Incognito Games, самостоятелна изложба на Никола Цветанов в „Ателие 28“, 11 март –5 април 2025 г., куратор Филип Стоилов
Дигиталната носталгия е феномен, който би бил разбран напълно единствено от поколението на 90-те години.
Това са първите деца, които растат пред компютрите, в интернет клубовете и прекарват часове пред синята светлина на дебелия монитор. За разлика от милениалите, които преживяват прехода от аналогово към цифрово, Gen Z израства изцяло в дигитализиран свят. Нискополигоналните, пикселизирани и глич елементи на ранните игри са от времето, когато технологията беше по-физическа, несъвършена и експериментална. Но същевременно тя се развиваше твърде бързо, за да се почувстваме удобно и уютно. Нокията с фенерче стана тъчскрийн за броени години, а пикселизираните графики неусетно се превърнаха в хиперреалистични. Всичко „недодялано“ и неактуално изчезна като естествен ход на времето.
Дигиталната носталгия улавя визуалността на детството в началото на XXI век – естетика, която за едно десетилетие се превърна в „ретро“. Завръщането към виртуалното детство е трудно заради новите технологии, твърде развити, за да пуснеш отново любимата игра или касета. Така Gen Z се обръща към носталгията по Y2K ерата, създавайки собствени образи, защото не би могло да се докосне до оригиналите.
Елементите, които някога дефинираха дигиталното пространство – пикселизация, векторна графика, гличове – днес са търсени художествени решения, будещи особена носталгия в цяло едно поколение. Разбирането на този чисто емоционален отговор, от някой, който не е израснал в началото на новия век, е трудно, но е факт, че подобна естетика навява уют на израсналите пред екраните и в интернет клубовете.
В дигиталната епоха носталгията вече не е ограничена до личните спомени; тя е курирана и естетизирана. Сред Gen Z нараства интересът към визуалната култура от края на 90-те и началото на века, наричана Y2K естетика. Тя се характеризира до голяма степен с визуалните светове на ранните видеоигри, които комбинират пикселизирана абстракция, неонови цветови палитри и глич ефекти.
Артисти като Никола Цветанов обогатяват още повече тази група от виртуално-носталгични млади автори, интерпретирайки и разширявайки темата чрез съвременни визуални техники. Самостоятелната му изложба Incongnito Games, представена в „Ателие 28“ в София, с куратор Филип Стоилов, изследва напрежението между дигиталната яснота и изкривяването чрез методи като глич арт, пиксел сортиране и алгоритмична корупция. Така той създава контраст между технологичното несъвършенство и прецизното владеене на материала, постигайки гладко, равномерно полагане на цвета. Малките по размер творби излизат извън формата, пълзят по страните на иконите и образуват едно цяло в изложбеното пространство, конструирано от фрагментирани елементи. Цветанов отбелязва, че цялото му творчество съществува по този начин – като огромен непрекъснат код, обвързан чрез играта във всичките ѝ форми.
Интересна особеност на показаните творби е използването на основа за традиционни икони, която провокира въпроси относно иконичния статус на визуалността и виртуалността в съвремието. Трябва да се отбележи любопитният факт, че въпреки съвременното звучене, което постига, авторът е обучен в традицията на иконописта и е същински зограф, в буквалния смисъл на думата. Неговата дигитална реалност е „изографисана“, макар и с киберсимволи. Този детайл отключва съвсем нов слой на целия наратив, в който Никола представя личната си история с традициите и дългия бунт срещу тях, за да стигне до, както той го описва, „чиста еклектика“ между фолклор и модерност. Фолклорът вече дори е вдъхновение, част от един много дълъг процес на приемственост, който продължава винаги и навсякъде. Никола обръща внимание, че дори НДК е архитектурно замислен така, че да прилича на шевица, погледнат отгоре. В неговото творчество това се трансформира в код, пълзящ по джойстикове или съвременни икони.
Възраждането на отминала естетика и интерпретирането ѝ чрез още по-старинна техника, като и двете начала запазват своята разпознаваемост, е едно от големите качества на Incognito games. Самият автор е наясно с емоциите, които възвръщат тези визуални елементи, и споделя, че най-щастливите му спомени са свързани с игрите, независимо дали „цъка“, или гледа как баща му играе. Няма как да не се сетя и за моето детство, в което постоянно карах баща ми да мине някое ниво, защото ме е страх да го направя сама. Това ме накара да се замисля колко общи видеоспомени има едно цяло поколение.
Чрез тази особена визуалност, вдъхновена от интерфейси на видеоигри и кибернетични светове, Никола Цветанов не само извиква спомени за изгубената дигитална ера, но и предлага поглед към бъдещето. В този контекст си припомняме един нашумял prompt от социалните мрежи – „Бъдещето, което ни беше обещано“. Тук говорим за технологичния оптимизъм от началото на века, когато интернетът, мобилните технологии и дигиталните интерфейси обещаваха по-чисто, по-модерно и хармонично бъдеще. Frutiger Aero и Vaporwave са стилове, които отразяват идеята за прекъснат дигитален прогрес, съчетан с до голяма степен емоционални елементи, като мечта за свят, много по-технологичен, но и оптимистичен от днешния.
Реалността се оказа различна – дизайнът се разви в плосък минимализъм, плоски интерфейси без текстура и информационно пренасищане, за сметка на живото, шумно и неоново бъдеще, което очакваха децата на 90-те. Именно това движение в неочаквана посока подсказва същината на дигиталната носталгия. Изложбата на Никола Цветанов се вписва в по-широко артистично движение, което се стреми да преконструира миналото в контекста на съвременната дигитална култура.
Макар публиката да е насочена към фокусиране върху иконата и съвременното изографисване, в същността си Incognito Games крие един по-дълбок пласт, който е отговор на хипердигитализирания, хиперминималистичен свят, в който живеем. Изложбата на Никола Цветанов се оказва сложно пътуване в миналото или може би дори „завръщане в бъдещето“, което разкрива носталгични пластове и констатации за преходността.
