Катрин Томова „(Не)Възможни убежища“, Галерия СБХ „Шипка“ 6, ІІ етаж, 4–26 март 2025 г.
Ако има някакво общо мнение, което и авторка, и куратори (Пламен В. Петров), и колеги (Любен Генов), и журналисти (Силвия Чолева, Александра Гюзелева, Зелма Алмалех), и почитатели (много са, трудно е да се изброят поименно) изявяват за най-новата изложба на Катрин Томова на „Шипка“ 6, можем да го изкажем с една-едничка двусъставна думичка – „голямоформатна“. Картините, които представя нашата известна художничка са наистина големи, да не кажа огромни: излъчват една високосна енергия от стените на галерията, която преминава през цялото ни същество, за да стигне до най-дълбоките ни кътчета – телесни и душевни.
фотография Мария Гюрова
Несъмнено това изкусно сътворено енергийно поле се дължи на нейното майсторство, на нейното искрено и високо майсторство. Споделя: „Сама се учудвам колко цветна стана, получи се точно като убежище, което приюти всичките ми страсти, бесове, желания и настроения. А те се оказаха цветни и ярки“, но има и друго, което също можем да открием в нейни думи. Да (го) открием и да се позамислим: „Няма поводи, няма вдъхновения, всичкото си е в мене“. Всичкото си е в мене… Струва ми се, че в тези едва пет думи, изразени със само 10 букви и 16 звука, се съдържа голямата тайна, големият секрет, голямата загадка на толкова въздействащите и толкова зареждащите духа ни със светлина и смисъл голямоформатни и цветни картини на Катрин Томова.
Преди време за изложбата ѝ в галерия „Нюанс“, назована „Трънливи наслади“ (1–20.Х.2019), написах следното: „[…] тя не се въздига над множествеността, тя се спуска под нея, гмурва се, така да се каже, за да достигне до първичните елементи на мирозданието – водата, огъня, въздуха, земята, сиреч миньорско предприятие, къртовски труд. „Надоле! Надоле! Надоле! В студените бездни слезни…“. Казано обобщено (обобщено, не отвлечено), Катрин рисува стихиите“. Днес, почти шест години по-късно, няма да се отрека от думите си, но леко ще ги по(о)правя или, по-скоро, допълня: Катрин Томова наистина рисува стихии, но това са едни особени стихии, които живеят във всекиго от нас и които всички ние си ги имаме. И за да не ви мъча да се чудите и маете кои са и какви са тези всекиму принадлежащи стихии, мигом открехвам капака на сандъчето с тайните (или отварям вратата на ателието на загадките): Катрин Томова рисува стихиите на клетките; рисува най-първичният и най-фундаментно съграждащият елемент във/на всяко тяло, не само човешкото – клетката, биологичната клетка. С всичките ѝ там митохондрии, ядра, лизозоми, мембрани, центриоли, апарати на Голджи и каквото още се сетите, което принадлежи на клетката. Само че клетките, които рисува Катрин Томова, са не застинали, не мъртви, не замръзнали, а са клетки в движение – живи, топли, дишащи. Клетки, които не спират и тъкмо това тяхно не-спиране тя изобразява. Клетки, които са будни, будни и ярки…
Оттук вече е понятно защо е тази тяга у нея към големите формати. Клетката е микроскопично образувание, не може да се види с просто око. Човешкото тяло е образувано от приблизително 100 трилиона (1014) клетки, големината на една негова клетка е обикновено някъде към 10 µm (микромилиметра), а масата ѝ е около 1 ng (нанограм). Тоест, ако искаме да стигнем до клетката, ако искаме да ни се покаже тя във всичките си красоти и очарования, то трябва да я уголемим, да я разширим, да ѝ вдигнем мащаба поне с десет на четиринайсета степен, ако не и повече. Катрин Томова прави със своите картини точно това: окрупнява клетката, уедрява я, прави я видима, откроена, забележима. Всичкото е в мене, клетките са в мене и разбира се, не само в мене, но и във вас – в тебе, в него, в нея, сякаш ни казва тя с тия свои голямоформатни платна… И всичките тези клетки или поне част от тях тя ни ги показва в изложбата „(Не)Възможни убежища“ именно в тяхната двойнствена природа: те могат и всъщност са нашият най-сръчен и ловък градител, но могат също така да са и нашият най-коварен и безпощаден рушител. Веднъж убежище, но втория път – най-добре избежище и отбежище… Тези побуяли и полудяли клетки тя ги яви в друга една своя изложба, „Paint It Dark“ („Нарисувай го тъмно“), отново в галерия „Нюанс“ (6–24.