Дори със смъртта си тя не успява да „изкупи“ отреденото ѝ страдание. Напротив, цял век няма изкупление за това жестоко обвинение, че със смъртта си е „осъдила“ най-големия поет на България на смърт…[1]

 

 

Мамо, ти не си обичала!

 

Аз бих се убила само за да я накажа,  
да я смажа под тежестта на едно угризение…

 

„Не се живее лесно. И често ми се струва, че насилствено ми се поднесе силно отровна чаша, от която не много лесно се пие. Поднесоха ми я все близки, все доброжелающи… И когато аз неволно се мръщя – лошата, неблагодарната съм аз. Аз ги правя да страдат – аз! Грехът ми е там, че мога да се самоопомня, че и доброжелателите, и завещаното добро ме отвращават. Това е грехът пред майка ми и пред тези около нея. Какво да правя, зная ли аз…“[2]

На Лора е отредено да изпие тази „отровна чаша“ до дъно в толкова краткия роман на живота си. Дори със смъртта си тя не успява да „изкупи“ отреденото ѝ страдание. Напротив: цял век няма изкупление за това жестоко обвинение, че тя със смъртта си „осъдила“ най-големия поет на България на смърт…

От същата позиция тръгна и големият режисьор Николай Волев, който мечтаеше да направи филм за Яворов. След дълги разговори за сценария изведнъж реши: Филмът ще бъде за Лора! С невероятно преклонение се влюби в образа на Лора – жената на твореца и нейната драма.

Николай Волев: „Прочетох „Другата драма на Лора“ и съм разтърсен из основи от трагедията на тази изключителна жена. От моята професионална, а и чисто човешка гледна точка Лора сама по себе си е далеч по-интересна за пресъздаване като художествен образ от всички останали участници в историята“.

 

И ние ще я пресъздадем точно такава,
каквато стои тя пред ослепените му очи!

Но защо е трябвало да ослепее, за да я види – истинска,
за това кого да питаме? 

 

*

„Навярно ще се окаже, че недорисуваният портрет на Лора е нейният истински портрет“ – така пише Стефан Памуков през 1982 г. в книгата си „Неизвестни писма на Лора“[3]. Портретът на Лора и досега остава недорисуван, а реалният ѝ образ – „смътен, загадъчен и за мнозина – непонятен“ (П. Нейков). Памуков е бил близък приятел със сина на Лора и говореше с пиетет за нейната личност. Убеден бе, че истината за нея не е разкрита и несправедливо се рисува някакъв странен демоничен образ.

И все по-ясно виждам истината в думите на Андрей Протич за нея веднага след смъртта ѝ: „Единствената значителна млада жена изчезна. Нека спасим всичко, що може в бъдеще да допринесе за [пре]създаването духовната личност на Лора… Та поне тъй да отдаде поколението онова уважение към паметта на Лора, което сегашното общество не може да чувства, понеже хвърляше към Лора оная кал, в която [самото то], нашето общество плува“[4].

 

 

Лора Каравелова заедно с майка си Екатерина Каравелова

 

Чуждите драми са банални – казват французите. „Картината налага страдание, а публиката не обича по чужда вина да страда“ – би повторила Лора и сега думите си след премиерата на първата драма на Яворов „В полите на Витоша“[5].

„В присъствието на Лора всички бяха на нейна страна! – възкликва Протич. – И като праведница, иззад която надзърта грешница, и като грешница в лъчезарния блясък на праведница.“ Трагична в своята невинна вина – „невинна в себе си“ като Йовковата Албена, като „грешната и коварна“ Багряна, като Димитър-Димовата Ирина, като „неугодната, неразкаяната, невинната“ лирическа героиня на Блага…

Но – едно глухо изгърмяване се чу… в нощта преди Андреевден и Лора вече я няма. Лора я няма, да спасим Поета! – възкликва д-р Татарчев след финала на семейната драма. И тръгва демоничният мит за Лора, която със смъртта си „осъдила на смърт“ най-големия поет на България… Тази тъмна тайна трябва да бъде разнищена най-после!

Като гръм пада върху сърцето на майката страшната вест за смъртта на дъщеря ѝ. Далеч в Русия по дипломатически дела, Екатерина записва в дневника си: „Чувствам се разбита. Не зная за кого да плаче сърцето ми: за Лора, която изчезна в разцвета на младостта си, или за оная, която и каквато тя можеше да бъде. Бедно, бедно дете“[6].

