Откъс от книгата за живота на една от последните представителки на сюрреализма, Леонора Карингтън, издадена от „Колибри“

Леонора Карингтън (1917–2011) е художничка, скулпторка и писателка, жена с бунтарски дух, превърнала се в легенда. Богата наследница на британски текстилен магнат, още като малка Леонора разбира, че е различна. Въстава срещу обществените условности, срещу родителите и учителите си, скъсва всяка религиозна и идеологическа връзка, за да извоюва правото си да бъде свободна.

Леонора изживява бурна любов с германския художник Макс Ернст, с когото се впуска във вихрушката на сюрреализма. В Париж общува с бележити фигури от творческия авангард на XX век. Когато Макс е изпратен в концентрационен лагер, тя изпада в тежка психична криза. По-късно заживява в Мексико, където създава най-силните си художествени и литературни творби. Целият живот на Леонора Карингтън е бягство от предопределението и вик за личностна и творческа свобода. На български език е издаден нейният визионерски роман „Слуховият рог“ – фантастично пътешествие, изпълнено с хаплив хумор и абсурдни ситуации.

Елена Понятовска (род. 1932 г.) e мексиканска писателка от френско-полски благороднически произход. Когато е 10-годишна, семейството ѝ емигрира от Франция и се установява в мексиканската столица. Още през 1954 г. започва да се занимава с политическа дейност и да работи като журналистка. Тя е първата жена, удостоена с Националната награда за журналистика (1979). Наред с това твори в почти всички литературни жанрове. През 2013 г. получава най-високото литературно отличие в испаноезичния свят – наградата Сервантес. Биографичната книга „Леонора“ (2011) е сред най-известните ѝ произведения.

„Леонора“, Елена Понятовска, превод от испански Катя Диманова, художник на корицата Стефан Касъров, издателство „Колибри“, 2025 г.

МАКС ЕРНСТ

Отговорът на дъщеря му развеселява Харолд Карингтън. Тя предизвиква всички, дори него. Свикнал на васално поведение, той е изненадан, че Леонора не се бои от него.
– Ако отидеш в Лондон, няма да ти отпусна нито цент.
Разрешава ѝ да посещава Рисувалното училище в Челси. Леонора се разхожда край Темза, буйна и същевременно благородна река. Тя самата също е река; притежава нейната сила. Отново броди из Уест Кенсингтън и се усмихва при спомена, че преди го е обикаляла с лимузина. От кралската ложа и английския двор се е озовала в някакво мазе и почти няма какво да яде. Харолд Карингтън е наредил на свой служител от
„Импириъл Кемикъл“ да я научи да шофира един фиат. Привечер двамата излизат извън града и меките възвишения са толкова гладки, че Леонора си помисля, че да
си англичанка, не е никак лошо.

