„Близката дистанция“ (La Distanza Ravvicinata), изложба на Лиляна Караджова[1], куратори Винченцо Чиркоста и Джузепе Джари, 5 декември 2024 – 31 март 2025 г. в „Либрерия Брунелески“, музей „Опера дел Дуомо“, Флоренция. 10 отпечатъка цианотипия върху стъкло, експонирани в лайтбоксове, придружени от видео (автор на видеото Климентина-Мария Неделчева)
Зная, че искате да продължите да живеете. Не искате да умирате. И бихте желали да преминете от този живот в другия, така че да не се изправите отново мъртви, а съвсем живи и преобразени в нещо по-добро. Това искате, за това копнеят и най-съкровените човешки чувства, това е, самият аз не знам по какъв начин, закодирано в най-дълбоките кътчета на душата.
(Свети Аврелий Августин. Sermons 344, 4)
Когато фотографията се появява през 1839 година повечето хора, живеещи в Европа и Северна Америка, са вярващи християни, които ходят на църква, молят се и се причастяват. Те приемат смъртта като преклонение пред Божията воля. Бог е този, който дава и който взема. Новородени, момичета и момчета, девойки и младежи, майки на невръстни деца – всеки дом преживява тежката раздяла с все още невкусили достатъчно от земния живот близки. Естествено било убеждението в единството на тялото и душата. В живота тялото е важно, тъй като то е храм на Бога и инструмент на небесните добродетели. Когато настъпи земният край духът и материята временно се разделят, но в деня на Страшния съд безсмъртната душа по чудодеен начин ще се съедини с възкръсналото тяло. Колкото и силна да е вярата в нематериалното, опечалените трудно се сбогуват с починалите, които старателно къпят, сресват и обличат. Но тленната физическа обвивка не може да остане при близките дълго. Живите и мъртвите се разделят. А с раздялата, неминуемо настъпва и забравата. Така е до появата на фотографията. Още с изобретяването на изобразителното средство започва практиката на посмъртните портрети, които представят последните мигове от съществуването на тялото. Тялото, което, положено в земята, ще потъмнее и погрознее, ще изчезне. Тези печални образи се поставят в своеобразни „мощехранителници“ – кутийки от благородни метали, обшити с кадифе и коприна, украсени със седеф и драгоценни камъни. Скрита в тяхната сърцевина, фотографията сякаш не отправя посланието „memento mori“, а по-скоро се стреми да провъзгласи победата над забравата и тленността.
Група от отпечатъци, фотографии на мощи на св. Йоан Кръстител
Изображенията върху фотографските плаки – медни, стъклени или железни, типични за втората половина на ХIХ век, някак по презумпция са свързани със смъртта. В светлочувствителния им слой сякаш са иманентно вградени онези разбирания за естественото ѝ присъствие в човешкото ежедневие, за смиреното ѝ приемане, за тихата скръб, озарена от надеждата, че краят е своеобразно начало. Ето го и основното предизвикателство пред експериментиращите със стари фотографски процеси днес: не техниката – проблемите, свързани с експонирането или разтворите, макар и сложни, все пак са преодолими, а отношението към смъртта – това е, което не можем да възстановим, колкото и стриктно да следваме химическите и естетически предписания. Парадоксално е – именно фотографията последна запечатва човешкото примирение пред краткостта на земния живот и именно тя е тази, която в голяма степен фрмира самочувствието на новия човек. Онзи, който живее така, сякаш краят не съществува. Необходимо е дълбоко познаване на същността и историята на медията, за да могат артистите сега да се доближат до онова единство на процес, обект и послание, което, струва ми се, в голяма степен вече е недостижимо. Лиляна Караджова от години се занимава с изучаване и преподаване на фотографските техники от края на ХIХ век. Нека отбележим, че това любопитство пуска корени в хранителната почва на философското образование. А световната история (както впрочем в последно време и нашата) вече убедително е доказала, че философията и фотографията са неразривно и плодотворно свързани. „Удържането на крехкостта на феномена, който обозначаваме като „фотография“ – отбелязва Цочо Бояджиев – е невъзможно без включването в него на спояващото звено на собствено философската рефлексия“.
