Заради своя преломен екзистенциален смисъл и мащабен богословски обем Притчата за Блудния син е наречена „Евангелие в Евангелието“. По тази причина тя се чете винаги в последната подготвителна неделя преди началото на Светата четиридесетница. Смисълът на четиридесетдневния Велик пост е да извървим, подобно на Блудния син и заедно с него, покайния път към дома на своя Отец. Изтощен от греха, изнемощял от глад, може би той е извървял трудния път за четиридесет дни, колкото продължава нашият пост, като залитал и падал, но се изправял и продължавал. Пътят му бил познат – веднъж вече го бил вървял, когато напуснал бащиния дом.

Толкова много неща са изписани и казани по повод на тази притча! А всеки път, когато я слушам, все едно я чувам за първи път. Прилича на пасион на Бах, на черното на Рембранд, на роман на Достоевски.

Лионело Спада, „Завръщането на блудния син“, ок. 1600 г., фрагмент

И този път се вкамених, докато я слушах. Разгъваше се пред мен дума след дума като картини, които се сменяха една след друга с всеки следващ стих.

Синът се е подготвял дълго за срещата с баща си, когато ще му поиска своя дял от наследството. Обмислял е постъпката си, уверявал се е, че не прави нищо нередно, че това, което ще поиска, е в реда на нещата, на него по право и по закон му се полага неговата част от наследството. Дали ще я вземе сега, или след като баща му умре – какво значение има. Дали ще нарани баща си, или не – не го било грижа. Та нали той е в правото си. Смятал, че предлага на баща си честна сделка. Пристъпил като към бизнес преговори.

Бронирал се с доводи и с непроницаемо изражение. Бил вече пълнолетен и искал да бъде самостоятелен. Искал да отхвърли бащината опека. Решил да вземе живота си в свои ръце. Искал да живее по своите разбирания. Желаел да се съобразява само със себе си. Копнеел да бъде свободен. Смятал, че животът му си е негов и ще го живее както смята за добре. Решил да тръгне по широкия свят. Затова нека баща му даде полагащия му се дял от наследството.

Желанието на сина било против всички неписани правила на възпитанието и традициите. Те изисквали синовете да наследяват бащите, но и да ги отменят в трудното изкарване на прехраната, да им помагат, да ги гледат в старините им.

Отказвам се от теб, татко. Моят живот ми е по-скъп от теб, татко. Искам само моята си част от наследството, тя така или иначе ми се полага, татко.

Нож пробожда сърцето на бащата. Кръвта от раната нахлува в главата му. Не може да повярва на безочието на сина си. Но синът не забелязва страданието, което причинява. Бащата мълчаливо му преброява неговата част от жълтиците и се прибира в себе си. Синът ги преброява още веднъж и тръгва, без да се сбогува. Няма търпение да се махне.

Още по изгрев слънце бърза да напусне дома си. Измъква се. Не иска никой да го изпраща. Цяла нощ не е спал от нетърпение. Баща му цяла нощ не е спал от мъка. Но не го обвинява. Ожалва го. Знае какво го чака.

Върви по пътя си този човек, горд от себе си, от това, че се е измъкнал от баща си, от дома си, където имал толкова задължения. Не само е успял да се измъкне, но и бил богат! Златото е в джоба му, сърцето му пее и ликува, охолният живот го примамва и зове, най-накрая ще прави каквото му се прииска, ще си купи къща с басейн и скъпа кола, ще се наслаждава на живота по плажовете в Дубай, ще бъде волна птица, ще се чувства господар на себе си и светът ще бъде в краката му.

Но готовите пари бързо свършват. Трябва да започне да изкарва сам прехраната си. А нищо не умее и никой не го наема на работа. Всичко, което набързо е купил, сега още по-бързо разпродава. Богатството изтича през пръстите му.

Започва да търси каква да е работа. Господарите го наемат само срещу прехрана. Принуден е да пасе свини. Но ето че и храната на свините вече не му дават. Гладът го разяжда. „Бе петимен да напълни корема си с рожкови, що свините ядяха, но никой не му даваше“. Господарите му са безсърдечни и жестоки. И си припомня добротата на баща си. И идва в себе си.

Приеми ме отново у дома, татко. Съгреших против небето и пред тебе, татко.

И поема по същия път, по който с такава радост се отдалечавал от дома си. Тогава пътят бил лек, сякаш постлан с цветя, безоблачното небе над него синеело, сърцето му трепкало, доволна усмивка греела на лицето му. Вървял и кроял планове за безгрижно бъдеще, един от друг по-примамливи. Не тъгувал за бащиния дом.

А сега, сега съдбата го връща по същия път. Не останал и петак от бащиното богатство. Не му останали ни радост, ни сили. Целият свят бил враждебен. Бил в дрипи, бос, гладен, изнурен и самотен. Влачел се по калния път, обрасъл в бодливи шубраци, небето мрачно и навъсено. След като пропилял всичко, с толкова труд събрано от баща му, не бил сигурен ще го приеме ли той обратно? Как ще похлопа на бащиния дом? „Не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си“. Тлее последна надежда, мъждука последен лъч светлина.

Когато няма вече път напред, му остава единствено познатият път назад, към познатия дом.

Когато напуска бащиния дом и когато се завръща, Блудният син два пъти върви по един и същи път. Пътят е същият, но той не е вече същият човек и го вижда по различен начин.

И бащиният дом е един и същ, когато го напуска и когато се завръща в него. Но в неговото съзнание този дом е вече различен.

„Когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.“ Бащината любов променя всичко. Притчата за Блудния син е притча за прошката, но думата „прошка“ не се споменава в нея. Прошката се съдържа в любовта.

Едни и същи неща са различни, когато ги гледаме с различни очи и с различно сърце. Метаноята на Блудния син му дава нови нозе, с които да извърви пътя, нови очи, с които да види бащиния дом и ново сърце, с което да усети любовта на баща си.

Това обръщане се случва по обратния път към дома.