Между 10 април и 10 октомври 1924 г. Валтер Бенямин живее на Капри и работи върху Произход на немския трауершпил, с който възнамерява да се хабилитира. Там се запознава и влюбва в Ася Лацис (1891–1979), руска революционерка от Рига, на която ще посвети по-късно сборника с миниатюри Еднопосочна улица. Двамата посещават няколко пъти Неапол и започват да пишат съвместно есе за града. В писмо до Гершом Шолем Бенямин споделя, че е ходил поне 20 пъти до Неапол, събирайки материал от „забележителни и важни наблюдения“. През юли 1925 г. философският факултет във Франкфурт отхвърля хабилитационния проект, а на 19 август Фракфуртер Цайтунг публикува текста на Бенямин и Лацис за Неапол. В него на една дума се пада ключова роля – порьозност. Тази дума стои в заглавието и на есето на Ернст Блох от същата година Италия и порьозността; а по онова време, през септември семейство Блох също гостува на Капри, на път за Африка[1]. Бенямин тепърва ще разработва методология и терминология за своите наблюдения и размишления, противопоставящи се на големите наративи, но още тук се появява думата „констелация“, при това в противовес на „окончателността“. Това е един от началните опити, в които светът на всекидневието и на профанното подсказва признаци не само на отчуждение, но и искри на трансценденция. И това се случва, докато Бенямин чете едновременно История и класово съзнание на Лукач, текстове на Франц Кафка (1883–1924) и се занимава с току-що възникналия сюрреализъм.
През септември 1925 г. в Неaпол отсядат Кракауер и Адорно. На 14 септември Бенямин ги посещава; през ноември заминава за Рига, за почуда на Лацис. До края на годината превежда Пруст и дописва Кичът на сънищата. Глоси към сюрреализма. Интересът на Кракауер и на Бенямин към фотографията тепърва предстои. Но в предложения тук превод тя сякаш живее в словото – като „мисловна картина“ (Denkbild), като „диалектически образ“. Може би тъкмо това дава повод на Бенямин да нарече по-късно Москва „северният Неапол“; където също всичко е потрошено и все пак някак си функционира. А колажната техника е средството за проникване под явленията в тяхната парадоксална същност.
Освен за Неапол Бенямин е писал по-късно за Москва, Ваймар, Марсилия, Сан Джимияно, Северно море, Париж, Берлин; коментирал е пътеводител за Неапол, представял е Неапол и в радиоочерк през 1931 г. Но само в първия текст контрастът за идващия от Северна Европа, от някоя световна метрополия или от селската идилия на Капри е толкова силен и предизвикателен, същевременно не го оставя безмълвен, както когато попадне в селища, в които времето е спряло завинаги, а обитателите му са станали част от декора. Затова в есето на Бенямин за Неапол няма място за операта и нейната роля във всекидневието, нито за театралния стил на църквите. Усеща се анархизъм, за който напътства муза, или към който примамва сирена. Което напомня по своеобразен начин за филма Партенопа (2024), в който младостта е безгрижна, наситена с любопитство, но лишена от мъдрост, а философията е тъжна, защото младостта за нея е винаги отминала.
В следвоенното издание на избрани съчинения на Бенямин Адорно си позволява да махне името на Ася Лацис. Колажите все пак нямат нужда от фризиране.
Освен това „Неапол“ е първата вестникарска публикация на Бенямин! И една от най-театралните. Та нали Лацис е режисьор, експериментатор в театрални постановки с безпризорни деца. Което ще накара и Бенямин да създаде „Програма за пролетарски детски театър“ (1929), да се сприятели с Брехт. А театърът и философията са свързани още от времето на Платон или на Ницше. Само че тук става дума преди всичко за уличен театър. И колкото да е невероятно това, под влиянето му се пречупва и философският стил на Бенямин.
проф. дфн Стилиян Йотов
* * *
Валтер Бенямин, Ася Лацис
Неапол
(Франкфуртер Цайтунг, сряда, 19 август 1925)
Преди няколко години един свещеник бил разкарван на открита каруца по улиците на Неапол заради неморални прегрешения. Тълпата го следвала с ругатни. На едно от кръстовищата се появило сватбено шествие. Свещеникът се изправил, вдигнал ръка за благословия, а тези, които следвали каруцата, паднали на колене. Именно с такава безусловност католицизмът в този град се стреми да се възстанови от всяка ситуация. Ако е осъден да изчезне някога от лицето на земята, последният му бастион може би няма да е Рим, а Неапол.
