„[…] величие и прелест, гренадири и музи, тромпети и цигулки […]“. Така отговорил Волтер, непримиримият ироник, когато го попитали как е в Берлин, столицата на Фридрих ІІ Велики. Пруският крал е свирил на флейта, дори има композиции за инструмента (120 сонати и 4 концерта); французинът Франсоа-Мари Аруе обаче не отваря дума за флейти, а само за „тромпети и цигулки“. С една забележителна нареда: „величие – гренадири – тромпети“, „прелест – музи – цигулки“. Тромпетите са прикачени за гренадирите и величието (Фридрих току-що е победил австрийците при Ройсбах и Лойтен), което не е изненада: като музикален инструмент тромпетът е плътно свързан с армията: „Направѝ си две сребърни тръби; изковани да ги направиш; и да ти служат за свикване на обществото и за вдигане на становете“, се казва в Библията (Числа 10:2). През Средновековието например да свирят на тръба специално са обучавани подбрани младежи от елитни семейства – не всеки е могъл да се докосне до вдъхващия на рицарите устрем и смелост инструмент. Той затова първоначално не е влизал в съставите, извиквани да забавляват аристократите в студените им замъци – за бойно поле е предназначен. Едва през Ренесанса е включван в оркестри, но рядко. Барокът е, който го издига на пиедестал, и в това няма чудно: художественият стил на пищността, на възторга, на тържествеността, ако щете, не би могъл да не се възползва от всички дадености на тромпета като музикален инструмент. Верди, за да подчертае грандиозността при триумфалното пристигане на Радамес в столицата Тива, поръчва т.нар. „египетски тромпет“. „Величие и тромпети“ – едно отлично съчетание…    

Величие, но и вдъхновение. Спомням си като дете духовата музика – изпълнителите можеха да минат (и минаваха) без цигулка, някои даже без акордеон, задължителните атрибути бяха тъпанът, барабанчето, тубата и тромпетът. Най-вече тромпетът, защото той се явяваше соловият инструмент – онзи, който демонстрираше майсторството, виртуозността и лаврите на оркестъра. Като ми се извиеше оная мелодия, като ги завъртеше и завихреше звуците – кръвта кипваше, а хорото изпадаше в екстаз. Тогава не си давах сметка, но духовата музика я правеха само мъже (то май и днес е така), тромпетните импровизации също бяха запазена мъжка марка. Прочее, ако погледнем световната ранглиста на великите тромпетисти, там е сякаш затворен мъжки клуб: като започнеш от неподражаемия Луис Армстронг и стигнеш до Андре Морис, признат за тромпетист на ХХ век. Така че появата на френското чудо на тромпета, младата Люсиен Реноден Вари (LucienneRenaudinVary) на българска сцена си беше направо истински шанс. Шанс да се насладим на „новото въплъщение на виртуозността“, както я нарича – съвсем справедливо – канадският сайта за класическа музика PANM360.

И тя е наистина такава. Само като ѝ прочетеш творческата биография и ти се завива свят: Първа награда на конкурса Selmer–LeParnasse (2010, едва 11-годишна), Трета награда на Младежкия европейски тромпетен конкурс (2010) в Алансон, Франция, Първи награди на форумите Concours des Rencontres Internationales des Cuivres и Concours des Jeunes Artistes „Maurice André“ (2012). Пише във визитката ѝ, че е единственият музикант, печелил Concours de Petites Mains Symphoniques както в класическия, така и в джазовия раздел. Победител в категория Révélation на френския Victoires de la Musique Classique (2016). Известният британски виолончелист Джулиан Лойд Уебър я включва в трийсетте избрани в класацията 30 Under 30 на Classic FM. Има четири албума с авторитетни оркестри и изпълнители, а третият ѝ – Piazzolla Stories, печели наградата Opus Klassik в категорията за млади изпълнители (2021). Изобщо забележителна кариера, която обещава в бъдеще да бъде още по-забележителна…

