Една трета от живота си прекарваме в сън. Но докато спим, мозъкът ни работи и благодарение на това можем да преживеем пътешествия в други светове. Сънищата са едно от най-странните неща в нашия живот.

Поради това, че нямат задоволително и еднозначно научно обяснение, те все още остават в зоната на мистиката. Докато спим, ние сме като мъртви, но благодарение на сънищата виждаме картини и преживяваме неща, които на живо са невъзможни.

Сънувах следния удивителен сън наскоро. Мой познат се приближава към мен, в ръцете си държи две бели ризи и ми казва: „Твоята приятелка Х. ги е напоила със сълзите си, помоли ме да ти ги предам, за да ги изпереш, ето, вземи ги“. Объркана поемам ризите. Приятелката ми е поетеса. Успявам да си помисля в съня – ами да, само един поет може да напои със сълзи две ризи!

В този момент се събудих стресната. В ръцете ми нямаше ризи, но техният образ беше запечатан в съзнанието ми като истински.

Всяка сутрин, в мига на събуждането си поглеждам към прозореца, от който идва светлината. Избягвам да спускам щори именно за да не спирам развиделяването да се промъква в стаята ми. То трае няколко минути, през които се опитвам да благодаря за сияйния дар, който настъпва. Чувствам го като личен дар от Господа, защото това ще бъде мой ден, уникален, неповторим, различен от деня на всички други хора. Когато неговата светлина ще ме облее, сякаш това ще е светлината на цялата Вселена. И нима всяко утринно развиделяване не е повторение на онази първа поява на зората в новосътворения свят, когато Бог рекъл: „Да бъде светлина“!

Рембранд Херменсон ван Рейн, „Сънят на Яков“, 1640 г.

След това ще дойде молбата Бог да благослови настъпващия ден. В следващите мигове забелязвам небето, дали е лазурно или облачно, но дори когато е сиво и непрогледно, то пак е небето на новия ден, пак зная, че над оловната пелена блести слънцето и рано или късно светлината му ще се разпростре над света. И ме облива безкрайна благодарност за всичко. Въпреки мъчителните тревоги и болки на предстоящия ден.
Това е най-чистата и всеобхватна благодарност. За идването на новия ден ние нямаме никаква заслуга. Той е стопроцентов дар. Нямаме никакъв принос и за възкръсването си от съня, в който сме били потънали като в гроб. Всяко наше събуждане е ново раждане, както всеки ден, откакто светът съществува, е нов, а не е повторение на някой предишен. Не сме способни да се събудим по собствена воля или с каквото и да било участие на съзнанието си. Докато спим, ние сме в мрак и безволие, а в мига на събуждането светлината избухва в очите ни, подобно на Първоначалния взрив, в който се е родила Вселената. И наистина, ние не сме свидетели на раждането на Вселената, но за нас тя се ражда отново и отново, както утрото пропъжда мрака.

Така си мислех в пробудата на онова развиделяване с двете ризи, напоени със сълзите на моята приятелка. И реших да опиша чудодейния миг на утринното възкръсване.
Така се сетих и за друг сън, който ме беше пробудил със звън. Бях в някаква ковачница, в която ковачите удряха с големи чукове върху нажежената до бяло стомана, чуковете им удряха и върху наковалнята, която издаваше звън като камбана. Хвърчаха искри, наковалнята ехтеше, а аз бях в самата ковачница и инстинктивно се пазех искрите на нажежения метал да не ме опарят.

Наковалнята ехтеше толкова силно, че ме събуди и в същия миг сънят ми сякаш продължи с пеещия стих на Яворов:

– Трак-чук, жан-жин, трака-чука! –
наковалнята възглася.
И духалото се пука:
дъха, пъха и приглася.
Гледай искри, рой звездици
от желязо нажежено,
гледай огнени езици
от огнище разжарено.

Предната вечер бях гледала журналистически репортаж за майстор на ножове, който разказваше вдъхновено как придава душа на метала, колко труд иска направата на един хубав лъскав нож и как разпознава дали хората, които купуват ножовете му, са добри, или зли. Благодарение на чудото на съня този разказ се беше преобразил в онази ковачница, в която навярно Яворов е наблюдавал как „чук извива юначина, бий метала разкалени“.

С наближаването на пролетта към чудото на утрото се прибавя и радостта от пробуждащия се живот. Голите клони на дърветата, които изглеждат като мъртви, напъпват от живителните сокове, изпълват въздуха с ухание, обемат живота ни с радост и благодарност от мига, когато отворим очи. Това е основанието на св. апостол Павел да възкликне за Твореца, че „онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“.
Бях дълго в унеса на моя сън с двете ризи, напоени със сълзи. Дали тези сълзи предвещаваха нещо плашещо, или бяха олицетворение на цялата тревога, в която живеем? Дали ризите можеха да се изперат?

Библията разказва за много случаи, когато Божият промисъл е разкриван чрез сънища. Първо се сещаме за чудния сън на Яков със стълбата, „изправена на земята, а върхът ѝ стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея“. Като се събудил в уплах, той си казал, че „това са врата небесни“.

Заради многото пророчески сънища, които получил, Якововият син Йосиф е наречен „съновидец“. Още като малко момче, когато разказал своя сън на по-големите си братя, те се озлобили срещу него и го продали на египетски търговци. Така попаднал при фараона, който оценил умението му проникновено да тълкува сънища и го поставил за управител на страната. По-късно, пак чрез съновидения, му били разкрити много личби и той успял да спаси целия си род.

„В първата година на Валтасара, вавилонския цар“, Даниил получил много пророчески видения, чрез които се разкриват цели бъдещи епохи. Пак чрез откровения, получени на сън, Йосиф Обручник спасил в Египет Божия Син.

Сънищата, които получаваме ние, нямат такова значение, но ни разкриват причудливи картини и ни пренасят в неподозирани светове. Не е нужно да търсим в тях пророчески смисъл. Когато сутрин отворим очи и видим чудото на новия ден, когато това ни изпълни с радост и благодарност, то превръща всеки нов ден в неповторимо Божие чудо. Трепетът, който превръща радостта в благодарност, превръща и целият ни живот в чудо.