„Клетви“, драматургия и текстове Стефан Иванов, режисьор Марион Дърова, участват Мартина Апостолова и Николай Колев. Звукова среда Александър Евтимов-Шаманчето, костюми Рая Кърпачева

Оказва се, че езикът е най-трудно обуздаемата част от нас. Спектърът, който се разгръща през произнесеното слово, обхваща значителни диапазони, а темата за изследване, предложена от спектакъла „Клетви“ в YaltaArtRoom, проследява произхода на обидите, клетвите, псувните и въобще нецензурния език. Всъщност „Клетви“ не попада напълно в определението театрален спектакъл, а по структура и реализация носи хибридния характер на пърформанса, обединил в себе си разностранни изразни средства. В него естетизмът и вулгаризмът вървят заедно, а драматургът Стефан Иванов се е постарал текстовата конструкция да обхваща широк диапазон на причини за употребата на обидния език и на примери от високата култура, които обслужват творческите намерения.

От самото начало на театралния пърформанс се задава посоката на възприятие, че публиката присъства в лекционна среда, в която изпълнителите Мартина Апостолова и Николай Колев ще очертаят историческите, психологическите и културологичните посоки в употребата и въздействието на клетвите и обидите. И наистина сценичното пространство е обособено по посока на това внушение. На черна дъска с тебешир двамата изпълнители, почти хореографирано и съвместно, пишат думите, които обуславят структурата на представлението. То започва с пролог и впоследствие всяка негова част ще бъде номерирана и озаглавена спрямо темата, която ще засяга. Оформящата рамка, с която режисьорката Марион Дърова подхожда към темата, е находчивото решение широкоспектърният набор от клетви и нецензурни думи да бъде предложен в меню, от което зрителят  да избере „пикантното“ съдържание. Във въпросното меню е положена и част от текста, като двамата изпълнители четат от него в определени моменти. Именно тези моменти на четене са лишени от театралност, те присъстват много повече като презентативни, обхващащи лишените от драматургично съдържание пасажи, които задават подробните изследователски наблюдения по темата.

„Клетви“

Структурата на спектакъла, започващ с пролог и завършващ с епилог, поднася в средата си седем части, като се започва с библейската първооснова на проклятието и се стига до един съвременен феномен – обединяването на патриотичното чувство и обидата. И все пак театралността не отсъства, а е вплетена по много интересен начин, изразен през светкавично влизане в роля. Това са моментите, когато представлението се опира на класически произведения, в които са използвани нецензурен език и клетви (от Джон Дън, У. Шекспир, Ф. Вийон, Катул, Ив. Вазов и др.). Тогава без никаква подготовка се развива кратък скеч, изразяващ въпросното съдържание. В така представената форма двамата изпълнители имат сложната задача да удържат режисьорските идеи, като наред с това не губят концентрацията на дори кратките си роли. А поводът да се обсъди сложността на сценичната концентрация в това представление се дължи на един друг компонент, заложен в спектакъла, а именно произнасянето в оригинал на голям набор характерни национални псувни, които в изпълнението на Мартина Апостолова предизвикват чистосърдечен смях. Смехът е преобладаващ в реакцията на публиката, но някак в това представление смешното не е вулгаризирано, не звучи пошло и не е проява на ниска култура. Това може би е феномен на подсъзнанието, на някаква несекваща връзка между възрастния и детето. Тук ще си позволя директен цитат от частта „Децата и мръсният език“: „Децата са силно привлечени от вулгарния език. Те разбират ефекта, но не значението на думите. Те чувстват заряда, възбудата и престъпването на една забрана“.

Наистина „Клетви“ попада в графата смислено смешни представления, защото в случая изследването на обидния и просташки език е цел, а не самоцел на спектакъла. Доста провокативна е тезата, която се извежда – насилственият език е проява на развитие на културата, защото през словото се изразява намерение за агресивна проява, която все пак остава на вербално ниво и не продължава във фактическо действие. Става ясно, че целта на представлението е осмисляне на първоосновите на клетвите и обидите, а не предизвикване към насилие и безсмислена употреба. Дори може да се предположи, че обяснителността и теоретичните знания по темата скопяват удоволствието от безсъзнателното използване на вулгарния език. Обяснението носи в себе си съзнание за надмощие над първичното.

Удивително е, че езикът може да бъде толкова универсален инструмент и само свободната воля на човека решава за какви цели са предназначени изразените мисли и чувства. През спектакъла „Клетви“ вулгарният език придобива други посоки на осмисляне и значение. Намеренията на творческия екип се изразяват през високата култура, независимо че се представят с ниската.

И все пак някак отчетливо проехтяват думите от Посланието на Яков: „А езика никой човек не може укроти: той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова (Иак. 3:8). Пътят към преосмисляне на употребата на езика е дълъг и може би никога няма да бъде извървян напълно.

Заглавието е цитат от представлението „Клетви“.

Станислава Кирилова