Никъде другаде този народ не може по-сигурно да вдъхва нов живот на богатото варварство, израснало от сърцето на самия град, отколкото в лоното на Църквата. Той се нуждае от католицизма, защото с него е свързана легенда, календарната дата на мъченик, която легализира дори неговите ексцесии. Тук е роден Алфонс Лигуори, светецът, който придава на практиката на Католическата църква достатъчна гъвкавост, следейки с умело разбиране занятията на измамници и проститутки, да ги контролира по време изповед с по-тежки или по-прости църковни наказания (за което написал цял компендиум в три тома). Само тя, църквата, а не полицията, стои на равна нога със самоуправлението на престъпността, камората.
Така че всеки, който е пострадал, изобщо не се замисля да вика полиция, ако иска да си върне имуществото. Чрез граждански или свещенически посредници, или ако не сам, той се свързва с каморист. Чрез него се договаря за откуп. От Неапол до Кастеламаре, по протежение на пролетарските предградия, се простира главната квартира на континенталната камора. Така е, защото това престъпно общество избягва квартали, където би станало достъпно за полицията. Разсеяно е в града и предградията. Което го прави опасно. Пътуващият буржоа, който, докато стигне до Рим, опипва пътя си от произведение на изкуството до произведение на изкуството като пречките на ограда, не се чувства комфортно в Неапол.
Трудно е да си представим по-гротескна проверка на това твърдение от свикването на международен конгрес на философите в Неапол. Той се разпадна без следа в огнената мараня на този град, докато честването на седемстотната годишнина на университета, на чийто тенекиен ореол бе посветен конгрес, се разгръщаше сред глъчката на шумен народен празник.[2] Секретариатът се изпълни с поканени гости, жалващи се, че парите и документите им за самоличност били откраднати на мига. Но и най-обикновеният пътешественик няма да се окаже в по-добро положение. Самият [пътеводител] Бедекер не ще успее да го утеши. Тук е невъзможно да намерите църквите, достойните за съзерцание пластики се съхраняват в заключеното музейно крило, а думата „маниеризъм“ стои като предупреждение за произведенията на местната живопис.
Нищо не става за употреба, като се започне с прословутата водопроводна вода. Бедността и мизерията са толкова заразни, колкото ги представят на децата, а глупавият страх да не бъдат прецакани е само лошата рационализация на това чувство. Ако е вярно, както казва Пеладан[3], че деветнайсети век преобърна средновековния естествен порядък за жизнените потребности на бедните, правейки жилището и облеклото задължителни за сметка на храната, то тук тези конвенции бяха премахнати. Просяк лежи на пътното платно, облегнат на тротоара, и размахва празната си шапка като някой, който се сбогува на гара. Както и преди две хиляди години мизерията води надолу, към криптите: и днес пътят към катакомбите минава през „градина на мъките“[4], и днес водачите са лишените от наследство. Входът към болницата Сен Дженаро и повери представлява комплекс от бели сгради, край който се минава през два двора. От двете страни на улицата са пейките на безнадеждноболните. Те следват излизащите с погледи, които не издават дали с тях се вкопчват в дрехите им, в името на тяхното спасение, или за да извадят на показ невъобразимите си желания. Във втория двор изходите на камерите са залостени с решетки; зад тях сакатите показват нараняванията си, а ужасът на унесените в мислите си минувачи им носи радост.
Един от старците води посетителите в подземието и доближава фенера до фрагмент от раннохристиянски стенописи. И ето че произнася вековната магическа дума: „Помпей“. Всичко, което чужденецът желае, на което се възхищава и за което плаща, е „Помпей“. Заклинанието „Помпей“ придава неустоима сила на гипсовата имитация на руините на храма, на веригата от лава и на жалката личност на екскурзовода. Този фетиш е още по-чудотворен, защото много малко от тези, които той храни, са го виждали. Разбираемо е, че чудотворната Мадона, която седи на трона там, получава чисто нова, скъпоценна поклонническа църква. Именно в тази сграда, а не в къщата на Ветиите[5], Помпей живее за неаполитанците. И там отново и отново измамата и мизерията се завръщат накрая у дома си.