Има смисъл да живее в Уест Кенсингтън, макар да се храни само с пържени на котлон яйца. Серж Чермаев – на когото баща ѝ е заповядал да се грижи за нея – я насочва към академията на френския художник Амеде Озанфан, който заедно с Льо Корбюзие е основал движение, наречено „пуризъм“. Любопитен и разкрепостен, учителят я оглежда от глава до пети: „Сега ще се научиш да работиш“, заявява той сухо с френско произношение и я настанява между другите си ученици, пред всеки от когото има статив.
– Никакъв въглен! Никакъв сангин! Молив и само молив.
Леонора го слуша, както не е слушала никого през живота си. Той я научава да рисува ябълка само с един замах. Ако не ѝ се получи, я кара да повтори упражнението, поставяйки пред пред нея друг празен лист и същата ябълка, която лека-полека загнива. Озанфан никога не я унижава, нито се присмива на стремежите ѝ. Серж Чермаев уведомява Карингтън, че дъщеря му не пропуска нито един час и има талант. Учителят успява да я обуздае и резултатите са великолепни. Той не знае, че в стаята си, далеч от неговия поглед, наследницата на „Импириъл Кемикъл“ щрихира доста
по-различни неща от ябълката, която я принуждава да рисува отново и отново. Също така не знае, че Леонора се е прехласнала по някакъв египтянин с голям и странен нос. „Жалко, че не отидох до Кайро, когато пътешествах с майка ми, щяхме да имаме повече общо помежду си!“
В своето мазе тя рисува онова, което избликне от въображението ѝ. Резултатите показва само на приятелката си Урсула Голдфингър. „Значи мъжът ти е унгарец?“, пита я тя. „Да, и е известен архитект, с когото искам да те запозная.“ Друга приятелка, Стела Снийд, я уведомява: „Ти знаеше ли, че Урсула е наследница на мармаладите „Крос енд Блекуел“ и затова може да си купува каквото поиска?“ Каква могъща сила са парите!
Високата и яка Урсула се отнася към нея със симпатия, защото Леонора е нестандартна и много директна в оценките си. В час тя слуша съучениците си малко насмешливо и съветва Урсула: „Мисли лошо и ще улучиш“. Стела е нередовна, докато Карингтън никога не пропуска час и не се оплаква от налаганата дисциплина. Озанфан държи всички да опознаят същността на живописта: от какво са направени моливът, тубусът за рисунки или маслените бои, кара ги да купуват твърди като стоманата моливи, да рисуват с вдигната ръка, да повтарят, докато излязат от кожата си. Само веднъж Леонора дръзва да каже:
– Ябълката е изгнила.
– Спомни си я каквато е била преди това – отсича преподавателят.
В горния край на листа Леонора щрихира женска фигура, рисунъкът е чист, не трепва. Тя никога не е виждала друга гола жена, така, без дрехи, без черупката ѝ, но я рисува от раз. Няма познания по анатомия като останалите, но рисунката ѝ е жива, за разлика от тази на Урсула и особено на Стела Снийд. Озанфан я похвалва.
Една вечер преподавателят им съобщава, че моделът не се е явил и една от ученичките се самопредлага да позира. Тя е толкова слаба, че цялата е във вдлъбнатини, налага се да вадиш очите ѝ с въдица от дъното на пропастта.
Друг ден Леонора се предлага за модел.
– Не го прави – съветва я Урсула. – Знаеш ли какво попита той последната, която позираше? Вие какво сте? Паяк?
Преподавателят е жесток.
– Работата ти не струва, не се отнасяш сериозно; докато не видя промяна, не можеш да продължиш. Давам ти една седмица.
В галерия „Тейт“ Леонора се запознава с младеж, който копира Уислър. Рисува така, сякаш от това зависи животът му, и от енергията му в музея става топло. Леонора обича да го вижда и когато не го срещне, чувства, че нещо ѝ е липсвало този ден.
Урсула споделя с нея, че в други ателиета им дават да рисуват Делфийския колесничар, Аполон, Венера Милоска и че тя изпуска молива от отегчение.
След часовете, понякога със Стела, друг път с Урсула, Леонора купува със спестените пари книги по алхимия от антикварните книжарници.
– Алхимията – казва ѝ един стар книжар – е инструмент за пълно познание и води до освобождение.
– Точно това търся аз, освобождение, но също така искам да преобразя баща си.
– Баща ти ще те унищожи.
Леонора купува малко кехлибарено на цвят шишенце, което има свойството да променя хората, кара ги да се прераждат, освен това предпазва от нервни кризи.
– Точно това искам, Харолд да се прероди.
Леонора превръща свободата си в жива сила.
– Мамо, колкото по-свободна се чувствам, толкова по-добре рисувам, непрекъснато напредвам благодарение на огромната сила, която нося в себе си.
Мори слуша дъщеря си с любопитство, тя също смята, че все още има затворени за познанието врати и че филтрите и магиите са ключ към него. Подарява ѝ книгата на Хърбърт Рийд „Сюрреализъм“. На корицата стои рисунката на Макс Ернст Две деца са заплашени от славей. Виждайки я, Леонора цялата пламва, развълнувана е толкова дълбоко, че казва на майка си:
