Скръъъъц.
Гробищна врата гостоприемно се разтваря. Плашещо. Широка мрежеста рамка, позахабени панти. Селските гробища.
Родното ми селце. Може би преди да проплача и вдъхна, впървом съм усетил Стобски пирамиди. Невиждащ. Железен мост прекрачва дерето Гръчковец, отнесло къщи с порой преди време, и допира домовете на мъртвите. Дерето устремно катери гора към Бозовая и Вучкова махала, отдето дядо, баба, чичо и татко са слезли в Стоб за по-хубав живот преди 70 години. Кичеста тънкоароматна пролет помахва към реката с първия цвят на припряни бадеми. Хълмът над гробището гали живи и мъртви. Снежношапчести планински върхове леко се покланят. Вечен кръговрат и съдбовна надпревара.
Пак ще катеря пирамидите. Пълня резервоара заради развратната столица. Спасение.
Инстинкт ме повежда към гробищата. Харесвам ги, навред по света търся гробища. Светове и поуки. Непознати, ненаучени. Хора.
Новите гробища. Дете бях, когато ги направиха, пътека ги дели от старите. И новите са препълнени, трябват по-нови. Ненаситната преглъща своите хапки.
„Росен Кирилов Нотев“. 1966–1985.
Роската, моят съсед. Една ограда ни делеше. Две години над мен, сестричката му мой набор. Израснахме заедно. Имаше нещо загадъчно в моя съсед и батко. Търсеше, намираше. Заиграхме се веднъж в неговата стая, върху дървени лавици бяха накацали самолети и космически ракети. Сам ги сглобяваше, „Млад конструктор“. Четеше Роската, мечтаеше. „Веско, ще дойде време да кацнем на Марс! И знаеш ли какво? Вчера ни поставиха стационарни телефони, у вас и у нас. С номера от три цифри, всичко пращи, едва се свързваме. А много скоро ще си говорим през слушалки без кабел. Без странични шумове. Аз оттук, ти при другата баба в Сапарево. Ще видиш, Веско!“ Ей такъв беше Роската, бъдещ пилот, по детски.
Разделихме пътеките. Аз към техникум в близък град, той към казарма.
Тъгувах по село, измъчвах се. Невзрачна квартирна стая. Няма ливади и кончета. Бленувах съботния ден, още в понеделник си купувах билет за автобуса към село. Спасителен сал.
Прибрах се в квартирата по тъмно. Бележка върху чертожна дъска, татковият четлив почерк. „Веско, с нашия съсед Росен се е случило нещастие. Ако можеш, ела си утре до обяд. Татко ти.“
Прибегнах от селската спирка към нас. Отдалеч съзрях подредена суматоха. Войници, старшини и офицери мълчаливо крачеха напред-назад, пушеха. Нашият двор беше пълен с военни хора. Какво се е случило, татко? Понякога се случват такива неща в казармата, Веско. Дълг. Военен оркестър поведе траурно шествие, майка, татко и сестра ридаеха, Роската спеше в затворен ковчег. Чичото снимаше. Черно-бяло. Село Стоб даде своя курбан. Картечница някаква прорязала Роската на учение. Възправил се през люк и случаен откос го отнесе в новите гробища. Завинаги на 19 години.
„Юлия Борисова Ангелова“. 1971–1990.
Юлето, съученичката на моята сестричка. Висока, стройна. Красива. Подкупваща усмивка. Дълбоки пъстрозелени очи, тъжни. Възправена, горда осанка. Късо подстригана.
Стобски пирамиди, снимка авторът
Не познавам селско момче, което поне веднъж, поне за мъничко, да не е било влюбено в Юлето. А тя бе едновременно близка и някак отдалечена. Хубава младежка компания, дръзка, момичешка. С планове и мечти, в подножието на живота.
„Веско, разбра ли какво е станало?“ Михата, пръв приятел, притича задъхано към тютюневите камери, дето поработвахме лятос към ТКЗС. Аз – ваканция между първа и втора студентска година. „Юлето, Юлето е загинала!“ Не попитах кое Юле, защото Юлето бе единствена. „Пътували с кола с приятел из провинцията и се ударили в нещо, тя – на място! Боже Господи!“ Юлето и смърт? – Несъвместимост, не мога да повярвам.
Селцето ни потъна в траур. Дълга процесия, много дълга, премина през моста, река Рилска попресъхнало шумолеше едва-едва, колкото да притъпи ридания и стонове. Сбогом, Юле!
Черна майчина забрадка всеки Божи ден трасираше път от Юлиния дом до гроба. Ден след ден, та тридесетина години. Таткото мълчаливо и гордо носеше мъката си, впрегнал конче в каруца. Градинки копаеха, животец мъкнеха. С едничката мисъл по Юлето. Дордето намериха приют и те в новите гробища, във вечна прегръдка от двете страни на дъщеричката. Много, много път извървяха таткото и майката, ала мъката си не обходиха. За Юлето. Завинаги на 19 години.
Скачам върху пътеката към пирамидите. Бегом. Присядам на последния хълм и затварям очи. Сърцебиене, пот. Отварям очи. Пролетта пулсира над Рилското корито, пчелен хор отмерва ритъма. Каменни шапки върху конуси мълчаливо ме наблюдават. Хорски силуети копаят градини, зеленина превзема всичкото. Пробуждане. Вдишвам дълбоко и обгръщам с поглед далечините, диря Рилски манастир, прикрит зад планинските гънки. Свети Йоан ни пази.
Красива си, пролет. Гледам те с очите и на Роската, и на Юлето. Няма ги отдавна тях, всичко ще се забрави. Приятелство и мечтателност срещнах някога. Детство. Нищо друго не мога, само на това съм способен. Спомен. От нашия хълм. Стобски. Нашият Елеонски хълм.
Веселин Вучков е професор по наказателнопроцесуално право в Нов български университет, Югозападен университет – Благоевград и Академия на МВР. Завършил е Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (1994), работил е като следовател. Автор е на научни публикации и разкази, както и на сборника с биографични и пътеписни есета „Места, събития, човеци“ (2023). В периода от 2009 г. до 2013 г. е зам.-министър на вътрешните работи, след това е депутат от ПГ на ГЕРБ (гражданска квота). От ноември 2014 г. до март 2015 г. е министър на вътрешните работи, подава оставка като министър и депутат.
Веселин Вучков