Детайли от реликвария на св. Агата, който съдържа мощи на светци и мъченици, между които св. Йоан Кръстител
и св. евангелист Марк
През 2015 година Караджова започва да експериментира с цианотипия върху стъкло. Цианотипията, официално представена пред обществеността от Джон Хершел през 1842 година, се отличава с дълбокия си син цвят, който придава на отпечатаците специфичен психологически нюанс. В природата синьото най-често е съставено от прозрачност, т.е. от натрупана празнота. В неговата дълбочина движенията, звуците и формите се отдалечават и бавно изчезват. Нематериално само по себе си, синьото дематериализира всичко, което попадне в него. Потъналите в безкрая му обекти някак естествено се лишават от тежестта си, от настоятелното „тук“ и „сега“, което неизменно съпровожда битието. Не е случайно, че може би най-успешният проект в историята на цианотипията и до днес остава книгата с отпечатъци (или фотографски импресии, както самата авторка ги нарича) на британски водорасли, създадена от Ана Аткинс през 1843 година (първи том, последван от още два). Леките и ефирни сенки, останали върху хартията изпод изсушените соленоводни създания, сякаш продължават да се носят в дълбоките и хладни води на Северно море. Въпреки че Аткинс е в приятелски отношения с Уилям Хенри Фокс Тлбот, тя не избира неговия процес за реализирането на своята идея именно поради внушенията на синьото. Спецификите на този цвят (както и други технически несъвършенства на процеса) са и причината малко автори да се обръщат към цианотипията, а през 1889 г. Питър Хенри Емерсън дори обобщава в книгата си „Натуралистична фотография за изучаващите изкуство“: „Никой друг, освен вандал, не би отпечатал пейзаж в червено или в цианотипия“. Макар през XIX век процесът да е използван сравнително рядко, през следващото столетие към него се обръщат немалко експериментиращи фотографи и художници, още повече че той позволява позитивните изображения да се отпечатват върху различни повърхности – плат, керамика, дърво. Лиляна Караджова се спира на стъклото, като дори умишлено постига по-наситен син цвят чрез нанасянето на делбел слой емулсия. Доброто техническо изпълнение в случая не е учудващо, като се имат предвид опитът, познанията и последователността на фотографката. По-важен е онзи, доста често подценяван от авторите въпрос – какво ще бъде представено с иначе ефектния процес, който е генетично свързан с друга историческа епоха и коренно различни представи за света? Изборът на Караджова определено е изненадващ. И поразително точен. Тя разполага камерата си в Капелата на реликвите в музея „Опера дел Дуомо“ във Флоренция, където са представени някои от реликвариите на прочутата катедрала „Санта Мария дел Фиоре“, в които се пазят над 600 свещени мощи и предмети като пръста на св. Йоан Кръстител и сегмент от челюстта му, кост от ръката на св. апостол Филип, част от честните вериги на св. апостол Петър, парче от наметалото на св. Агата и пр. „Много специалните мъртви“ (както Питър Браун нарича светците), за които оплакването е немислимо, се почитат от вярващите по цял свят, независимо от факта, че цялостта на телата им е нарушена от желанието на всички големи християнски храмове да притежават частици, „излъчващи дълбокия мир на техния сън преди възкресението“ (Браун). Елка Бакалова подчертава, че старобългарският (и църковнославянски) термин „мощи“, употребяван у нас, е различен по етимология от латинския (който е по-общ – „реликви“) и е свързан с глагола „мога“, „имам сила“, като акцентира върху чудотворните възможности на телесните „останки“. А фотографията отдавна е доказала, че може да запечатва тези чудотворни възможности, тъй като изображенията се създават по неръкотворен начин, чрез светлина. Те са възприемани като повече от образи – като присъствие. Силата на благословения образец може да достигне до вярващия чрез фотоапарата, през негатива, върху фотохартията – известни са редица фотографски копия на чудотворни икони и реликви, които също вършат чудеса, мироточат, плачат и пр. Фотографията не е само реплика на предмета – тя е „част от него и негово продължение“ (а същевременно и мощно средство за неговото присвояване) (Сюзан Зонтаг). Вярващият не желае да види нещо, различно от оригинала – той иска точно копие на благословения образец, да усети реалното присъствие на първообраза и неговата чудодейна сила. Това може да бъде гарантирано само от точното съответствие между образа и първообраза – всяка явна и осезаема артистична намеса е нежелателна.