– Никога няма да разбереш какъв подарък ми направи. Един ден ще виждам света такъв, какъвто го е нарисувал Ернст.
Защо е толкова различна от другите? Какво се е случило при раждането ѝ, та да стане такава? Защо създава проблем след проблем? Обаче у нея гнезди нещо възхитително, нещо, което Мори долавя, но не успява да разбере точно какво е.
Леонора споделя с Урсула, че е полудяла по Две деца са заплашени от славей: малка, но изпълнена с много живот картина, на която изпъква изрязана в дървото тясна вратичка, кукленска решетка и един славей, от който децата уплашено се мъчат да избягат. Как може едно птиче да събужда страх? Тя също е преследвана от неразгадаемото, онова, което само шиите разбират и което сега тя открива у този художник. Дали Карингтън не е бил славеят, който е предследвал нея и Джерард?
Нима една птица може да я нападне и да окървави платното? Възможно ли е злото да се скрие в дребничката червена твар, пърхаща в нарисувано небе?
– Този художник силно ме заинтригува, Урсула.
– Той е приятел на мъжа ми! Ще го поканим на вечеря с известни личности и ще се запознаеш с него, кълна ти се. – Междувременно Урсула ѝ показва колажи на Ернст,
изрезки от вестник, скрепени с брашнено лепило, пожълтели илюстрации от списания, придобиващи неподозиран от никого смисъл, всичко е позволено, богородици или
старици, очакващи изтезанията с разголени гърди, се усмихват на своите палачи, мъже с лица на куче, петел или заек, но най-вече на лъв прегръщат вдовици и добре облечени животни, които в реалния живот никога не биха могли да бъдат на едно място. Растения и насекоми се смесват, жената е гардения, мъжът – слон. Всяка фигура в движение е халюцинация. Свиреп, саркастичен, Макс Ернст скандализира зрителите си. Дюрер, Блейк, Гюстав Доре биха се обърнали в гроба, ако се бяха видели как кърмят Белфорския лъв, положил муцуна върху гърдите на хетера. Макс ги е превърнал в убийци, в нощни разбойници, в лешояди, в сводници, в мръсни животни, които изнасилват жената и я разфасоват. Нова, невиждана преди реалност излиза на повърхността, изследвана от изостреното му съзнание.
Защо този немски художник не ги уважава? Какво са му направили, та да хвърля по тях стрели на страниците на Une semaine de bonté. В La femme 100 têtes дребни хартийки, които той изрязва и подрежда така, че да образуват едно злонамерено и извратено цяло, голотата е по-малко сладострастна от дантелите и корсетите, от които се подава гърда. Жени с открити лица заголват задника си пред генерала с медали, пред архиепископа, пред дендито, пред сфинкса. Макс Ернст, кралят на птиците, все още носи в себе си Спящата красавица, Червената кралица.
– Значи всичко може да бъде изкуство?
– Не, не всичко – отговаря Урсула, – работата на Макс е находка, виж, най-безобидната от неговите гравюри е на жената, върху чието легло се качват вълните. Това е поема за очите. Ти би ли искала да спиш върху морето?
– Прилича на творба на извратено дете… Много ме плаши мисълта, че някой ще ме гледа как спя, като изключим Нани…
– Никоя негова творба не е предизвиквала по-голям шум от картината, в която Богородица шляпа по дупето малкия Исус пред трима свидетели: Андре Бретон, Пол
Елюар и него самия. Той се изправя не само срещу тези, които я виждат за първи път, а и срещу самите сюрреалисти.
– Андре Бретон прилича на звяр…
– Да, той е лъвът във всичките му колажи.
– Какво ли иска да ни каже?
– Произведенията му са антиизкуство, предизвикателство към неговите учители…
Макс Ернст посяга към старинните платна, профанизира ги; при него те се превръщат в оскърбление, рисува върху класиците и ги осквернява; стъпва на тях, за да даде воля на своята изобретателност. Въпреки страха Леонора е въодушевена; нещо в колажите на Макс я вади от кожата ѝ, жестокостта му я ужасява. Той не заема, а присвоява, реже, осакатява, размества, опетнява. Обсебва всичко, за да го нагоди към своя вкус. Според Урсула веднъж бил казал: „Трябва да съборим Венера Милоска от нейния пиедестал“. Преподрежда парчета като човек, който отново събира частите на пиле, за да го поднесе на масата.
– Честно казано, никога не бих дръзнала да потърся в моето подсъзнание онова, което той е открил в своето. Нося в себе си много образи, но ги пазя в тайна, за да не ме разкрият. Стигала съм най-много до рисунка на Озанфан с глава на сврака, но това, което Ернст прави, ме хвърля в ужас. До него седемглавото чудовище от Откровението е като гълъб. Ох, Урсула! Усещам, че лудостта кръжи около мен и не знам как ще ѝ затворя вратата.