Х.2021). Възкликнах тогава: „Тези лица, тези лица… Тези обезличени лица. И тези наметала без снага, които май ги крепи единствено мракът“, и отдадох артистичното ѝ настроение, така несвойствено за нея („Тази изложба и този колорит за мен не са характерни“), на връхлетелия ни ковид, но сега мога да бъда повече точен – тези обезличени лица, тези никакви лица, тези уродливи лица са следствие от полуделите клетки, техен резултат са, техен печален резултат са. И в същото време тези цветни хармонии, този багрен колорит са изображение на другите клетки, съвсем не така урочасани – на клетки живи, здрави, цъфтящи. Истинските клетки на истинското изкуство…
Затова съм напълно съгласен с Катрин Томова, когато поставя под съмнение всеобщото убеждение, че тя, видите ли, била абстрактен художник (въпреки че и аз съм се полъгвал да я обявявам за такава): „Наистина предпочитам абстрактната живопис и експресивността. Винаги съм бягала от конкретиката. Гледам нещата цялостно, не само картина по картина. Но въпреки това съм на ръба на абстракцията. Не мога да се самоопределя като абсолютно абстрактен художник. Защото имам много картини, които са със съвсем конкретни форми, приличат на пейзажи, на портрети. Не съм чисто абстрактен художник“. Истина ни казва Катрин Томова, самата неподправена истина ни казва – тя не е абстрактен художник. По-скоро е художник, който рисува конкретното, но най-малкото конкретно – клетката, биологичната клетка. Която тъкмо заради своята маломерност, заради своята микронност и миниатюрност ни се привижда в живописта ѝ като абстрактна, едва ли не отвлечена (каквото буквално значи абстракцията). Биологичната клетка като „Малки формати“ – друга нейна изложба (галерия „Интро“, 31.Х.–16.ХІ.2024). Но всъщност клетката е най-конкретното нещо, онова най-конкретно нещо, което ни иззижда, благодарение на което съществуваме, благодарение на което сме. СМЕ! Тя и поради това не слага заглавия на картините си („Никога не слагам заглавия“), защото това са клетки, нашите клетки, а клетките, всички клетки, нямат имена. Те са си чисто и просто клетки – толкова, няма нужда от повече. И отново поради това – че рисува клетките (ни/си), картините ѝ са така цветни, така раздвижени, така колоритни, така разгърнати, така багрени, така разбунени: в тия нейни окрупнени клетки, голямоформатни, се съдържа наедно целият ни живот вкупом заедно с всичките ни чертици, странности, обикновености и чудатости. Всичкото ни Аз, Азът ни в най-първото си и в най-първичното си състояние; Азът с всичките ни клетки. Клетките, до които единствено Катрин Томова може да достигне с тая своя толкова дълбоко проникваща живопис, та да ни ги покаже с цялата им прелест, в комплексната им изумителност, с пълнокръвната им енергичност. И в пълната им и изпълнена автономност, оригиналност, уникалност. Единственост, единствена единственост…
Наричат Катрин Томова „дребната жена, рисуваща големи формати“. Струва ми се обаче, че тази характеристика трябва да се допълни, задължително да се допълни: Катрин Томова е „дребната жена, която рисува големи формати на клетъчно ниво“.
На клетъчно ниво… Най-убежищното ниво…
Снимките от изложбата са на Мария Гюрова
