Разговор с гръцката режисьорка Елени Александракис за новия ѝ филм „Янис в градовете“, включен в програмата на 29-ия международен София Филм Фест

Филмът ви е свързан с гражданската война в Гърция и с историята на едно дете, което е депортирано в детски бежански лагер. Това е истинската история на писателя Янис Ацакас. Неговата съдба е подобна на много други детски съдби от същия исторически период. Вие продължавате тази тема от предишния ви документален филм „Изкореняване“. Нека започнем разговора ни от съдбата на тези деца и от подхода ви, който, от една страна, е документален, а от друга – художествен.

Да, този филм е фикция, но се базира върху истинска история. И това е историята на писателя на книгата, върху която се основава филмът – гръцкия писател Янис Ацакас. Аз подходих към темата, опитвайки се да вляза в главата и душата на детето, което Янис е бил. Когато прочетох книгата през 2009 г. и се запознах с автора, бях впечатлена, защото не знаех нищо за детските домове, създадени от кралица Фредерика.[1] Това, което не знаех, е, че тези домове, са били създадени с цел да предпазват децата от гражданската война, да ги хранят, може би да им предоставят някакво образование. Но основната идея е била да ги настроят срещу идеята за комунизма. Повечето от децата, попаднали в тези заведения – някои от тях насила – не са били задължително само сираци, но така им е било казано. Повечето са били деца на комунистически родители. И слушайки през цялото време пропагандата за това колко са ужасни комунистите и тяхната идеология, децата много са се обърквали вътрешно, защото става дума за техните собствени родители. В резултат на което ги намразват и предпочитат да не знаят повече нищо за тях. Предпочитат да ги няма, да не съществуват. Основната идея на кралица Фредерика е била чрез тези домове да се създадат бъдещите строители на държавата. От другата страна Демократичната армия на Гърция, която е била победена, също по време на гражданската война е правела нещо подобно – взимали са деца и са ги отвеждали в Източния блок с цел да ги направят добри комунисти, т.е. да ги възпитат в лявата идеология. Всички тези деца, както от едната, така и от другата страна, са били жертви на една идеологическа война.

„Янис в градовете“

Правейки връзка с представите, които различните поколения са изградили в своето детство в зависимост от системата, в която са живели, пропагандата действа на различни нива. Вашият филм има исторически контекст, но когато се потопим в него, той губи историческите си очертания и навлиза в субективното човешко възприятие.

Така е, точно това е моят подход. Но първо искам да кажа нещо за пропагандата и това, което се случва днес. Абсолютно съм съгласна с вас. Това се случва непрекъснато, по всяко време. Винаги ни убеждават коя е правилната страна на историята – това е израз, който ненавиждам. Защото не вярвам, че има правилна страна на историята, аз вярвам, че има история, но не правилна или грешна страна. Специално в Гърция има много от това наслагване в главите на хората. Но моят подход към тази тема е чрез историята на едно дете. Да погледнем към съдбите на децата по целия свят, които преживяват нещо подобно в този период, през погледа на това дете. Вниквайки в душата на това дете. Основното нещо, което исках да направя при подготовката за филма, беше да вникна в душата на Янис Ацакас и да видя какво се е случило там. Разбира се, подготовката ми беше свързана с четене на много документи и архивни материали. Отне ми 16 години да направя този филм. Аз се сприятелих с Янис и в течение на тези 16 години изучавах неговата душа и неговия характер, за да разбера какво се е случило с тези деца. Това, което почувствах, можете да го видите във филма. Изпитвам голяма нежност към детската душа. Внимателна съм към нея. Тя е нещо чисто и невинно, което, за съжаление, бива експлоатирано и често се злоупотребява с нея.

Да поговорим за паметта. Паметта като кладенец. Каква всъщност е тази памет? Нашата лична памет или паметта на обществото, на историята, която се опитва да ни представи?

Радвам се, че споменавате думата „кладенец“, защото филмът започва с един кладенец, от който излизат всички спомени. Точно това се опитвам да покажа чрез филма – че спомените на това дете всъщност са колективни спомени. В Гърция филмът върви по кината и съм изненадана, че зрителите реагират така емоционално на него. Струва ми се, че те се разпознават в него. Разпознават нещо в своите животи, въпреки че не са имали такива преживявания. Това също беше една от причините, поради които исках да направя филма. Аз имах много по-различно детство, бях разглезена донякъде. Разбира се, и аз съм имала своите тайни и лични травми като всяко дете, защото децата носят цялата чувствителност на света в себе си. Когато прочетох книгата, аз се разпознах в нея, въпреки че не съм преживяла нещо подобно. И мисля, че това се случва и с другите зрители, които гледат филма. Надявам се.

