„Ние забравихме и се отучихме да мълчим и да се вслушваме в другите.“ Разговор с литературния критик и журналист Митко Новков

Митко Новков (1961 г.) е роден в с. Бързия, община Берковица. Завършил е Софийския университет „Свети Климент Охридски“, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 7 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев“ на БНР. Носител на няколко национални отличия, между които наградата Паница за медиен анализ (2003) и Христо Г. Данов за представяне на българската литература (2016). Последната му есеистична книга „Вслушвания“ (изд. „Жанет 45“, 2024 г.) интригува с ерудираността на автора и със задълбоченото преплитане на сюжети от античната и съвременната литература.

Г-н Новков, къде е мястото на есето в съвременната ни култура?

Навсякъде. Ако погледнем малко по-широко, всеки един коментар е своеобразно есе. Макар че някои го разбират доста стеснено, есето е жанрът, според който дори бихме могли да настройваме живота си. Да бъде той ерудиран, игрив, любопитен, отговорен, съвестен, съобразен с истината, без да робува на  стереотипи и предразсъдъци. Така че, нека повторя – навсякъде.

Наблюдавате ли и снизходително отношение към този прозаичен жанр у нас?

Не, няма такова нещо. Поне аз не съм усетил. Точно не зная какви са вашите впечатления от учениците, избиращи да пишат есе, но спрямо есето като жанр бих могъл да кажа, че съществува отговорно, достойно, със съзнание за трудността на създаването му отношение. Говоря за есетата, които пишат нашите литературни хора, но също и за учениците, ако поискате. Моят син е завършил Първа английска гимназия и съвсем категорично мога да заявя, че към есето отношението там беше повече от достойно.

Към есето като жанр съвсем не се подхожда със снизхождение, напротив – съзнанието е, че това е трудно, но пък обогатяващо литературно преживяване. И за тези, които го пишат, и за тези, които го четат. Особено за вторите, надявам се.

Думите за гърците са били „дъхът на живота“. Съвременността като че ли се опитва да отнеме този дъх. Така ли е според вас?

Аз бих казал иначе – наситихме се на думи. Чак се преситихме и заситихме. Празни, пусти, блудстващи думи летят и стърчат откъде ли не. Нали точно поради това и книгата ми се нарича „Вслушвания“: за да се вслушаш, трябва да замълчиш, не да се опияняваш от собствения си глас. Ние забравихме и се отучихме да мълчим и да се вслушваме в другите и може би поради това в момента сме на това незавидно дередже.

Преди думите можеха да струват свободата на отделния човек. Само дигиталната ни епоха ли е причина за омаловажаването на словото?

Не, няма нищо общо с дигиталната епоха. Както казах, отучихме се да слушаме. А думите стават важни, когато са чувани, чути. Нечутите думи са глас в пустиня, както се казва. Словото се омаловажава от това, че се превръща в брътвеж – толкова обширен, че направо ни удавя.

Докъде ще доведе безконтролното използване на изкуствения интелект? Какви мерки могат да се вземат срещу този нов вид плагиатство?

Изкуственият интелект е инструмент и това за какво ще служи този инструмент зависи от този, който го използва. Ако го използва, за да облагороди и да възвиши човечеството – ОК, всичко е наред, но ако го използва за обратното – не е ОК и нищо не е наред. Затова не изкуственият интелект е страшен, страшни са безсъвестните, нагли, отвратителни и безскрупулни хора, които го използват за зли цели. И плагиатството тук е най-малкият проблем.

Мария Митева