В зала „България“ Люсиен Реноден Вари изпълни Концерт за тромпет и оркестър на арменския композитор Александър Артунян, Сюита от „Уетсайдска история“ на Ленърд Бърстейн и арията „Обичам те, Порги“ от операта на Джордж Гершуин „Порги и Бес“ (последните две в аранжимент на Бил Елиът). И абсолютно показа огромното си майсторство с едно обаче съвсем различно звучене на тромпета – меко, лирично (ама че оксиморон – лиричен (от лира) тромпет), нежно и нюансирано. В ръцете на младата французойка тромпетът не е бойна тръба, нито реже въздуха с предизвикателни звуци, още по-малко ни вдига „на бунт, на борба“, на война, а представлява деликатен инструмент, който знае как и умее да бъде фин, елегантен, чак гальовен. Инструмент на приласкаващото чувство, не на кръвожадния призив. Самата Люсиен казва в едно интервю: „Когато започнах да свиря на тромпет, не мислех, че първоначално е военен инструмент. Просто ми хареса звука. Това, което ме очарова най-много в тромпета, е фактът, че всеки музикант може да създаде свой собствен звук и да развие свой собствен стил. Това много ми допада. Тромпетът може да произвежда и много топли тонове, той е много гъвкав“. И допълва: „Обичам да пея с тромпета си!“…

Люсиен Реноден Вари не само пее с тромпета си, тя и танцува с него. Боса! Това си е нейна особеност, превърнала се постепенно в траен навик. Обяснява така тази своя странност (защото е наистина странност – тя е първият класически и джазов музикант, когото видях бос на сцената): „Чувствам се комфортно и здраво стъпила на земята, мога да се движа свободно. Трябва да усетя музиката, иначе тя няма да работи за мен. Вече имам много опит с това“. Да, тук се крие може би обяснението: усеща през петите си босоногата тромпетистка вибрациите (и устоите) на земята, преминават те през тялото ѝ, стигат до устните ѝ и се превръщат в музика. Във великолепна музика. Един вид извлича тя мелодичните енергии на прародителката Гея, за да ни ги поднесе със завладяващ чар и забележително умение. Все едно е родена за това, орисана е да бъде такава трансмисия. Пратеник на музиката. Неслучайно на въпроса от прословутата анкета на Марсел Пруст „Каква бихте искали да бъдете, ако не бяхте композитор/артист?“ тя отговаря: „Никога не съм си задавала този въпрос, честно казано. Веднага щом започнах да свиря на тромпет, разбрах, че това е моята съдба“.

Люсиен Реноден Вари открива тромпета, когато е на девет години. Преди него се упражнявала на пиано, но както самата чистосърдечно признава: „Бях много зле“. Родителите ѝ не са професионални музиканти, но в дома им винаги е звучала музика: „Въпреки че родителите ми не са музиканти, винаги слушахме музика вкъщи и много ми пееха, когато бях бебе“. Сигурно са го правили и с по-малките ѝ братя, защото и те са поели по нейния път – по-големият се е отдал на контрабаса, другият – на китарата. Като малка се е възторгнала кажи го до небето от „Кармен“ на Бизе – непрекъснато я слушала, научила я дори наизуст. Когато се натъкнала на тромпета: „Открих тромпета в час по теория на музиката, благодарение на учителите по тромпет, които посетиха класа ни, и се влюбих веднага! Хареса ми всичко: звука, начина, по който държиш инструмента, факта, че можеш да свириш всякакъв стил музика… Те ни казаха, че това е най-добрият инструмент и аз им повярвах!“, влюбила се. До такава степен се влюбила и им е повярвала, че започнала да свири нонстоп, което принудило родителите ѝ да крият мундщука, за да не нарани устните си. Кандидатствала в Консерваторията в Льо Ман и оттам тръгва пътят на Люсиен Реноден Вари към звездната ѝ кариера… 

Път, която я доведе и в България, за да чуем това малко нежно чудно чудо на тромпета – босоного, очарователно и виртуозно…