Фантастични разкази на пътешественици разкрасиха града. В действителност той е сив: червено-сив или охрено-сив, сиво-бял. И напълно сив на фона на небето и морето. Това в немалка степен отнема от удоволствието на гражданите. Защото, ако не разбирате от форми, няма да видите много тук. Градът е скалист. Гледан от висините, където глъчката не може да стигне, от Кастел Сан Мартино, той лежи като опустял в здрача, враснал в скалата. Само една брегова ивица се простира плоска, зад нея сградите са накачулени една върху друга. Наемни жилищни блокове на шест и седем етажа, стъпили на цокли, по които се катерят стълби, изглеждат като небостъргачи в сравнение с вилите. В основата на самата скала, стигаща до брега, са изсечени пещери. Както в отшелнически рисунки от XIV в., тук-там в скалите се мярка врата. Ако е отворена, можете да видите големи мазета, които служат едновременно за спални и складови помещения. По нататък стъпала водят надолу към морето, до рибарски кръчми, разположени в естествени пещери. Вечер оттам прониква приглушена светлина и слаба музика.
Архитектурата е пореста като този камънак. Строежи и действия се сливат едни в други в дворове, аркади и стълбища. Навсякъде се запазва пространство за маневри, което му позволява да стане сцена на нови, непредвидени констелации. Човек избягва окончателното, установеното. Никоя ситуация не изглежда такава, каквато е, предназначена да продължи вечно, нито една фигура не твърди, че е „така, а не иначе“. Ето как тук възниква архитектурата, тази най-сбита част от ритъма на общността. Цивилизована, частно и аранжирана по степен единствено в големите хотелски и складови сгради по кейовете – и анархична, заплетена, селска в центъра, в който едва преди четиридесет години бяха просечени големи улици. И само на тези улици къщата е клетка на градската архитектура, в скандинавския смисъл на думата. Противно на това, навътре домовете се слепят в блокове, скрепени в ъглите си като с железни скоби от стенописите на Мадоната.
Никой не се ориентира по номерата на къщите. За опорни точки служат магазини, фонтани и църкви. И невинаги е лесно да се справиш с тях. Тъй като типичната неаполитанска църква не се възвисява на някой огромен площад, видима отдалеч, с напречни сгради, хор и купол. Тя е скрита, вградена; често пъти високите куполи могат да се видят само от няколко места и дори тогава не е лесно да я намерите; обемът на църквата е невъзможно да се отдели от масата на близките светски сгради. Чужденецът лесно ще я подмине. Невзрачната врата, често просто завеса, е тайната врата за просветения. Само стъпка го отвежда от хаоса на мръсните дворове в чистото уединение под белосаните църковни сводове. Неговото частно съществуване се оказва с причудлив излаз на разгорещена публичност. Защото тук то намира реализация не между четирите стени, сред жена си и децата си, а в благочестива преданост или в отчаяние. Страничните улици позволяват на погледа да се плъзне надолу по мръсни стълби към кръчми, където трима или четирима мъже, разделени от бъчви, сякаш между църковни колони, седят и пият.
В такива ъгли е трудно да се узнае къде все още продължава да се строи и къде вече е настъпил разпад. Защото нищо не е завършено и приключило. Порьозността се съчетава не само с ленивостта на южния занаятчия, но преди всичко със страстта към импровизацията. Във всеки случай трябва да се запази простор и възможност за нея. Сградите се използват като сцена на народен театър. Всички те са разпадат на безчетно множество площадки, на които се играе едновременно. Балкон, преден двор, прозорец, портал, стълби, покрив са както сцена, така и ложа. Дори и най-мизерното същество е суверенно в тази смутна двойна осъзнатост, че в цялата си поквара то участва в един от никога неповтарящите се образи на неаполитанската улица, наслаждавайки се на свободното си време, въпреки своята бедност, следвайки голямата панорама. Това, което се разиграва на стълбите, е висше училище по режисура. Тези стълби никога не са напълно открити, но още по-малко са затворени в скучната кутия на северните къщите, те изкачат от къщите тук и там, правят остър завой и изчезват, само за да се пръкнат отново на друго място.
Уличната украса е тясно свързана с театралната декорация и по отношение на материала. Хартията играе най-голяма роля. Червени, сини и жълти мухобойки, олтари от цветна лъскава хартия по стените, хартиени розетки върху суровите парчета месо. Следва виртуозността на уличните художници. Някой коленичи на асфалта, поставя до себе си кутия, и всичко това на една от най-оживените улици. С помощта на цветен тебешир рисува върху камъка Христос, а отдолу – главата на Мадоната. Междувременно кръгът от зрители се затваря, художникът се изправя и докато чака до творбата си – четвърт час, половин – от околните падат оскъдни монети върху крайниците, главата и торса на фигурата. Докато ги вдигне, всичко се разпада и след няколко мига картината е стъпкана.
