През 2025-а отбелязваме 120 години от рождението на легендарния илюзионист Мистер Сенко (1905–1987), постигнал слава и признание не само в България, а и по света. За първи път се издава биографична книга за него – „Мистер Сенко. Един живот на фокус“ (Книгомания), автор е писателят и журналист Михаил Вешим.
Изданието е част от поредицата „Любимци на публиката“, включва непоказвани снимки, дипломи, плакати и документи от личния архив на илюзиониста, съхраняван днес от снаха му Стефанка Карайончева. Можете да видите и кадри с оригиналния реквизит и сценичен костюм на илюзиониста, изложени в Музея на магията в с. Момчиловци, създаден от Ненчо Илчев.
Корицата на книгата е запазен оригинал на един от най-популярните плакати на илюзиониста, отразяващ най-впечатляващия му трик – свалянето на главата.
Мистер Сенко е роден на 12 февруари 1905 г. във Враца с името Евстати. Той е третото дете в семейството на Райна и Христо Карайончеви. Бащата е ветеринарен фелдшер, назначен е във ветеринарната лечебница в Хайредин, затова семейството се мести от града на село. В годините след война и след смъртта на съпруга си Райна тъче черги, за да издържа трите деца. През 1918 г. малкият Евстати, едва 13-годишен, идва сам в София, попада в цирк „Колизеум“ и остава да работи като момче за всичко. Покрай илюзиониста Делоне научава първите си фокуси, а след време го замества на сцената.
Мистер Сенко сам създава най-популярните си илюзии като „Бурето“, „Сандъка с 25 саби“, „Електрически стол“, „Разрязване на жена с трион“, „Метаморфоза“ и др.
През 1961 г. заради „Сваляне на главата“ печели в Индианаполис, САЩ, специалната награда на Американската асоциация на илюзионистите. Той е почетен член на асоциациите на илюзионистите на Германия, Франция и САЩ. Носител е на френския орден „Робер Уден“. Става почетен президент на Клуба на илюзионистите в България от годината на създаването му.
„Мистер Сенко е голям артист и българин, изминал нелек житейски път през годините, но устоял на превратностите на времето. И отстоял себе си, понякога и с цената на компромиси – с властта, но не и със своето изкуство“, обобщава Михаил Вешим.
Особено интересни в биографията „Мистер Сенко. Един живот на фокус“ са факсимилетата на доноси срещу Мистер Сенко, част от досието му като обект „Семка“. За първи път публично се оповестява информация, че като такъв е разработван от Държавна сигурност в продължение на 15 години (1948–1963). „Това „Семка“ не е избрано случайно, не е и само заради фонетичната близост с артистичния му псевдоним. В това наименование има оценка – намек, че на този човек май не му е чиста „семката“ – още отпреди 9 септември 1944 г.“, разказва Михаил Вешим.
От обемистите папки с докладни записки, агентурни сведения, доноси, рапорти, протоколи и преводи на отваряни писма от чужбина е подбрано само най-фрапиращото и интересното, което би дало допълнителни щрихи към образа на Мистер Сенко. Сред имената на „информаторите“ се срещат негови съседи, дори домашната му прислужница Иванка Г., колегата илюзионист Чорни и др.
Изненадващ и неизвестен досега факт е, че за Мистер Сенко ДС разработва специално план за вербовка през април 1959 г. В досието няма данни илюзионистът да сътрудничи на „службите“, той е единствено обект на разработка.
Година по-късно делото „Семка“ е с резолюция да бъде закрито. Уви, агентите трупат информация за артиста и най-вече за изявите му в чужбина още четири години. Биографията на Мистер Сенко писателят Михаил Вешим представя в контекста на времето и обрисува развитието на илюзионното изкуство, прави умели препратки към личности като Хари Худини, Робер Уден, Джиб, Ник Дим Кос и др.
От „Един живот на фокус“ научаваме редица любопитни факти и възгледи на Мистер Сенко:
Мистер идва от „мистериозен“, а не от „мистър“
прави фокусите с лявата ръка, като отвлича вниманието на публиката и я кара да се взира в дясната; смята, че фокусът не трябва да се дава даром, а да се продава;
вдъхновява се за фокуса със свалянето на главата, след като една нощ среща на улицата афроамериканец с бял костюм с тъмното и се стряска, че е без глава;
Сенко често оставя отливката на главата си… на перваза на прозореца вкъщи – да гледа към улицата и да респектира любопитните минувачи.
след като се пенсионира, Мистер Сенко дава реквизита си под наем на своя син Христо Карайончев (Мистер Сенко-младши), също илюзионист – той трябва да плаща на баща си процент от приходите си от представленията;
Ела Самбиази, втората съпруга и асистентка на Сенко, е жената, която с познанията си за тогавашния шоу бизнес, прави от него фокусника, прочул се по панаири и селски салони из България, – световен артист.
В началото на 40-те години на ХХ век Мистер Сенко вече е голяма звезда, която с лекота пълни с публика софийските салони и театри. Това е най-силното му и плодотворно десетилетие – разгръща напълно артистичния си талант, дава представления по два пъти дневно. Макар да подпомага финансово майка си и сестра си, до края на живота си не могат да повярват, че техният Евстати е станал „звезда“. Следвае откъс.
Хлапето Бенди става Мистер
Роден е на 12 февруари 1905 г. във Враца. Дават му името Евстати. Той е третото дете в семейството на Райна и Христо Карайончеви. По-големи от него са сестрата Цветана и братът Коста.