Пигмалионов комплекс – пише Ваня Георгиева[7] и прави аналогия с една австрийка – героиня на роман, която застреляла дъщеря си, защото не успяла да я изгради по свой образ и подобие. Дори със смъртта си Лора не успява да предизвика никакво угризение, че тя сама я е тласкала към фаталния изход. Години наред неумолимата и властна родителка съумява да вижда в трагедията, която сама е провокирала, единствено потвърждение на собствената си „правота“: колко е виновно „бедното дете“, че не е било послушна дъщеря. Много по-късно тя през сълзи признава, че не е трябвало да бъде толкова жестока, да я откъсне от първата ѝ истинска любов и да ѝ наложи насила брака с нежелания Дренков.

Убийството на любов е кармично престъпление. Израснала в Русия, Екатерина получава суворовско възпитание в семейството на ген. Лермонтов, дворянин от старата аристокрация. Опитва се да приложи същия суров модел и върху двете си дъщери, с желязната си воля да пречупи чувствителната психика на двете момичета, останали рано без баща. Известно е как завършват и двете.

Лора е хубава, не ѝ трябва наука! – повелява Каравелова и се опитва да превърне красотата на дъщеря си в разменна монета… Всичко за продан. В дома на обеднялата, но горда вдовица на Петко Каравелов с две красиви и образовани дъщери се разиграва жесток романс. Лора е на 19 години.

Протич. Годежът на Лора, август 1906 [реалната дата е 30 юли 1906]

„Лора и Дренков застанаха пред канапето. Йордан Иванов им даде пръстените, без да ги запита или да каже нещо. В очите на Лора бликнаха сълзи. Следователно тя се самопожертва. Дренков заплака, защото му беше паднало неочаквано щастие. Всички се смееха на неговите сълзи… Аз бях извън себе си, влязох вътре и счупих с двете си ръце прозореца на антрето. Маншетата се намокри с кръв. На ръката ми останаха шест разреза. Лора – свири на пианото: Тук долу на земята всичко умира…“

Мария Моллова, роднина, присъствала на годежа: Лора си облече черна рокла, за да покаже, че не обича Дрянков.
Андрей Ляпчев: Лора трябва да се подчини на съдбата си!

Жесток романс. Сякаш виждам дворянката Алиса Фрейндлих как удря плесница на разплаканата заради уязвеното си достойнство дъщеря: Дръж се прилично! Филмът е на Елдар Рязанов – „Жесток романс“, талантлив експеримент на режисьора по мотиви от пиесата на Островски „Бесприданница“[8].

Този филм е една философска притча. Действието се развива през 1878 г. в Русия, но в театъра на човешкия живот такива сюжети се прожектират навсякъде. Менят се само актьорите и декорите, ролите остават.

Безподобният прелъстител, блестящият мерзавец Никита Михалков невероятно ми напомня… русенския красавец Дренков, който дори успял да се разплаче от радост, когато го осенило внезапното щастие да получи ръката на Лора, а после водел разгулен живот и прекарвал нощите си по локали и публични домове. Дори белият костюм на циника Паратов – вижте какъв съм чист, целият в бяло и на бял кон дори – „принца на бял кон“, напомня белия костюм и завитите нагоре мустачки на Дренков от мелодраматичните снимки с Лора. 

Дренков е другият „невинен“ убиец на Лора, съучастник на майката, дясната ѝ ръка в покушението над Лора. Мълчаливо той влиза и излиза от действието като актьор в поддържаща роля без думи, безволна пионка в ръката на повелителката си по линия на Демократическата партия. С безличието си и нищожния си характер Дренков се оказва най-силен от всички…

Протич: „Дренков излезе най-силен – от добродушие, безволие или подсъзнателна отмъстителност; той я остави пред очите му да се самоунищожава и да не може никога да се съвземе“. Нищожеството жестоко отмъщава на Лора, че е намерила сили да престане да бъде стока и да каже – Не! А най-злорадото отмъщение е, че стои – укорно изправен до ковчега на мъртвата. Вместо любимия. Най-страшното в смъртта е това, че човек не разполага повече със собствената си воля…

Лора не би могла да живее с този празен и пресметлив човек. За него тя е социална придобивка, принадена стойност към материалния му статус. Той намира себе си в света на политиката, парите и развлеченията. Абсолютно неспособен да я разбере: „Тя не се чувства призвана да бъде жена като всички, да се грижи за домакинство, да отглежда и възпитава деца, а за друго – непонятно и ней какво“ – пише съпругът в делото по развода[9]. Нагло твърди, че моралният виновник за това, че той играе комар била Лора, поради нея той се предал на „игри за забава“.

