Мотелът представляваше дълга едноетажна сграда.  

– Ти ще чакаш тук! – казах на спътницата си, когато оставих колата на паркинга и се върнах до първата врата, на която пишеше „Рецепция“. По-нататък се редяха номерата на стаите за гости. В тревната площ отпред имаше малко шадраванче, пълно с шума, смачкани кутии от цигари и бирени капачки. 
Надникнах в рецепцията. Зад плота седеше възрастен мъж с боядисани коса и мустаци, които му придаваха вид на тъжен клоун.
– Добър ден! – поздравих любезно. – Гостът от № 6 дали е в стаята си?
Мъжът тежко се извъртя и хвърли поглед на таблото с ключовете зад него.
– Би трябвало да е там – каза.
Ключовете, които висяха на таблото, бяха снабдени със старомодни бронзови тежести с големината на глава лук. Дано да се лъжех, но ми се стори, че с едно такова нещо спокойно може да се разбие човешка глава.
Тръгнах към стая № 6. Спрях пред нея. Почуках.
– Да – чух глас и натиснах бравата.
Мъжът вътре се беше разположил на креслото, поставено откъм тясната страна на масичката и прелистваше някакъв вестник. Косата му продължаваше да е все така гъста, но цялата беше посивяла. Беше облечен с елегантна риза с вдигната яка, сякаш е тръгнал да си връзва вратовръзка и в последния момент се е отказал.
– Добър ден! – поздравих. – Може ли да вляза?
Мъжът вдигна лице към мен.
– Познаваме ли се?
– Така мисля – отвърнах.
– А, да бе, да. Сетих се. Журналистът, който ми взе интервю, нали така? Влизай и сядай!
Седнах на канапето и кимнах доволно. Нещата влизаха в релси.
– Нещо за пиене? – попита домакинът и без да чака отговор, стана, отиде в бокса и се върна с две стъклени чаши и бутилка уиски. Наля в чашите, едната плъзна към мен и каза:
– Наздраве за срещата!
– … с последния комендант – допълних аз.
Той ми хвърли изпитателен поглед, а сетне и двамата отпихме.
– Това вече е история, забравена от всички – реши да разсее проточилото се мълчание човекът.
Така си беше. Той наистина беше последният комендант на палатковия лагер до президентството, който възникна спонтанно в разгара на най-големите протести преди десетилетия. Бяха красиви дни. Комендантът ходеше с кожено яке и шал и лента на челото, която укротяваше буйната му коса, а очите му бяха черни като смола. Онова момиченце Радост, на която ние викахме Рут, направо пропадна в тези очи. Нощите бяха дълги и пълни с вино и китари. След месеци бурен живот лагерът безславно беше разтурен една нощ от баретите. Тогава мнозина се запитаха къде е комендантът. След време се чу, че още в навечерието на разгрома комендантът е изчезнал. Това събуди тревога у нас, която беше жива до момента, когато научихме, че се е изнесъл зад граница. Остана да виси въпросът дали е бил предупреден своевременно преди атаката на баретите, но версиите се разминаваха, а после новите събития захлупиха онази толкова красива и истинска част от младостта ни. Така че моят домакин беше безкрайно прав: „Една история, забравена от всички…“.
Е, не съвсем от всички. Аз не бях забравил. Онова интервю имаше нужда от още няколко въпроса.
– Знам какво си мислиш – изпревари ме мъжът. Вероятно беше вземал уроци по психическо айкидо.
– Така ли? – отвърнах. – Аз наистина понякога имам нужда някой да подреди мислите ми. Така че те слушам.
– Мислиш си, че съм бил свързан със службите.
– И да си бил свързан, ти никога няма да си признаеш. Така че този въпрос отпада. Я да опитаме с друг въпрос. Например с този – защо си се скрил в този окаян мотел?
– Понякога малко предпазливост не е излишна. На това в природата му викат мимикрия.
– Разбирам. А с какво се занимаваше през всичките тези години?
– Предполагам, знаеш, че се установих във Великобритания. Потръгна ми. Започнах да реставрирам овехтели замъци в Шотландия. Други въпроси? Питай!
– Не – казах. – Нямам други въпроси.
– Виж! Едно ще ти кажа. Когато човек разбере, че от него не зависи нищо, че той е твърде малък, за да влияе на събитията, че мозайката е наредена отдавна, тогава животът му става много по-лек и как да кажа, по-концентриран. И тогава идват хубавите неща.
Пресегнах се, взех ключа с бронзовата топка от масичката, разгледах го, после го оставих пак там и станах.
– Довиждане.
– Довиждане.
Отидох до колата. Метнах се на шофьорската седалка, завъртях ключа и натиснах газта.
– Тръгваме! – казах.
Погледът на Рут изгаряше тила ми. Тя отдавна не беше онова момиченце, беше напълняла с трийсет килограма. И нейният живот се беше друсал в дупките на изминалите години, така, както впрочем и животът на всички нас.
Последният комендант беше прав. Нека така да бъде. „Една история, забравена от всички.“
– Изрових лентата му за глава и я взех да му я върнеш, но забравих да ти я дам, когато излезе от колата – каза Радост, на която ние викахме Рут.
– Нищо – отвърнах аз. – Така е по-добре.