В пети клас с брат ми бяхме много дебели момчета, направо тежка категория. Учехме в 126-о училище, което се намира на бул. „България“ и ул. „Нишава“. Тогава „Нишава“ беше просторна улица, оградена с шпалир от кестени.
Тя стигаше чак до Южния парк, където от време на време ходехме с още няколко момчета от класа да си изкопаем глина от бившите тухларни за часовете по рисуване. А „България“ беше тесен, крив като сабя булевард, настлан с павета, който носеше името „Трайко Китанчев“. По него вървеше тролеят, който стигаше чак до „Мотопистата“. След училище с брат ми пресичахме „Трайко Китанчев“ и се озовавахме в малката градинка отсреща, където се издигаше солиден като форт каменен павилион. Там продаваха боза, банички и кифли с мармалад. Оглеждахме се на всички страни да не се появи отнякъде Габровеца. Сетне, ако всичко беше спокойно, си купувахме боза и кифла и сядахме на някоя пейка. Габровеца беше в осми клас, беше изключен от нашето училище и учеше в друго, но редовно се въртеше наоколо. Той имаше голяма глава с плосък тил и когато ни срещнеше, ни пребъркваше джобовете и вземаше всичките ни стотинки. Ходенето до училище и връщането бяха изпитание. Трябваше да успеем да различим силуета на Габровеца отдалеч и да се опитаме да минем по друг път, преди да сме се срещнали. Накрая, ако нямаше премеждия, след кифлата и бозата на път за вкъщи двамата стигахме до малката като моливче улица „Ворино“, застроена с няколко едностайни къщурки. Това беше последната уличка преди нашия булевард „Емил Марков”, сега „Гоце Делчев“, и нашия блок от другата страна. Бежанците след Балканската и Междусъюзническата война от Егейска Македония бяха донесли със себе си в София и името на селцето си. И го бяха превърнали в име на улица. Но това го научих после.
Паул Клее, „Бягащи деца“, 1930 г.
През пролетта всички момчета от училището, освен най-малките, си правехме чаталчета, малки прашки от здрава тел, които после, за красота, усуквахме на дръжката с тънка медна тел. Най-майсторските изработки приличаха на произведения на изкуството. На тези прашчици се връзваше здрав ластик и те се превръщаха в истинско оръжие, особено ако използваш за стрелба скоби от кламери, гвоздейчета и топлийки.
Веднъж в двора на училището се случи следното. Нашият клас имаше час по физическо, но учителят Глушков беше отишъл да пуши и ние търчахме по двора като мухи без глави. Изведнъж чух: „Бият брат ти!“. Огледах се. Няколко момчета от по-големите наистина бяха притиснали брат ми до стената на физкултурния салон. Както разбрах по-късно, един от тях беше уцелил с прашката си и беше разкървавил бедрото на Елизабет от нашия клас, брат ми, то се знае, я беше защитил и големите го бяха обградили. Тичайки, изкрещях с цяло гърло: „Пе-де-ра-си-и-и-и!“ По-големите момчета оставиха брат ми и хукнаха след мен. Но в този момент се включиха до едно момчетата от нашия клас и силите на големите се разпиляха.
След пролетната ваканция учителят по физическо изведнъж се активизира, вероятно му трябваха някакви точки, за да получи по-висок клас квалификация. Глушков трябваше спешно да излъчи отбор по борба, за да може училището да участва в градската надпревара, но му липсваха състезатели в най-тежката категория. А ние с брат ми по това време, както вече казах, си бяхме направо тежка категория. И така той избра нас, без изобщо да сме помирисвали борба.
Състезанията се провеждаха на стадион „Раковски“.
Облякоха ме в някакво трико и цяла сутрин прекарах на една пейка в залата. Наблюдавах с огромен интерес Боян Радев и Александър Томов, които също бяха дошли да гледат състезанията и се разхождаха наоколо като царе. По едно време, гледам, Глушков тича към мен. „Хайде бе, къде си, къде блееш?“, вика и ме избутва на тепиха. От другия край на залата се задава моят съперник. Изглежда ми странно познат. Когато наближава още малко, виждам, че това е Габровеца.
Баща ми, който тайно се бил промъкнал на стадиона, за да наблюдава как ще се представят синовете му, после ми разказа, че моята схватка с Габровеца продължила точно единайсет секунди. Но въпреки загубата славата ми бързо се разнесе из целия випуск. „Ей този се бори с Габровеца“, чувах около мен, когато вървях по коридорите на училището.
Макар и много рядко, случва ми се да се озова отново до моето училище, на ул. „Нишава“. От двете ѝ страни се нижат кооперация след кооперация, до тротоарите в двете посоки плътно са паркирани коли, а кестените, колкото са останали, приличат на ветерани от разбит полк, които се завръщат вкъщи след тежко сражение. Понякога дори ми се случва да мина по стария ми ученически маршрут към блока, в който живеех като дете, пресичайки през подлеза отдолу бул. „България“. И докато вървя между високите блокове, виждам, че отляво или отдясно се появява и ме следва табелка с името „Ворино“. Но само табелката е останала, улицата вече я няма, тя отдавна е удавена в мрачните безистени на големите блокове.
