Новият документален филм „Заедно“ на режисьора Димитър Радев, сценаристи Невелина Попова и Димитър Спасов
Филмът ме впечатли дълбоко. След прожекцията режисьорът Димитър Радев ми сподели, че със сценаристката Невелина Попова са работили по него четиринадесет години. Дълго време темата постепенно се е избистряла, добивала е визуален облик във въображението на режисьора (това е най-трудният етап от реализацията на филма) и е чакала деня, в който да се намерят финанси, за да започнат снимките, а след това да се състои и срещата с публиката. Кинозалата на Дома на киното в деня на премиерата (17.30 ч., 1 март 2025 година) бе препълнена, с много правостоящи и аплодисменти. Смисълът на киноизкуството се бе получил – зрителите излизаха удовлетворени, вярвам и с повече надежда в себе си. Те дълго коментираха видяното във фоайето, имаха необходимост да разговарят и обсъдят видяното и не бързаха да се разотидат. А ЗАЕДНО предполага съучастие от страна на зрителя.
„Пътят, истината и животът“… Отец Николай в храма „Покров Богородичен“
Темата в документалното кино, талантът да се изгради разказ, гледната точка на режисьора към представения проблем и неговата интерпретация са определящи за успеха на един филм.
Кадър от филма „Заедно“
В „Заедно“ Димитър Радев и сценаристите Невелина Попова и Димитър Спасов си поставят сложната задача да представят невидими, нематериални и затова много ценни неща. Този филм е разказ за Пътя, който е възможно да изберем. На пръв поглед гледаме филм – групов портрет на хора, които са намерили утеха и смисъл в своя живот. Героите с вълнение разказват за своя дълъг, често сложен път към черквата „Покров Богородичен“ и ролята на отец Николай[1] за тяхното приобщаване към Бога. От Сътворението на света хората се нуждаят от подкрепа, съчувствие и утешение. Дирят Някой, който да ги разбира, насърчава и насочва в търсенето на смисъл, утеха и надежда в нашият материален, меркантилен и несправедлив свят. И във всички времена се намират духовници, които привличат като магнит тези, които искат да открият свое място в живота. А това е резултат от наличието на жива ценностна система. Според мен хората от християнската цивилизация имат от хилядолетия насам зададен нравствен кодекс с Десетте Божи заповеди.
Кадър от филма „Заедно“
Авторите разкриват героите си, които избират да се приютят в Православната църква, намерили са място, в което душата им не се блъска в паяжината на безбройни измамни изкушения, в клипове, рекламиращи пластмасово щастие на ниски цени, подвеждащи обещания за лесен живот на кредит. Доверили са се на отец Николай, който им вдъхва дух на просветление, непоколебима надежда за изцеление и спасение на душите, спокойствие в тежките житейски изпитания и съблазни. Режисьорът е постигнал това без дидактика и в това се крие силното въздействие на филма.
Лицата на тези герои (със своите имена и кратки биографии) излъчват (не)видима, но осезаема вътрешна свобода и светлина. Операторът предава това прекрасно чрез портретите им. Тази вътрешна светлина не може да бъде описана с думи, тя трябва да се види. Срещаме се с художници, философи, фолклористи, филолози, богослови и още много различни по образование и професия хора, обединени от благия и със силна вяра отец Николай. Свещеник, на когото те вярват – на него и неговите думи. Във филма отец Николай говори малко, но пък те говорят за него много… Авторите показват най-важното – чрез този свещеник те изграждат своята непоколебима вяра и ценностната си система. Нещо, което липсва на критично висок процент от българите.
Един солиден мъж, Здравко, се разплаква, докато разказва как е бил близко до житейското дъно, преди да дойде в храма, да срещне отец Николай и той да му помогне да открие светлата страна в себе си. И то на два пъти… Именно тук се крие важно послание на авторите. В християнската религия се осъжда грехът, а не грешникът. Отец Николай ще даде опрощение на всеки толкова пъти, колкото е необходимо. И в това е голямата надежда на хората в храма. В живота за много неща, ключови за нас, и в много случаи ние бъркаме. При отец Николай всеки получава опрощение с надежда повече да не греши. Поради това хората там се чувстват спокойни и по-сигурни в себе си.
Всички те разказват емоционално за социалния център към храма, в който участват с децата си. В него създават дейности за тях в широк спектър – от рисуване, музика, театър на сенките до богословски разговори и тълкуване на библейски текстове. Този Божи служител не излъчва нещо, което да го прави различен. Авторите го представят в неговата (не)обикновеност да общува, да открива път към сърцата на всички. Разкриват го като надарен с Божията благодат да убеждава и утешава, а не механично да декламира заучени текстове от Светото писание.
Млади майки със своите малки дечица разказват за спокойствието и вътрешната си освободеност, които чувстват в тази черква, за усещането, че не са сами, когато изпитват трудности. Вярват, че не са се загубили във фалшивия блясък на забавленията, социалните мрежи и тяхното агресивно съдържание. Камерата показва две щастливи млади жени…
В нито един кадър не видях някой вторачен в екрана на мобилен телефон, замаяно да чати. Всички общуват помежду си непринудено, разговарят без напрежение и притеснение, като стари приятели, и това се вижда на екрана.
Млади мъже с различни артистични професии, завършили в чужбина, уверено разказват, че с Божията помощ гледат към бъдещето без страх. Сред скулптурите на Павел Койчев в естествена среда те размишляват за изкуството като искрица Божия, като дар свише, който носят, съхраняват и внимателно развиват, без да изпускат от очи вечните и непреходни теми.