Бащата Христо е ветеринарен фелдшер, професия важна и търсена в онова време. Евстати е малък, когато семейството се премества от града на село – в Хайредин, Врачанско, на трийсетина километра от Дунава. Там бащата е назначен във ветеринарната лечебница.
Селото е в долината на река Огоста, в Златията – най-плодородната част на България. По онова време, в началото на ХХ век, въпреки примитивното земеделие, селяните прибират добри реколти от пшеница, царевица и слънчоглед. Повечето семейства имат собствена земя, живеят нормално, макар и с доста труд на нивата. По селата може да има бедни, но не и гладуващи. Тогава Хайредин е голямо село, около 4000– 5000 души – само един факт: има три начални училища и една прогимназия. (Днес населението му е спаднало четири пъти.) Освен със земеделие всяка къща се занимава и с отглеждане на свои животни – едър и дребен рогат добитък. Така че за бащата има доста работа, а и децата на един ветеринар никога няма да останат гладни, винаги ще имат мръвка в чинията.
Въпреки това в Хайредин семейство Карайончеви не живеят богато – без собствена земя, само с една заплата, е трудно да отглеждаш три деца.
От онова време е запазена една обща родова снимка – майката Райна и бащата Христо са в центъра, около тях са се подредили роднини. Там са и трите деца – малкият Евстати, тогава седем-осемгодишен, е седнал на преден план.
„Обърнете внимание къде са ми ръцете! – казвал след години Мистер Сенко на близки и приятели, когато им показва снимката. – Държа си ги на коленете, да не ми се виждат кръпките на единствените панталони!“ Това може да мине за първата му манипулация пред публика и пред фотообектива, макар и неосъзната – дребна ловкост на ръцете за прикриване на действителността.
Обща семейна снимка на голямата фамилия Карайончеви. Малкият Евстати е на първия ред вдясно. Тогава е на 8 години.
И за още един негов съвсем детски фокус разказват роднините му – когато е малък, се завира зад долапа на баба си, в който тя държи под ключ своите „съкровища“ – бурканчета със сладка, ядки и сушени плодове. Малкият Евстати разковава долапа отзад и тайно измъква лакомствата – дали от това не е дошла първата му хрумка за сандъка с двойно дъно, в който един ден ще затваря асистентката си на сцената, за да я прободе с дванайсет саби?
Когато в интервюта говори за детството си, успелият вече Мистер Сенко не крие, че е бил слаб ученик. Направо повтаряч. „Длъжен съм да си призная, че учението не ми вървеше.
Не ме увличаше ли, не ми вървеше гладко ли, не знам, но слабо напредвах. Трето и четвърто отделение карах по две години.“ И добавя, че щял да закъса още повече, ако учителите не го пускали напред заради баща му – имали му уважението.
Въпреки побутването на учителите малкият Евстати не изкласява по-нагоре от четвъртото отделение. Липсата на образование му личи и по-нататък в живота – пише с правописни грешки и никога не научава чужд език.
Но момчето има природна интелигентност – будно е, схватливо, любопитно и трудолюбиво. С тези качества плюс артистично въображение и чувство за хумор ще напредне в живота. За да стане уважаваният Мистер Сенко, награждаван и титулуван артист, посрещан от държавници и почитан в културните среди.
Тогава той с намигане ще кани по-учените си приятели, професори, журналисти, известни артисти: „Ела при мен да пиеш едно уиски! Добре че навремето не учих много, та сега ми се намира винаги по някоя бутилка!“.
Дали зад този негов хумор не се крие подсъзнателен комплекс от недовършеното образование? Може би… Това, че не е разбирал чужд език, вероятно също го е притеснявало. Самият той разказва в неговия си стил следния случай:
През 1964 г. имах представления в Саутпорт, Северна Англия. Седя си в хотела и никъде не смея да мръдна, езика им не знам, дори в ресторанта не слизам, че не мога да разбера какво пише в менюто. По едно време се чука на вратата, гледам, стои момче, по него лампази, ширити, финтифлюшки всякакви.
Сочи ми да тръгна с него. Викам си: „Сенко, свърши се твойта, арестуваха те все за нещо“… Слизаме. Пред хотела спрял лъскав файтон с два чифта коне отпред.
Отваря ми момчето вратичката и аз сядам. Тръгваме… Отиваме в една голяма къща, бе осветена, бе нагласена, ум да ти зайде. Влизам и веднага ме представят: „Мистер Сенко от България!“. После разбрах, че кметът на града давал прием и само мен от групата артисти поканил. Сипват ми нещо в една чаша, подават ми я… Аз си мисля: „Вино!“ – и добавям газирана вода, да стане шприц. Отпивам и си викам: „Да ви се не види виното, нищо не струва!“ А то било уиски…“. Май тогава още не е познавал вкуса на уискито, по-късно ще го опознае по-добре и за него това питие ще стане символ на престиж – с него ще черпи приятелите си, за да покаже възможности. Нали в годините на социализма западните шарени бутилки бяха рядкост и ги продаваха в „Кореком“. Иначе самият Сенко ще предпочита ракия – като нормален българин… Чужд език няма да научи, но неговият език – езикът на фокуса, илюзията и мистерията, ще му отваря всички врати – у нас и в чужбина. Той ще му е достатъчен да общува с чужденци и те да го разбират. Това постепенно ще му даде и самочувствието, че е специален.