Сред тези умения не на последно място е яденето на макарони с ръце. Срещу заплащане го показват на чужденците. За други неща си има съответните тарифи. Търговците определят твърда цена за угарките, които се вадят от цепките в кафенетата след затварянето им. (В миналото са ги търсили с ветроупорни фенери.) Фасовете се продават на сергии в пристанищния квартал, заедно с остатъци от ресторанти, варени котешки черепи и миди. – Музиката се предлага постоянно: не мрачна за дворовете, а лъчезарна за улиците. Широката количка, нещо като ксилофон, е украсена с цветни текстове на песни. Можете и да се купят. Един върти приспособлението; друг, до него, се появява с чинията пред всеки, който спре и се заслуша замечтан. Така че всичко забавно се оказва подвижно: музика, играчки, сладолед, разнасян по улиците.
Тази музика е отглас на миналите празници и прелюдия към следващите. Празникът прониква неудържимо във всеки работен ден. Порьозността е неизчерпаемият закон на този живот, който трябва да бъде преоткриван наново. Във всеки ден от седмицата се крие по зрънце от неделята и колко много дни от седмицата има в таз неделя!
И все пак, нито един град не може да увехне по-бързо за няколкото часа неделна почивка от Неапол. Препълнен с празнични мотиви, които са се сгушили на най-незабележимите места. Пуснат ли се щори пред прозореца, изглежда тъй, както другаде се вдигат знамена. Пъстро облечени момчета ловят риба в тъмносини потоци и гледат нагоре към боядисаните в червено църковни кули. Високо над улиците се простират въжени проволки, а дрехите висят от тях като редици от вимпели. Нежни слънца пламват в стъклените вани, пълни с ледени напитки. Ден и нощ сияят тези павилиони с блудкави ароматни сокове, от които дори езикът научава, как стоят нещата с порьозността.
Но ако политиката или календарът по някакъв начин проявят склонност към това, всички тези тайни и разделени неща се събират в шумен празник. И той редовно се увенчава с фойерверки над морето. От юли до септември крайбрежието между Неапол и Салерно се превръща вечерно време в една-единствена огнена полоса. Понякога над Соренто, понякога над Минори или Праджано, но винаги над Неапол има огнени кълба. Тук огънят има своята одежда и своята сърцевина. Подвластен е на мода и на трикове. Всяка енория трябва да победи фестивала на своите съседи с нови светлинни ефекти.
В този случай най-старата стихия е с китайски произход; заклинанието на времето, разцъфтяващо като ракети, подобни на дракон, се оказва далеч по-добро от телургичния разкош: слънцата, които са прикрепени към земята, и разпятието, обгърнато от огъня на свети Елм. На брега пиниите в Giardino Pubblico (Градския парк) свеждат върхове и образуват манастирска аркада. Ако пътувате под нея в нощта на фестивала, дъждът от огън се е загнездил във всички върхове на дървета. Но и тук няма място за отвлечени мечтания. Само чрез гръм и трясък всеки апотеоз може да спечели разположението на народа. По време на главния празник на неаполитанците, [в чест на пещерата параклис] Пиедигрота, тази детска радост от шума придобива диво лице. През нощта на 8 септември по всички улици обикалят банди до стотина души. Те духат през огромни книжни торби, чиито звукови отвори са покрити с гротескни маски. Заобиколят със сила, ако не и с жестокост, преминаващите и ги оглушават с глухия звук от безброй тръби, който прониква разкъсващо в ушите им. Цели гилдии разчитат на спектакъла. Вестникарчета дърпат изрезки от „Рома” и „Кориере ди Наполи” като гумени клечки от устата си. Техните викове са градска манифактура.
Придобиването на пари, изконно занятие в Неапол, се слива с хазарта и придържа към празниците. Добре известният списък от седем смъртни гряха помества гордостта в Генуа, алчността във Флоренция (древните германци са били на друго мнение и наричат това, което се казва гръцка любов, „флорентинска работа“), лукса – във Венеция, гнева – в Болоня, лакомията – в Милано, завистта – в Рим и мързела – в Неапол. Лотарията, толкова обсебваща и опропастяваща, колкото никъде другаде в Италия, си остава първообраз на заработката. Всяка събота в четири часа на площада пред зданието, където се теглят числата, се събират тълпи от хора. Неапол е един от малкото градове със собствено разиграване. С помощта на заложни къщи и на лотарии държавата държи този пролетариат натясно: каквото им дава на едно място, това си връща от друго. По-обмисленото и либерално опиянение от хазарта, в което участва цялото семейство, измества алкохолното.