– Не я затваряй, бъди смела. Всичко е свързано с Първата световна война и малоумието на управляващите. Дадададададада.
– Какво ти става, Урсула?
– Имитирам стрелба с пушка или реч на държавен глава. През 1920 г. Ханс Арп, приятел на Макс, се присъединил към съзаклятието на отвратените от войната и организирал Международната изложба на дадаизма в един писоар в Кьолн. Дадаистите се оказаха прави: Европа е изправена пред катастрофа. Аз съм непокорна и вироглава по природа, ти – също, и ако изневериш на инстинкта си, ще се погубиш.
– Аз още не знам каква съм, знам само, че от всичко на света най-много обичам да рисувам.
– Фройд е на линия, за да ни води при смяната на кожата – Урсула слага ръка на рамото ѝ. – Погледни, какво ще кажеш за това? Взех го от „Писмо на ясновидеца“. Рембо казва, че поетът открива скритото, като разстройва продължително, дълбоко и трайно сетивата си. Според него трябва да се търсят всички форми на любовта, страданието, лудостта и да се изчерпват всички отрови, за да се съхрани тяхната квинтесенция; да се постигне това е по думите му неописуемо мъчение и изисква нечовешка сила. В очите на другите се превръщаш в голям болник, прокълнат престъпник и Върховен мъдрец, обаче се добираш до непознатото! В това начинание успяват само хората, които сами по себе си притежават богата душа, пазят си я и не се страхуват да изпаднат в лудост.
– Аз много се страхувам.
– Малцина стигат до „непознатото“, повечето хора се боят да не загубят разсъдъка си и да загинат по пътя. Бодлер също е казал, че трябва да вървим след огъня, който изгаря мозъка ни, и да скачаме на дъното на пропастта.
Урсула, по-възрастна от нея, ѝ помага да открие Новалис, разказва ѝ за Аполинер и ѝ рецитира „Под моста Мирабо“. Книгата на Бретон „Магнитни полета“ е вдъхновила сюрреалистичната проза и Леонора задължително трябва да я прочете. Досега светът на Леонора се е въртял около Луис Карол, Блейк, прерафаелитите, Урсула ѝ отваря вратата към яростта в „Песните на Малдорор“ на Лотреамон, който се бил родил малко чакал, малко лешояд, малко пантера.
– Лотреамон прави едно сравнение, което Ернст е превърнал в свое кредо: „Хубаво като случайната среща върху маса за дисекция на шевна машина и чадър“. Ти би могла да бъдеш неговата шевна машина, Леонора.
– Или неговият чадър.
Първата международна изложба на сюрреализма в Голямата галерия, в която Макс Ернст ще участва, изстрелва Леонора на друга планета, нещо, което в детството си тя е възприемала като неосъществима мечта. „Значи това, което търсех, съществува, това, което ме влече, е важно и за други.“
Впечатлена е, когато Урсула ѝ разказва, че в началото на Испанската гражданска война Елюар, Бретон и Ернст поискали да отидат в Испания, за да воюват на страната на републиканците. Малро си позволил лукса да им откаже: „Набирам мъже, които не умеят да рисуват“.
– Преживели са Първата световна война, Макс бил артилериен инструктор. Предизвикал си сам клинична смърт и го написал: „Макс Ернст почина на 1 август 1914 г. Възкръсна на 11 ноември 1918 г. като младеж с амбицията да стане магьосник и да открие мита на своето време“. Макс преживял като мъртвец войната, която е най-голямото зло на света – разказва ѝ Урсула.
– Макс не вярва ли в Бог или в патриотизма? – пита Леонора.
– Не.
– Аз много се гордея с братята си, които се записаха в армията, Кралските военновъздушни сили и Кралската флота.
– За воювалите четирите военни години продължават да бъдат най-страшната трагедия. Чела ли си „Тълкуване на сънищата“ на Фройд? Знаеш ли кой е Хегел?
– Не, Урсула, не знам.
– Утре ще ти донеса книгите им.
Първата световна война е помогнала на сюрреалистите, бивши дадаисти, да придобият способността да поставят изкуството в служба на въображението си. Предвид злодеянията и безумието на армиите, последователите на Бретон и на Фройд изключват разума и се обръщат към висшия свят на неосъзнатото. Измъкват от забравата Лотреамон заради неговите оди за убийството, насилието, садомазохизма, богохулството и мрака. Сюрреализмът обаче е неспираща революция, която започва от самия човек. Поезията ще стане от плът и кръв, както е искал Елюар, мъжете и жените, старците и новородените ще живеят на ръба на сетивата си, ще разрушат армията, затворите, бордеите и най-вече църквите. Сега вече отговорът е в ръцете на художниците, писателите, експериментаторите и учените, на вдъхновените и романтиците, на музите, ръководещи творците, на хората, които не се боят да се показват голи, и на децата, които скачат в празното пространство, хванати за чадър.
А, и на печалните младежи в някой влак!

Както и на някой и друг дакел, залутан между Брюл и Париж.

Елена Понятовска