През втората половина 60-те г., както и през 70-те г., Дечко Узунов не е единственият български художник, който разработва, казано най-общо, образните мотиви на жената, момата, невестата, българката.
В различни идейни и тематични аспекти (етнопсихологически тип, майчинство, плодородие, устойчивост на националните традиции и т.н.) подобни мотиви, освободени от фабулно-повествователно начало и изведени до степен на определени пластически формули, се срещат в творчеството и на други наши живописци.
Дечко Узунов, Композиция, 70-те години на ХХ в.
Нека не забравяме, че това е период на относителна либерализация, на разчупване на догмите на 50-те г., на търсене на просторни незаети ниши, които да запълнят вакуума, оставен вследствие дискредитацията на закостенелия соцреализъм.
Дечко Узунов, Мома, 60-те години на ХХ в.
При все това обаче в своите маслени картини, акварели и пастели Дечко Узунов изявява индивидуално най-добрите качества на своето живописно майсторство и в пълна степен демонстрира особеностите на своя талант. Той насочва вниманието си към определени архетипи, характерни за „вечната“ антиномия между „родно“ и „чуждо“, белязала значителна част от тенденциите и насоките в нашето изкуство след Освобождението. „Момите“ дават на автора изключително богати възможности да разгърне в пълна степен цялата красота на своето рисунъчно великолепие и на своята колористика, освободени от едностранчив тематизъм или от илюстративна сюжетност.
Казано донякъде схематично, модерната европейска живописна култура, проявена в естетиката на пластическия образ (на ниво стилистика), при него се оказва синтезирана и органично споена с „родното“ (на ниво иконография).
Момите на Дечко Узунов, в различните си образни вариации, композиционни и пространствени решения, са ефирни, често сякаш почти безплътни, обвеяни от своеобразно живописно „сфумато“. Това са богато нюансирани в монохромни просветлени тоналности изображения на млади жени и девойки, в реализацията на които виртуозно-импровизационното начало (категорично постигнатото изящество на линията, майсторски дифузно разлятото петно и т.н.) има твърде съществено значение във възприятието на образа.
Дечко Узунов, Моми, 60-те години на ХХ в.
Подходът на автора е насочен към обобщението, постигнато на основата на сетивно-предметната достоверност. Ето защо тези опуси са лишени от схематизъм и същевременно, при цялата си „типологичност“, се отличават с конкретно-неповторими иконографски и цветови решения. Загатването, непосредственото внушение, обобщението на формите, условният характер на пространството и композиционното изграждане имат за цел да създадат своеобразен пластичен еквивалент на идеята за духовна чистота и извисеност, както и за морален и нравствен императив.
Подобна утопична и може би донякъде носталгична ретроспективна визия се опира на твърде обемен и значим пласт в наследството на народностната митология, в легендите и преданията от далечното ни минало. В това отношение може много да се говори за специфичната функция и значения на образа на жената в българския фолклор, както и в художествената ни култура от по-ново време, в това число в сферата на изкуството и на литературата от първата половина на ХХ в.
Дечко Узунов, Мома, 60-те години на ХХ в.
Разкрепостяването, чийто знак е свободният артистичен жест на живописеца, съставлява вътрешния патос на тези произведения. По парадоксален, а може би всъщност дълбоко закономерен начин съкровената ориентация на автора към „родното“ съвпада и се вписва в процеса на широко разпространение, на акцентиране и на самоутвърждаване на определени национално-патриотични митологеми, стойности и ценностни акценти, чиято кулминация се оформи около честванията на 1300-годишнината на българската държава.
Разбира се, както обикновено се случва, значим художник, какъвто е Дечко Узунов, съумява да надмогне, както се казваше по това време, „повелите на времето“ и да създаде творби с непреходно значение, които в естетически и художествен смисъл са актуални и днес.