Целият делови живот е настроен към този хазарт. Човек стои в незапрегната каляска на ъгъла на улицата. Наоколо се струпват хора. Сандъкът под седалката на кочияша е отворен и търговецът вади нещо от него, докато непрекъснато го хвали. Преди да можете да го видите, то изчезва в розов или зелен лист хартия. Онзи го вдига високо с ръка и за нула време нещото е продадено за няколко солди. Със същия тайнствен жест търговията продължава парче по парче. Има ли билети в тази хартия? Сладкиши с монета във всеки десети? Какво ли жадуват толкова силно хората и какво прави търговеца толкова непроницаем като обитател на Магреб? – Той продава паста за зъби.
Търгът е безценен дар за този вид гешефти. Когато уличният търговец започне да разопакова в осем сутринта и да представя всеки артикул един по един – чадъри, платове за ризи, шалове – първоначално недоверчиво, сякаш му се налага сам да провери стават ли стоките, а след това се разпалва, определяйки фантастични цени, и когато предлага големия плат, който е разпънал изцяло, за петстотин лири, а после спокойно смалява цената му с всяко сгъване, докато накрая той лежи малък върху ръката му, и е готов да го пусне на петдесет, той остава верен на най-старите панаирджийски практики. – За хазартния дух на неаполитанските търговци има забележителни истории. На оживен площад една възпълна жена оставя ветрилото си да се изплъзне от ръката ѝ. Тя се оглежда безпомощно; да го вдигне сама, ще се затрудни предвид формите си. Появява се кавалер, който е готов да извърши тази услуга срещу петдесет лири. Преговарят и дамата получава ветрилото за десет.
Блажено разпиляване цари в склада! Та нали прилича напълно на сергия: става дума за базари. Дългите търговски редици са за предпочитане. В тунел под стъклен покрив има магазин за играчки (където могат да се купят и парфюми, и чаши за ликьор), който би могъл да мине за приказна галерия. На галерия прилича и главната улица на Неапол, Толедо. Тя е една от най-натоварените на Земята. От двете страни на този тесен проход нахално, грубо, съблазнително се е разположило всичко, което се е събрало в пристанищния град. Само приказките познават такива дълги пътеки, по които човек трябва да мине, без да поглежда нито наляво, нито надясно, ако не иска да стане жертва на дявола. В Неапол има и универсален магазин, който иначе в други градове е богатият магнетичен търговски център. Тук той е непривлекателен и цялото разнообразие в по-малкото пространство на базарите го превъзхожда. Вярно, с едно малко поражение – топки за игра, сапуни, шоколадови бонбони се появяват и по малките продавачни щандове, но скрито, под тезгяха.
Частният живот е изложен на показ, порест и проницаем. Това, което отличава Неапол от всички останали големи градове, е общото между него и хотентотския краал [африканско селище с кръгла форма]: всяко лично състояние и устройване е пронизано от потоците на обществения живот. Самото съществуване, най-личният въпрос за северноевропейците, тук, както и при хотентотския краал, е колективно дело.
Така домът е много по-малко убежището, в което влизат хората, отколкото неизчерпаемият резервоар, от който изтичат. Животът излиза не само през вратите. Не само в предния двор, където хората вършат работата си на столове (защото имат способността да превръщат телата си в маси). Части от покъщнината висят от балконите като растения в саксии. От прозорците на най-високите етажи висят на въжета кошници за поща, плодове и зеле.
Точно както стаята се връща на улицата, със своите столове, огнище и олтар, така, само че много по-шумно, улицата нахлува в стаята. Дори и най-бедната е пълна с восъчни свещи, бисквитени светци, купчини снимки по стените и железни легла, както улицата е пълна с каруци, хора и светлини. Нищетата е довела до разширяване на границите, което е отражение на най-сияйната свобода на духа. Сънят и храненето не са свързани с времето, а често – и с място.
Колкото по-беден е кварталът, толкова по-многобройни са уличните кебапчийници. Всеки, който може да си го позволи, взема каквото му трябва от скарата на открито. Едни и същи ястия имат различен вкус в зависимост от готвача; готви се не на случаен принцип, а по изпитани рецепти. Начинът, по който на витрината и в най-малката тратория рибата и месото лежат струпани за инспекция, съдържа нюанс, който надхвърля изискванията и на познавача. На рибния пазар този морски народ е създал грандиозен нидерландски рай за себе си. Морски звезди, раци и полипи от гъмжащите с тях води на залива покриват пейките и често се консумират сурови с малко лимон. Дори баналните сухопътни животни тук стават фантастични. На четвъртия и петия етаж на тези жилищни блокове се отглеждат крави. Животните никога не излизат на пътя, а копитата им са станали толкова дълги, че вече не могат да стоят на тях.