При разговорите с участниците във филма режисьорът Димитър Радев се е пазил да не се намесва в техните разкази, оставил ги е да развият мислите си максимално свободно. Това е много важно качество за всеки документалист – да не пречи на своите герои, а да ги предразположи да разкажат свободно за себе си.
Кадър от филма „Заедно“
Тук трябва да отбележа и майсторството на оператора Калоян Божилов. Камерата е деликатна, изображението е издържано в пастелни тонове, осветлението – дискретно. В черквата, особено в светлосенките на иконите и олтара, долавяме сякаш стила на Рембранд, без това да е натрапчиво. Епизодите с театъра на сенките са пример за това. Заснетите портрети са изразителни, с мека светлина, добавена към тази, която героите излъчват.
„Всех скорбящих радост“
В последната част авторите разказват за забележителната, но някак позабравена Йорданка Филаретова и нейната фондация „Всех скорбящих радост“. Нейният дух присъства в храма през цялото време. Тя е първият борец за правата на жените в България според чудесно изграденият разказ във филма на културолога, философа и енциклопедист Тони Николов. (Той има есе за нея в книгата си „Потулена София“ – поредната от неговите прекрасни книги за личностите на София.) След ранната смърт на своя съпруг Сава Филаретов и сина си тя не пада духом, а осиновява едно момче. С необикновен нюх управлява огромни парични фондове, които талантливо насочва към печеливши проекти, за да носят средства за милосърдие. Така изгражда приют за бездомници, който по-късно става колеж за медицински сестри, Доходното здание (няма го вече) и черквата „Покров Богородичен“. Забележителното при нея е, че живее съвсем скромно, в малка стаичка в приюта, с ясното съзнание, че човек трябва да знае какво и колко му е потребно на този свят. Нейният гроб е в двора на черквата, а духът ѝ е все така жив в храма, построен след смъртта ѝ.
Силният дебютен филм на Димитър Радев…
Димитър Радев е млад режисьор, който се насочва към трудни теми и болезнени за всички ни проблеми, които като правило творците избягват. Дебютният му игрален филм „Рая на Данте“ (сценарист и режисьор) му донесе Награда на критиката на фестивала „Златна роза“ през 2020 г. Но журито не му присъди награда за дебют. Напомням за този филм, защото той е важен за българското кино. Авторът поставя въпроса за силата да простиш за извършено над теб или близките ти зло. Не е тайна, че обществото ни е разединено, че не можем да се сплотим около споделени ценности. Заради масовите братоубийства от близкото минало омразата помежду ни процъфтява. Никой политик не пожела да приложим испанския модел на помирение. Уви, взаимната прошка няма място в душата, в съзнанието и ценностите на повечето българи.
Кадър от филма „Рая на Данте“
Главният герой Данте живее в страх, защото е дете на репресирани родители от „народната власт“. Баща му е художник, затворен в концлагера „Белене“ и умрял при странни обстоятелства. Майката, мечтателна, красива жена е брутално изнасилена от милиционерски следовател. Крайно унизена, тя иска да се самоубие, но малкият Данте я спасява. Владимир Пенев (Награда за актьорско майсторство) изгражда образа на своя герой, който от дете се страхува за живота на майка си, от мрачни репресии и жестоко насилие, а децата в училище му се подиграват заради името. Трудният живот го е превърнал в затворен човек, издигнал защитна стена между себе си и околните. Дългогодишният страх на Данте преминава във вехтозаветна омраза и желание за отмъщение към насилника на майка му, особено след нейната смърт. Той успява да го открие, но съдбата го е изпреварила, превръщайки страховития следовател – актьора Борис Луканов, в парализиран жив труп. В тази променена ситуация Данте решава да отмъсти на неговата внучка Рая – актрисата Радина Боршош. Успява да се запознае с нея, но без ясна представа как и защо ще ѝ отмъщава. В курс по творческо писане двамата изграждат деликатна духовна връзка. Старият, измъчен мъж и младото момиче взаимно се опознават чрез литературните си текстове и идеи… Тя е преживяла опит за изнасилване и намира утеха при него – самотния, смазан от комунизма човек. Владимир Пенев убедително преминава през различни състояния, постепенно осъзнавайки, че младото момиче не е виновно и е също толкова уязвимо, колкото е била и майка му навремето. Първичният инстинкт за отмъщение отстъпва пред възвишения порив да прости и да ѝ помогне финансово да осъществи мечтата си да учи в Париж. В този епизод филмът придобива библейско звучене. Прости, за да ти бъде простено на оня свят, е казано в Новия завет. Освободил се от ада на страховете и омразата, Данте намира най-сетне облекчение и съзнанието му се преобразява. Мрачният, затворен в себе си самотник намира покой, отключва душата си към хората и издава стихосбирка с любовна лирика…
––––
[1] Покойната игумения Валентина Друмева е издирала и публикувала 15 тома със сведения за 620 свещеници избити от комунистите след 9.ІХ.1944 г. по мъченически начин. Показателен е разказът на Стефан Илчевски за садистичното убийство на отец Стефан Тафров от негови съселяни комунисти (сп. „Християнство и култура“, бр. 9/2024 г. ) Режисьорът Марин Градинаров създава поредица от 33 филма портрети на свещеници, избити от комунистите. Те могат да се видят в YouTube – „Път към Голгота“. Отбелязвам това, защото духовници като отец Николай, архимандрит Назарий и др. бяха утеха и убежище за християните още в онези мрачни времена, а тогава това не бе безопасно.