За Лора мисълта за това, че трябва да прекара живота си с човек, когото презира и с когото няма нищо общо, е била по-страшна от смъртта. В къщата на Каравелови дотогава никой не говорел за милионери: „Правеше се култ само от духовната личност“. Ето защо – тъкмо Яворов!

Лора поставя съдбата си в неговите ръце, за да я допълни той до самостойна личност, каквато тя не е успяла да изгради в себе си, за да вземе съдбата си сама в своите собствени ръце. Тогава тя би могла сама да избегне „отровната си чаша“ и не би търсила друг, външен стожер на душата си освен оня, който стои вътре в нея.

Една от причините за трагичната ѝ съдба е в това, че тази млада жена с дълбоко заложени творчески заложби не се е развила, не се е утвърдила, затова търси единственото си призвание в жертвената си отдаденост на поета. Търси да намери себе си в друг, а не да се идентифицира със собствената си личност. Липсва ѝ вътрешният стожер на ценност сама по себе си, затова вярва, че любовта ще изпълни живота ѝ със смисъл, който тя сама в себе си не намира: „Аз мечтаех за някого, който би имал нужда от мене в пътя си – ако ще и в пътя към Голгота. Аз никога не мечтаех – никога – да натрапя чувство към себе си“.

Напротив, авторитарната майка неумолимо ръководи живота ѝ, „дири спирачка за опасните ѝ заложби“ в католическия пансион, където трябва да обуздаят буйния ѝ характер, но разрушават вътрешната ѝ природа. Тази мощна, страстна индивидуалност е принудена да търси „спирачка“ в някаква сила извън себе си. А не вътре в себе си!Това противоречие е изворът на нейната постоянна вътрешна съпротива и неустойчивост.

Младото момиче е жадно за изкуство, за култура, а в пансиона ѝ натрапват метафизически проблеми, смирение и утеха в отвъдния свят. Лора се формира в непрекъснат конфликт със себе си, терзае се в непрестанно чувство за вина, че тя не е това, което би трябвало да бъде. У нея има силен стремеж към перфекционизъм и личностен индивидуалитет: „Сега аз искам да живея занапред тъй, както моята съвест ми казва, а не хората или страха от тях да ме ръководи“[10].

Въпреки че творческият егоизъм изглежда да е по-могъщ от любовния, Лора се отрича от собствено творчество, за да служи на Поета: „Аз имам и ще имам достатъчно грижи, за да нямам време да мисля за някаква си моя литературна деятелност. Първата, единствената грижа ще бъде да бдя над живота на нашата любов, да бдя неуморно, всекичасно“[11].

Барт: „Оттук жестокият парадокс на посвещението: искам на всяка цена да ти дам това, което те задушава“. За да осъществя себе си чрез теб?…

Пансионът оказва пагубно влияние върху чувствителната психика на Лора.
В манастира тя е принудена да даде клетва – да отстранява всяко „греховно желание“. Това е в абсолютно противоречие с нейната много страстна природа. Католицизмът засилва у нея естетизацията на душевното страдание. Лора: „Тия, които се самоубиват, са най-добрите“.

Страданието се засилва и от необходимостта да прикрива чувствата си: „Вътрешно можете да бъдете каквото щете, но външно не!“. Дора Конова нарича това „двуличие“, но то е по-скоро хипертрофирано чувство за достойнство. Според Екатерина аристократизмът е в това никога да не се показват пред обществото душевните страдания. „Иска ми се да вия като селянка“ – пише след смъртта на Лора, но външната изява на чувствата е под достойнството ѝ.

Вързана като в капан, 19-годишната Лора неистово се мята в мъртвешката прегръдка на родителката. Безсилна жертва на нейните представи, тя попада в един свят на житейска мерзост. Измъчвана от насилствената раздяла с любимия, само няколко дни след годежа с Дренков тя пише в Русе, че престава да се счита негова годеница. След два месеца, на 3 окт. 1906 г., тя отново разкъсва годежа. Но душевните конвулсии на Лора не трогват желязната родителка. Записани са терзанията ѝ, че Лора каля името на баща си и на семейството, а на 15 октомври, Петковден, душата на майката пропуска само този стон: Сине Ян, на теб оставям Лора и нашата чест[12].