Как може човек да спи в такива стаи? Леглата са толкова, колкото може да побере стаята. Но дори и да са шест или седем, обитателите често са два пъти повече. Ето защо виждате деца по улиците късно вечер, в дванадесет, дори в два. По обяд те лежат и спят зад тезгяха или на някое стъпало. Този сън, който мъжете и жените наваксват в сенчестите ъгли, не е от закътания северен тип. Така че и тук има проникване на деня и нощта, шума и тишината, външната светлина и вътрешния мрак, на улицата и дома.
Това продължава дори при играчките. Чезнеща, покрита с бледите цветове на мюнхенските кукли „киндл“, Мадоната виси по стените на къщите. Момченцето, което тя държи като скиптър, изглежда също толкова сковано, повито, без ръце и крака, като дървена кукла в най-скромните магазини на Санта Лучия. Такива играчки могат да правят физиономии, каквито пожелаят. Дори в малките им юмручета скиптърът и вълшебната пръчка, както при византийския Спасител, продължават и днес да съществуват и да се утвърждават. Задната част на фигурките – необработено дърво; боядисани – само отпред. Синя рокля, бели точки, червен подгъв и червени бузи.
Но в някои от тези кукли, които лежат по витрините под евтини канцеларски материали, дървени щипки и тенекиени овце, се е вселил демонът на блудството. В пренаселените квартири дори децата бързо се запознават с пола. Но ако разрастването на семейството стане пагубно някъде, ако баща на семейството умре или майката се разболее, няма нужда от близки или далечни роднини. Съседка ще вземе дете при себе си за кратък или дълъг период от време и по този начин семействата се проникват взаимно в отношения, които могат да заприличат на осиновяване. Кафенетата са истински лаборатории на този велик процес на проникване. Животът не може да се настани в тях и да застои. Те са трезви, отворени пространства от типа на политическите народни кафенета, а виенските, буржоазно-ограничени литературни заведения са тяхна противоположност. Неаполитанските кафенета са лаконични. По-дълъг престой едва ли е възможен. Чаша горещо кафе еспресо – този град е ненадминат в топлите напитки, също както и при сорбето, спумонето и джелатото – и посетителят вече прави комплимент на излизане. Масите хвърлят медни отблясъци, те са малки и кръгли, а на прага простовата компания се застоява колебливо и се връща. Само няколко души имат място тук и то за кратко. Три бързи движения на ръцете и поръчката ви е готова.
Тук езикът на жестовете е по-разпространен откъдето и да е другаде в Италия. Техният разговор е непроницаем за всеки външен човек. Ушите, носът, очите, гърдите и подмишниците са сигнални станции, към които са устремени пръстите. Същото разделение се преоткрива и в тяхната избирателно специализирана еротика. Услужливите жестове и нетърпеливите докосвания привличат вниманието на непознати с регулярност, която изключва случайността. Да, тук чужденецът ще бъде предаден и продаден, но неаполитанецът добродушно го отпраща по-далеч. Само на няколко километра, до Мори. „Vedere Napoli e poi Mori“, припомня той старата шега. „Виж Неапол и умри“, казва германецът след него.
–––––
[1] Блох използва думата „порьозност“, позовавайки се на Бенямин, а Лацис твърди, че идеята за превръщането на думата в понятие е нейна.
[2] Университетът в Неапол е основан през 1224 г. и е първият, позволен без папска була. В него учи и преподава Тома от Аквино. През 1924 г., между 5 и 9 май, там се провежда Петият международен конгрес по философия, който е първият след Първата световна война. Планираният за 1915 г. в Лондон пропада. През 1920 и 21 г. са правени опити, които са неуспешни заради бойкот към немската философия, но и от нейна страна. Сред събитията на конгреса в Неапол са годишнините на Тома, Кант и Мейн дье Биран.
[3] Жозеф Пеладан (1858–1918) – френски писател, символист и окултист.
[4] Заемка от заглавието на романа Градината на мъките (1899) на френския писател Октав Мирбо (1848–1917), известен най-вече с Дневникът на една камериерка.
[5] Една от най-добре запазените и красива сграда в Помпей.
