„Черно сърце“ излиза в Италия през януари 2024 г. и незабавно се превръща в литературен триумф. С любов, каквато само големите автори могат да вложат в своите персонажи, Силвия Авалоне е създала емоционално помитаща история за наказание и спасение. История, която изследва най-тъмните и потайни кътчета на душата, за да ги изпълни със състрадание, живот и светлина. 

„Черно сърце“ (преводач: Евгения Атева, 400 стр., цена: 25 лв.) ни среща с Емилия и Бруно в Сасая, малко селце, сгушено в планината Биела. В това забравено от Бога кътче на света те разбират, че са загубили всичко – макар и по съвсем различни причини – и че Сасая е място за бягство за тях, двама души, престанали да вярват в бъдещето си. Сюжетът задава въпроси, които нямат лесен отговор: какво се случва с любовта, когато научиш най-черните тайни на човека до теб; колко можеш да понесеш от тъмнината на едно черно сърце; и може ли да има прошка за всяко престъпление? Но независимо дали си виновен или невинен, жертва или палач, бъдещето идва и разкрива какви сме всички ние – безкрайно крехки и податливи на влияние човешки същества.

Силвия Авалоне (р. 1984 г.) е поетеса и писателка, изтъкната представителка на новата италианска литература. През 2007 г. публикува сборник със стихове „Моите двайсет години“, отличен с международната награда за поезия на млади автори „Алфонсо Гато“. През 2010 г. е издаден първият ѝ роман „Стомана“, който печели няколко авторитетни отличия: „Кампиело“ за дебют, „Флаяно“, „Фреджене“, класира се на второ място за наградата „Стрега“ 2010. По книгата е заснет и филм. Следват още успешни романи: „Марина Белеца“ (2013), „Там, където животът е съвършен“ (2018), „Приятелство“ (2020). „Черно сърце“ е първият роман, с който Силвия Авалоне ще бъде представена на българските читатели.

Силвия Авалоне - „Черно сърце“ (Откъс)

Онзи понеделник на ноември, в който Емилия и бащаѝ поеханагорепопътеката, нареченаСтрàдалФорке, през кестеновата гора, отделяща Сасая от останалиясвят, беше Задушница.

Рикардо все си мислеше, че подобно място – малказатънтена махала – не е подходящо за началото на новживот: не и за дъщеря му, не и след всичко преживяноот нея и най-вече, не и самичка. Но Емилия вървешеуверено, с бързи крачки.

Сутрешното небе бе ослепително синьо. Идеалнопречистеният от дъжда презизминалата нощ въздухпомагаше да изпъкнат и най-далечните подробности и
върху всяка форма струеше такава светлина, че човекпочваше да вярва: на това високо и непокварено парчеземя никой никога не можеше да умре и никоя история – да свърши.
Всъщност всичко бе свършило отдавна. Порутенинавеси за добитъка, оброченпараклис с една ЧернаБогородица, обезобразена от времето… Баща и дъщеря си даваха вид, че не виждат разнебитените oстанкипокрай пътеката. Потяха се и мълчаха. Толкова годинибяха чакали този момент, че сега се бояха да не го развалят, ако заговорят. Пътеката за мулета бе покрита сдебел килим от мокри листа, тъй че и стъпките им неиздаваха звук. Само сърцата им ехтяха оглушително.И двамата ги чуваха как бумтят от умората, вълнението, страха, усилени от спотаената навсякъде наоколотишина, сред корените, между клоните. Жива тишина.

От време на време оставяха куфарите, за да си поемат дъх. Бяха хора от равнината, дробовете им не бяхасвикнали с високото, ходеха в планината само през ваканциите, а и бе минало много време от последния път.Боляха ги краката и гърбовете, но до Сасая не можеше да се стигне другояче: нямаше асфалтирано шосе,нито черен път или дори далечно подобие на проходимучастък за кола. Наложи се да оставят колата в Алма,
последния аванпост на цивилизацията, и да продължатпеш, както през петдесетте. И понеже шейсет годинипо-късно никой – с редки изключения – не бе склоненда броди през гората, за да си купи мляко или пакетцигари, резултатът бе, че срещнаха две свраки и еднакатерица, но от хора нямаше и помен.

Сега всичките им тревоги бяха за къщата и състоянието, в което ще я заварят. Няколко седмици предитова Рикардо прати далечен роднина, доверен човек,да поогледа и в последната минута наяве излязоха типичните повреди – бойлерът бе стар, тръбите – същои не бе сигурно дали ще издържат на студовете. Някоиот капаците на прозорците бяха изметнати и имашеопасност топлината от печката да отива на вятъра. За
капак – електрическата инсталация бе пострадала намного места от мишките.