Но Лора е непримирима. През 1907 г. тя отново забягва с Нейков при роднини в Карлово, вероятно при леля си Велика Камбанова. Из пътя, в едно ханче стражари, изпратени от Димитър Петков, министър на вътрешните работи, по повеление на Екатерина настигат бегълците и ги закарват до Пловдив. Протич: „Тя предизвикателно водеше своя живот, особено през 1907 г., пред очите на всички. Тя дири опиянение там, дето тя можеше само да се самоунищожава“.

Бракът с Дренков е сключен на 27 април 1907 г. В деня на венчаването си Лора три пъти разваля прическата си и хвърля воала. И след това тя отново посреща П. Нейков в Русе. Според Кремен двамата демонстративно се разхождат в открит файтон из целия град и любовта им става „притча во езицях“. За да ги раздели, Екатерина урежда Нейков да бъде пратен като дипломат в Турция. Сърцето ѝ – желязна хлопка. „Вершителка судеб“.

„Тя не се спря пред най-големите подлости, за да се оженя аз за Д.“ – пише Лора. Не е случайно, че при разправията с майка си, младата жена изплаква:

 – Мамо, ти не си обичала!

Нейков: „Но връзката ни не спря дотук, а продължи още няколко години. Препятствията, разстоянието, редките срещи често изострят чувствата, вместо да ги убиват. Срещите ни ставаха едва три или четири пъти в годината, но писмата вървяха непрекъснато“[13].

Последното писмо на Лора е от 28 ноември 1910 г., преди втория брак на Нейков. Неговата дъщеря Надежда Оббова споделя с Петър Динеков, че баща ѝ унищожил писмата на Лора, за да не наранява съпругата си. Това е голяма загуба за литературната история.

Блудната дъщеря все пак се завръща от Лондон, но явно нещата не са наред, защото Дренков излиза и се връща в 5 сутринта. Екатерина следи под лупа отношенията им и дори ги записва: „Тя го посрещна доста снизходително и леко се отнесе към неговата нощна липса… Предсказах ѝ, че това ще се повтори. За жалост, пророчеството ми се сбъдна повече, отколкото бе желателно… Тя не стори онова, което бедлъжна (!?)… С това подхлъзвание се губи един човек, който можеше да си остане добър и полезен“[14].

След като напуска Дренков, Лора много дръзко и категорично отстоява свободата си пред майка си: „С мене не се занимавай. Аз ще решавам и нареждам по своему. Ако си счупя главата, то е само моя работа и не заслужава другите да се грижат и кахърят. Аз съм била и съм сама и не виждам в това нещастие. Всичко, което ще ме съветват, е излишно, тъй щото остави нещата както са“[15].

Но в амбицията си Екатерина стига дотам, че застава срещу дъщеря си като свидетелка при развода ѝ, излага на показ личната ѝ драма. Предателството на майката е страшна емоционална травма за Лора и ескалира отношенията им до пълно отчуждение и взаимна омраза. Цяла София нищи клюките. Приятели говорят срещу „недостойната дъщеря“. Ровят се в интимния ѝ живот…

Обяснимо е, че Лора е дотолкова накърнена и сама в душевните си травми, за да изплаче – в някакъв пароксизъм – дълбокото си отчаяние: „Аз бих се убила само за да я накажа, да я смажа под тежестта на едно угризение. Само тогава тя би разбрала много неща. – Колко ми е тежко, ако знаеш…“[16].

Екатерина никога не приема в дома си Яворов, неин постоянен гост е Дренков, което подхранва злостни клюки в обществото. След един голям скандал по този повод майката заминава за Русия в навечерието на трагедията, без да се сбогува. Екатерина е първата, преди Яворов – „немилостивата оназ“, която по повелите на природата е дала живот, и заради която Лора пожелава сама да си отнеме този живот…

Почитай майка си и баща си, за да се продължат дните ти на земята, които Господ, твоят Бог, ти дава?…

Вашите деца не са ваши деца.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота към себе си.
Те идват чрез вас, но не са от вас.
Въпреки че са с вас, те не ви принадлежат.[17]

Никоя трагедия не идва сама. Кремен и Дора Конова предполагат, че първото дете на Лора е плод на любовта ѝ с Петър Нейков. Дора си спомня, че Лора ѝ показала портретче на хубаво дете на около една годинка, което приличало на нея: „Да, това е моето дете, Кирчо, от човека, когото обичах, което се помина на шест месеца от пневмония, много ми е мъчно за него. – После Лора скри портрета пак в корсажа си. – Дора, казаха ли ти да не ходиш с мен, защото съм лоша жена?“[18]