Предполагам, че несъзнаваното също играе роля тук. Не знам защо вашият филм ми напомни на „Огледало“ на Тарковски. Може би заради детството и този опит да се пресъздаде детското светоусещане – трудните процеси на душата. Да поговорим за визуалното и образа.

Много ви благодаря за този комплимент. Да споменете Тарковски, говорейки за мой филм, може би е прекалено, но ви благодаря. Това, което се опитахме да направим с моите колеги, със сценографа на филма Георгиос Георгиу и с оператора Дионисис Ефтимиопулос, беше да създадем един вид ничия земя, използвайки елементи от реалността, които са автентични, за да пресъздадем атмосферата на тези домове за деца. Вярвам, че това е по-добрият подход, отколкото ако се бяхме постарали да пресъздадем детайл по детайл картина на миналото. Това, което ние направихме, е по-близо до реалността, отколкото ако бяхме изкопирали образите от този период. С помощта на операторския подход и лещите, които сме използвали, се създава впечатление, че всичко, което се случва, е в съзнанието на детето. Това беше моята основна цел. И може би това позволява на зрителите да се свържат с филма.

Това свързано ли е с вътрешния ни свят, защото спомените много често съществуват по този начин? Те не са много действителни. Трудно ли беше за вас да превърнете литературно произведение в кино?

Аз вярвам, че ние сме направени от спомени. Какво е ДНК-то, то също е памет. Всичко, което сме, е съвкупност от преживяното, от нашия опит, включително и това, което сме преживели в утробите на майките ни. Това също е една линия, която аз следвах, правейки филма. А за литературата и киното мога да кажа, че и преди това съм правила филм по книга. На мен ми харесва идеята да работя по книги, подхожда ми, защото ме освобождава от тежестта да кажа своята истина. И така успявам да кажа своята истина с помощта на нечия друга. Моят основен принцип е, когато искам да стигна от литературата до филма, да стигна до сърцето на книгата. Не се опитвам да копирам буквално книгата, а да я разбера и чак тогава да я пресъздам във филм. Много се радвам, че авторите и читателите намират моя подход за достоверен. Трудно е да се комбинират тези два вида артистично художествено изказване – литературата и киното. Работих със сценариста Панайотис Евангелидис, за да адаптираме книгата. Но основно се концентрирах върху душата на Янис Ацакас, за да го разбера. Това е основното в този филм. И никога не съм работила с Янис директно, просто като приятели сме общували.

Да поговорим за актьорската игра на децата и работата ви с тях.

Децата бяха невероятни. Работихме страхотно. Аз се отнасях към тях, сякаш те са възрастни. Доверих им се, показах им, че разчитам на тях, показах им уважение, разбира се. Разказах им историята, сякаш е приказка. Обясних им целия исторически контекст. Децата могат да се свържат с тази история, защото те знаят от училище какво значи дисциплина. Те разбраха всички тези отношения. Има определени моменти във филма, в които те играят, забавляват се. Това бяха, разбира се, сцените, които най-много им харесаха. Има една сцена, в която играят с вода, и когато приключихме, те искаха отново да я заснемем. Продължаваме да имаме приятелски взаимоотношения. Започнахме снимките през юни, по време на лятната ваканция, когато бяха приключили училище. Усещането беше сякаш са на детски лагер. Дори веднъж, по време на обедната почивка, някой каза: „Това е най-хубавият детски лагер, на който съм бил“. Действително мисля, че се наслаждаваха и се забавляваха. И възрастните актьори сътрудничеха страхотно. Даже и известните, които имаха сравнително малки роли. Много съм благодарна на всички тях, че работихме заедно над този филм.

превод Татяна Петкова

Прожекциите на филма „Янис в градовете“ са на 18 март, вторник, от 20.30 часа в кино „Одеон“ и на 19-и от 14 часа в „Евро синема“.

Елени Александракис е родена е през 1957 г. в Атина. Завършва кино в Сорбоната, Париж, през 1980 г. и в Националната школа за кино и телевизия във Великобритания през 1985 г. Създава сценарии, режисира и продуцира игрални и документални филми, водена от убеждението, че между тях няма разлика. Филмите ѝ са отличени с награди в Гърция и по света.

[1] Фредерика Хановерска (1917–1981) е германска принцеса и кралица на Гърция, съпруга на крал Павлос I.