успех; мърляви пепеляшки за провинциална употреба.
Слава Богу, има достатъчно български книги, които не следват тези мъртви тенденции. И тъкмо те са добрата българска литература, истинската българска литература – жива и интересна. Там обаче, където се следват тия пагубни нагласи – там сме точно насред зомбитата, при литературните зомбита. При „литературата на живите мъртви“…
Уточнение: Първи вариант на този текст бе публикуван в сп. „Съвременник“, 2/24. Смятам обаче, че въпросите, които повдига, са важни и насъщни, затова си позволявам да го предложа с някои изменения и допълнения и на читателите на Портал „Култура“.