Вярвам тук на Дора Конова, защото постепенно се убеждавам в автентичността на разказаните от нея факти. Друг въпрос е тяхната интерпретация. Същото твърди и Надежда Протич, сестра на Андрей Протич, близка приятелка на Лора. Лора ѝ признава, че много обича първото си дете. Когато то заболява от пневмония, искала да съобщи това на Нейков. Защо тъкмо на него?… След смъртта му Лора била „съкрушена до полуда“ и прекарвала по цял ден на гробищата. После заминала и казала, че с брака ѝ е свършено…

Нейков, разбира се, отрича това и казва уклончиво: „Около частни, интимни отношения никой не би трябвало да говори с положителност“ [19]. Но няма друга приемлива психологическа причина за разликата в чувствата на Лора към първото дете и после към Петко. Това е най-сигурното доказателство! Сигурна съм, че в прилив на доверие и близост Лора най-чистосърдечно е доверила парещата си тайна на поета, защото приликата между нея и Бистра е явна и съвсем обяснима.

 

 

Лора Каравелова с първородния си син Кирил, 1908 г.

 

Лора жадува за нежност и искреност, иска да му даде „всичката си истина, колкото и горчива да е тя понякога… всичката си истина“ – защото ѝ се струва, че той единствен заслужава истината: „И колкото по-ясно и по-открито е всичко между нас – толкова по-хубава е нашата дружба. Колкото по-чистосърдечно съм отговаряла на най-мъчителните ти въпроси, толкова по-близо съм се чувствала до тебе после“.

Детският блян на Лора бил да вижда мислите на хората, главите им да са прозрачни и през тях да прозира истината. Тя и сега не иска да прикрива разрива със съпруга си, предателството на най-близките. Но в любовта си се сблъсква с тези неми сенки, описани от Яворов – в целувка, но оставащи непознати дори в целувката, непознати и непознаваеми един за друг… Истинската близост и сливане са недопустими, невъзможни са за този грандиозен нарцис. „Затова всички усилия на мъжа и жената да се постигнат в любовта са напразни“ – пише Владимир Василев по повод на стихотворението „Сенки“.

В „Писма до никого“ Лора долавя с трагична дълбочина растящото отчуждение между хората. Всъщност „кошмарът“ на този живот е самотата на всеки. Думите са престанали да бъдат знаци на общуване. Те са изпразнени от съдържание, безсилни да хвърлят мост между душите на хората. Дори любовта не може вече да свърже разкъсаните връзки между тях. Самотата присъства във всички тези писма, които неслучайно остават без адресат: писма до никого.

Трагедията на Лора е в нейната абсолютна самота, разочарованието от хора, които е смятала за най-близки. Протич коментира, че Лора стои по-високо от мъжете, които я обкръжават, но тъй като тези мъже са под нейния уровен, „тя става първа жертва, защото всички хвърлят отговорността върху нея“[20].

През 1908 г. Нейков непочтено разказва в Министерството и навсякъде най-големи подробности за връзките си с Лора в Лондон, които били „започнати от нея, най-неочаквано за него“(?)[21].
Можем да си представим какъв удар е било това за Лора и не са случайни думите на разочарование от мъжете, споделени с Дора Конова. Всичко това става известно в цяла София, обсъжда се в светските среди, невъзможно е било да не стигне и до Яворов след завръщането му от Нанси. В спомените си Нейков описва разговора си с Яворов по повод на Лора[22]:
– Право да ти кажа, не разбирам добре тези ваши изтънчени софийски госпожици…крият ли наистина интересно съдържание?
Нейков отговаря уклончиво:
– Сигурно четат стиховете ти, възхищават се от тях…
– Но сигурно имат навиците и предразсъдъците на своята среда. А иначе?
– Иначе живи същества, още нескарани с живота. Жадни за красота и наслада.
На лековатата реплика на Нейков Яворов много сериозно отговаря с риторичен въпрос:
 – Нещо от Ибсеновата Нора?
 – Нещо и от нея, несъмнено. Ибсен днес е на мода… Но някои от тях са по-интелигентни и по-културни от Нора.

Затова причината за колебанията на Яворов е нейното минало. Ето защо Лора е била толкова чувствителна към уличната мълва за нея и не е случайна амбицията ѝ да докаже на Нейков, че има сериозна връзка не с друг, а с личност като Яворов, „който е по-известен и стои по-горе от него“, и много държи да покаже на „един човек“ снимките с Яворов, които Дора е направила[23]… Разбира се, този човек е бил Петър Нейков. Според него Лора пресявала чувствата си през особено сито – по мярката на силно развит художествен усет.

