„Любомир Пипков. Писма от Париж“, съст. Юлиан Куюмджиев, изд. Национална музикална академия „Професор Панчо Владигеров“, 2024 г.[1]

Неизвестни досега писма на Любомир Пипков, разтварящи за първи път най-съкровени страници от епистоларното му наследство, писани до баща му и майка му по време на неговото обучение в Париж от 10 октомври 1926 до 27 август 1932 г. Пореден дар за музикалната ни историография от проф. д-р Юлиан Куюмджиев, който с неуморната страст на музикален археолог разравя недокоснати пластове от музикалното ни минало и разкрива непознати страни от историята на значими фигури. И след поредицата негови издания на документални материали с изключителна историческа стойност, свързани с такива личности в музикалната ни култура като Лазар Николов, Димитър Ненов и редица други именити български музиканти, сега той предлага докосване до оригиналното слово и мисъл на Любомир Пипков от най-ранните му години. Но ако за Лазар Николов например не беше учудващо, че има неизвестен негов архив, предвид особеното му ситуиране дълги години, обвит в мъгла от мълчание, то удивително е, че след стотиците страници, изписани за Любомир Пипков от различни изследователи, все пак е останало и нещо непубликувано. Може би като знак за неговия необятен, необхватно богат свят. А и като знак, че нашето съвремие има какво още да осмисли и по-точно, да пре-осмисли около личността и творчеството му – десетилетия наред интерпретирани само в един определен ракурс, да отхвърли напластени представи и прозре по-дълбоко в духовната същност на твореца. В това отношение е особено ценна работата на Юлиан Куюмджиев, който не само е дешифрирал и подредил хронологично писмата, но и като коректен историк допълва с множество бележки и коментарии, доизяснява и коригира редица досегашни датировки, факти, тълкувания.

Тези 153 писма са изпълнени с ценна, многостранна информация. Споделяните от двайсетинагодишния младеж интимни детайли за извънредно трудния му живот, с недостатъчни средства и без добър френски език, се преплитат с разказите за уроците при Пол Дюка, Надя Буланже, Ивон Лефебюр, за богатата картина на музикалния Париж, с най-ярките фигури на епохата, които той среща или слуша на концерт, както и за българските интелектуалци там по същото време. Близката сърдечна връзка с родителите е и творческо съмишлие с баща му, с когото обсъжда композиционни замисли, идеи, дори изпраща нотни откъси. Така споменава още през 1926: „Ако бих търсил за себе си оперен сюжет, бих ровил в тъмните исторически времена на ереси и жестокост“ – и до края на парижките години вече е завършил еталонната за българската опера „Янините девет братя“. А в скрития диалог (писмата от родителите не са запазени) се подразбират интересни нови щрихи и за творчеството на Панайот Пипков, и за фигури и събития в България, от която младият творец непрестанно се интересува, моли да му изпращат новини, както и текстове от български поети и нотирани фолклорни мелодии.

В редовете на тези писма се очертава самият психологически и творчески образ на композитора, с критичния му поглед и към обкръжаващите явления, и към самия себе си, с реална обективна оценка за пропуските в образованието му, но и без подценяване, със самочувствие за своите качества. Проличава борбеният му характер и устременост към утвърждаване, въпреки всички трудности и препятствия („Не ще бъда отшелник и „поет“ мечтателен и плах, а чук и бич“ – пише през 1927), непрекъснатият му стремеж към усъвършенстване и разширяване на кръга от интереси – към дирижиране, история на музиката, паралелно с часовете в „Екол нормал“ посещава лекции и в Сорбоната. Изумителният му интелектуален потенциал му е позволявал едновременно да успява да учи, композира, свири на пиано, съпровожда изпълнители, пише статии, замисля книга за Мусоргски и френската музика, активно следи музикалния живот, организира концерти, на които се изпълнява и негова музика.

Споменаваните музикални предпочитания (Дебюси, Дюка, Стравински) донякъде маркират и хода на избистряне на собствената му естетика (… това, на което и сам аз се радвам е, че в работите ми проличават качества, присъщи на съвременната модерна музика. Домогвам се до един много индивидуален израз и в основата – само като характер – родното). И в модерността на Париж в 20-те години се оказва, че музиката му е звучала съвременно, получава хубави отзиви и той завършва обучението си с максималната най-висока оценка.

Но най-важното в тази кореспонденция е информацията за самия процес на замисляне и създаване на редица творби на Любомир Пипков от ранните му години, станали по-късно едни от прочутите опуси, показателни за неговата стилистика – от „Детска сюита“ и Първия струнен квартет до Концерта за духови, ударни и пиано, „Янините девет братя“, песни като „Любовта на хамалина“, „Конници“ и редица други.

Ценен източник за всеки бъдещ изследовател на творчеството и естетиката на Любомир Пипков, това издание същевременно е и вълнуващо четиво. То внушава усещане сякаш за единно цялостно белетристично повествование, рисуващо в градация животоописанието на един млад творец, който започва от нищета и проблеми, подобно на истински парижки бохем и постепенно израства, получава признание, утвърждава се и се завръща щастлив (като във филмов сценарий) с отлична диплома и Рьозли – бъдещата Роза Пипкова.

Книгата „Любомир Пипков. Писма от Париж“ бе представена в НМА „Професор Панчо Владигеров“ на юбилейния празник, посветен на 120-годишнината от рождението на големия творец и 50 години, откакто той не е с нас. В препълнената Концертна зала прозвучаха едни от емблематичните му творби от различни периоди, във вдъхновеното изпълнение на музиканти от различни поколения – от създадените в Париж „Българска сюита“, поднесена от утвърдения интерпретатор на Пипковата клавирна музика проф. д-р Александър Василенко, и арията на Яна от „Янините девет братя“, вълнуващо изпята от доц. д-р Габриела Георгиева, до по-късни клавирни пиеси, изсвирени от Никол Кисьова и Филип Илиев, ученици на проф. Василенко от НМУ „Любомир Пипков“, поредица песенни опуси в изпълнение на студентите от НМА „Проф. Панчо Владигеров“ Теодора Тошева, Антония Мутафова, Кристина Петрова, Гергана Тодорова и Николай Велков, с пианистичното участие на Вивиана Груданска, Василена Атанасова и Зорница Гетова и накрая част от прочутия Клавирен квартет, поднесен с дълбоко усетена драматика от младите музиканти от трио „Assai“ – Георги Райчев (цигулка), Тодор Иванов (виолончело), Петър Дюлгеров (пиано), заедно с проф. д-р Огнян Константинов (виола). Една емоционална вечер, оставила у всички желанието за по-честото, трайно присъствие на музиката на Любомир Пипков в съвременната ни звучаща среда.

–––––

[1] Издание на Национална музикална академия „Професор Панчо Владигеров“, по проект на катедра „История на музиката и етномузикология“, 2024. На корицата – портрет на Любомир Пипков от Илия Петров, Париж, септември 1927.