Кръст на великата херцогиня (Мария Магдалена Австрийска), съдържащ реликви от Страстите Христови (парчета от трънения
венец, кръста и пр.), цианотипия върху стъкло, 41×41см
Проектът на Лиляна Караджова съчетава успешно най-дълбоко вкоренените в медията вярвания, свързани със смъртта, но същевременно и с надеждата, че образите могат даосигурят своеобразен „вечен живот“ на тленните тела, с особеното усещане за първообраза, което дават фотографските изображения, несъизмеримо с въздействието на нарисуваните от човешка ръка картини, с неизменното удивление от факта, че снимките са светоносни и именно светлината – символ на Божията благодат – е тази, която създава изображенията, вграждайки сама себе си в тях. Характерното за цианотипията синьо също намира напълно естествено мястото си във фотографиите, допълвайки усещането за свръхестественост, безкрай и духовна чистота. То поглъща пищността и блясъка на реликвариите, които често отвличат вниманието на посетителите с прекрасната си изработка и вложените в тях скъпоценни материали, и фокусира вниманието върху съдържанието. Синьото и бялото, цветовете на Небесното царство, символизират откъсването от земните ценности (въплътени в червеното и зеленото) и устремяването на освободената душа към Бог.
Реликварий с част от челюстта на св. Йоан Кръстител, цианотипия вълху стъкло, 41×31см
„Близката дистанция“ – това е заглавието, с което Лиляна Караджова представя своите десет цианотипии върху стъкло, експонирани като светещи кутии в „Либрерия Брунелески“. На преден план е изведена идеята, че материалните „останки“ на светците, макар реално присъстващи и видими за нас, са в същото време безкрайно отдалечени от представата за съществуване, която имаме тук и сега. Но не ли това и едно чудесно определение за самата фотография? Илюзорно вярваме, че усещаме сред нас иначе отдалечени от времето и пространството хора, но едновременно с това техните образи непрестанно ни напомнят колко голяма е пропастта, която ни дели. А и самите фотографи непрестанно търсят светлината, без която не могат, като същевременно не спират да се пазят от нея, тъй като именно тя и е най-големият им враг. Тази вътрешна динамика и естественото противоречие, което фотографските изображения пазят под привидно равната си повърхност, макар и невинаги достатъчно ясно осъзнати от наблюдаващите, всъщност в голяма степен определят специфичното въздействие на медията – смесица от удовлетворение, радост, скръб, тайна и надежда.
Реликварий на св. Агата, цианотипия вълху стъкло, 31×41см
Катерина Гаджева е изкуствовед, главен асистент в Института за изследване на изкуствата към Българската академия на науките. Защитава дисертация на тема „Между желаното и действителното. Фотография и „нагледна агитация“ в България – 1948-1956“. Занимава се с история и теория на фотографията. Автор е на редица статии, посветени на световната и на българската фотография. Участва в организацията и реализирането на различни фотографски проекти в страната и чужбина. Преподавател е в магистърските програми „Сравнително изкуствознание“ и „Фотографско изкуство“ в Нов български университет.
––––
[1] Лиляна Караджова е български фотограф и теоретик на фотографията, който преосмисля класически и алтернативни фотографски техники, използвайки съвременни подходи. Нейната работа е представяна в самостоятелни и колективни изложби в Европа и САЩ. Тя е преподавател по фотография в Нов български университет и гост-професор в Университета Нотр Дам, Академия Брера и Академията за изящни изкуства в Неапол, където е изнасяла лекции и семинари на английски и италиански език. Изложбата „Близката дистанция“ е втората ѝ самостоятелна изложба в Италия.