Разочарованията от брака с нелюбим човек разбиват психиката на Лора, довеждат я до тежки нервни сривове. Това предопределя разразилата се по-късно драма. Яворов е твърде зает със себе си, не се и опитва да ѝ помогне да излекува развалините в душата си, въпреки поетичните си декларации: аз бих намерил и тогава даже / обломки, от които да създам, / нов свят за двама ни – и свят, и храм.

Лора се мъчи да се справи сама, но силите не стигат. От „цялото ми същество чувства щастието ми“ тя се срутва до най-дълбоките и трагични регистри на душата, като актриса сменя в едно писмо по няколко лица! Това е интересно да се покаже във филма: „Моля ти се, помисли за това и ми помогни да снема този гнет от душата си. Моля ти се, помогни ми!… Бързината на дните, които се сменяват и които не са наши – мои и твои, ме плаши… Ако ме обичаш, бъди разумен – помогни ми – помогни да бъдем заедно!… Не, аз не съм щастлива, ти ми трябваш, ти ми липсваш, аз съвсем не съм щастлива“.

Яворов остава сляп и глух за неистовите ѝ вопли за помощ. Дора Габе: Боян ми казваше – Яворов се измори… Той не обича вече Лора…

Тези трагични дисонанси са причина за другата драма на Лора, за която никой не говори – драмата с детето. Младата жена намира смисъл в майчинството, ако то е плод на любов – това са естествените закони на природата: „Защото аз не разбирам да има човек деца, освен децата на една любов. Бих обичала само детето, в чието лице аз разпознавам човека, когото обичам. Инак детето ми вдъхва една силна жалост, която е готова на жертви, но в която няма щастие. Когато галя сина на Виола – питам се – где е разликата между чувството ми към Петко и това към него. И много ми е тъжно, че я няма – няма никаква разлика. Само една безкрайна жалост… И аз вече не зная…“[24]

 

 

Лора Каравелова заедно със сина си Петко Дренков, ок. 1912 г.

 

Тези противоречиви чувства дълбоко я терзаят. Това е голяма трагедия, да се чувства емоционално отчуждена и хладна към собственото си дете, защото то не е мечтаното дете на любовта. В същото време Лора жадува за детето на Яворов: при условие че той ще прилича съвсем на тебе, нарича го с името на Ботев[25]. По време на войната тя мечтае за бъдещите им синове, неговото разпятие ще ги пази от нещастие…

Естествено е Лора да мечтае за неговото дете – след всичко, което е изстрадала! – да носи в себе си две деца – от човека, когото презира и ненавижда. Насила създадени! Това е като да носиш дете от насилник. „Аз се борих дълго време със себе си, мъчих се дълго време да се примиря с положението си, но не можах… Мога да ви кажа само, че идеалът на Д. беше да имаме по възможност повече деца, за да играе по-свободно по цели нощи на карти… Когато съм била в положение, не съм видяла никаква нежност, никакво внимание от негова страна… Ний нямаме нищо общо, което да ни свързва, той мрази всичко, което аз обичам… Ако се бях оженила навремето за Н., аз бих била щастлива, нека го призная.“[26]

„Аз не искам да се женя и не искам деца, които да не са твои!“ – признава Лора на Яворов и не разбира майките – „маниачки“, за които детето е единствена цел и смисъл на живота: „Ако съдя според себе си, жената надали намира щастието си в децата“.

Другата драма на Лора е, че тя е принудена да принесе в жертва изпепеляващите я чувства към Яворов – заради детето. Още едно нещастие! И това трябва да се покаже във филма и да се направи много дълбок анализ – как тя е разкъсана между две най-силни и изконни чувства, но жертва истинското и силно чувство към Яворов заради човешкия си дълг към едно насила създадено дете.

Тази жертва на Лора е много важен щрих към нейния истински портрет. Цялата драма е запечатана в няколко снимки със съвс

ем малкия Петко. Тя го гледа толкова хладно и отчуждено, безрадостно и почти в ужас: Как ще обичам сега това дете! Какво общо имам аз с него?… Няма дребни неща. Детайлите най-красноречиво оголват цялото. На другата снимка майката и Дренков, щастливи и доволни, гледат в детето, Лора зад тях гледа отегчено в пространството, няма нищо общо с тях: „Дадох ви това, което искахте от мен, сега ме оставете на мира!“.

 

 

Лора Каравелова заедно с майка си, съпруга си Иван Дренков и сина си Петко Дренков

 

Евелина Белчева