Емилия, както се очакваше, не искаше да отлагапреместването си. Настояваше, че ще се оправи и ще сепогрижи за всичко. Довереният роднина, Алдо, свърши каквото можа, предвид скорошното им пристигане:поизчисти, смени някой и друг кабел, запуши няколкопролуки. Но ги предупреди, че за голямата част от работата трябва електротехник, и то добър, а и съгласенда се качи дотам. Та перспективата да стоят на свещив оная тъмница, типична за селище без улични лампитревожеше и двамата.

По средата на пътя поседнаха на едни големи камъни, поставени там сякаш нарочно за почивка. Обедното слънце пронизваше със светлина и най-нискитеклони, палеше последните останали по тях листа, спираше върху падналите кестени и ги излъскваше катоперли.

– Ако събереш набързо едно десетина кила – посочи ги баща ѝ, –щепреживеешседмицинаред. –Усмихнасеидобавииронично: –Щеиздържишдориакопрез зимата, както се очаква, пътеката потъне в сняг.

Емилия протегна крак, побутна с върха на ботушаси една подгизнала от вода бодлива обвивка, но не отговори на провокацията му.

– Помниш ли леля Йоле? – продължи Рикардо,поклащайки глава. – Никой не можеше да я убеди, чехлябът е по-добър от кестените. Истинска valìt.

Помнеше я, макар да не искаше. Слабото място на Емилия – ето, подхващаме важната тема – бяхамъртвите. Леля Йолe бе починала няколко месеца след„случката“. „Отмъка“, кактосеговореше.

Запита се как всъщност ще живее в къща, принадлежала на някого, за когото не иска да мисли, с всичките ѝ мебеливътре, покривки, джунджурии. Идвапътидневно да катери стръмнината, която в спомените ѝ бепросто пътечка и като дете бе подскачала весело понея, а сега се бе превърнала в стръмно нанагорнище,дробовете ти да пръсне. Нагоре-надолу, лете и зиме.

Да пазарува, да търси работа и при положение, че намери, да я задържи. Даде сисметка, че човек изпълняважеланията си и в същото време им изневерява.– Ще свикнеш – успокои я баща ѝ, прочелмислите ѝ, идобавипрезсмях: –Ищенаправишейтакивапрасци. А щом осъзнаеш, че това е лудост, както всички неведнъж ти казвахме, ще дойда да те взема. Ощеутре дори.

– Няма да се наложи.

– Не е признак на слабост да промениш мнениетоси.

– Това го казваш ти – отвърна сухо Емилия. – Знамкак да отпуша тръба, да боядисвам. И с дърводелскитеработи се оправям, дори мога да си направя шейна зазимата.Пусна типичната си предизвикателна усмивчица,същата от онова място, където се бе научила да шлифова, да реже с трион, да лъже като по учебник и даочертае съвършения профил на пейзаж с един цветенщрих.

– Сериозно ме безпокои снегът – продължи нервноРикардо. – А като останеш тук откъсната от света, стелефон, който ту лови мрежата, ту не? Алдо казва, чесе хваща само от едно място в кухнята, но да видим…

Какво ще правиш, ако няма връзка? Ще извикаш хеликоптер от Горското с димни сигнали ли?

– Татко – въздъхна Емилия, – до онзи ден живяхбез мобилен.

Кестените бяха целите в бодли и едва ли някой гисъбираше.Над дърветата се провиждаха голи скали, гори, докъдето погледът стигаше, и пръснати сред тях, обвитив тъмна сянка или залети със студена светлина – къщи,скупчени на десетина групички, най-малката от коитобе Сасая.

Баща и дъщеря стояха и мълчаливо ги съзерцаваха. После Рикардо се обърна към Емилия с усмивка,която можеше да значи и надежда. И тя откри на белязаното му от горести лице, но все още хубаво, всеоще младо на петдесет и девет години, един изгубенспомен: изражението на вяра, което бе забелязала впървия учебен ден, когато я заведе за ръка до входана началното училище „Колоди“. Нямашедругидеца,придружени от бащите им, а и за самата нея това бенещо ново, защото татко ѝ работешенепрекъснато,пътуваше дори в събота и неделя. Но – както по-къснощеше да разбере – той винаги е бил до нея.

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 -  Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Николета Николова, 885 425 562)