Винаги съм се впечатлявал от поливариантността на разказите за старата европейска история. Поливариантност, защото видът на тези разкази съществено зависи (дори) от това от каква гледна точка в пространството решим да разказваме въпросната история – една и същата по фактическия си „пълнеж“ история.
Така, ако ние изберем да разказваме периода, който в популярната литература се нарича „Ранно Средновековие“, укрепени в западната пространствена позиция; ако строим разказа за периода докъм 800 г., гледайки откъм Галия, германските княжества, Испания и т. н., получаваме това, което и е станало традиционно в историографията (би могло да се каже, изглежда, че традиционната историография на Ранното Средновековие е историография с „галска перспектива“). В този разказ Средновековието вече е започнало – имаме т.нар. „Тъмни векове“, които стоят в центъра на историческата сцена. И ето: историческият разказ придава необичаен, неестествен мащаб на тези дребни (обективно) междуособици, течащи между франкските колена и крале и техните съседи. И едва в периферията на този исторически разказ се разполагат „главите“ за Изтока (съпротивяващи се на тази „ранносредновековна“ интуиция), където преждевременно се очертава една „източна империя“ – Византия, чийто първи император е Юстиниан Велики (или дори Зинон), вплетена в смъртна схватка с новия персийски „средновековен“ Изток – с Арабския халифат.
Историческият разказ, виждаме, променя своята „холограма“ в зависимост от това откъде гледаме света, който му е обект. Пак казвам – ако го гледаме откъм Галия, откъм Запада (който обаче доста по-късно – едва към Х-ХІ век ще стане център на „европейския свят“), то събитията на Изток в този период получават ако не едно издребняване, то поне едно „осмътняване“ и екстернизация. Те са „там някъде“ – около „допълнителната“ за европейското Средновековие „Византия“. Събитията на Изток, да се изразя така, получават една анахроничност преди време. Те сякаш са събития „отпреди“, от епохата „преди“ – нелепо и нелогично разиграващи се в епохата, която „сега“ е все пак епоха на франките, германците и т.н., докато в действителност „сега“ е все още само тяхната пред-история. Така се очертава един „апендикс“ на средновековната история, гледана откъм Запад; един орган без реална функция в нейното тяло – онова, сиреч, което затова ще се следи само на периферията на историческия ни разказ; ще се следи като някакъв „резидиум“ от отминала епоха, който от самото си явяване е предопределен да изчезне някой ден – Византия. Защото „Византия“ е „патологично“ дълго продължилият „остатък“ от „катастрофиралата“ Римска империя и появяващият се там откровено „източен“ от самото си раждане Арабски халифат. И доколкото западно-центрирано разказаната повест за този период го вкарва целия като първи раздел от следантичния средновековен том на „световната история“, то всичко в тази повест, което не е „ново“, което „продължава“ – независимо от обективния си мащаб и от историческите си обеми – отива към „подробностите от пейзажа“, разиграва се „там някъде“.
Ще дам само един особено красноречив пример за подобно „оптическо“ изкривяване.
През VIII в. се случват две битки между християнски и мюсюлмански армии в двата края на европейския континент. През 730 г. принцепсът на едно от франкските княжества в Галия – Карл Мартел – обсажда край Поатие отряд на арабски емир, проникнал на север от Пиренеите (по онова време почти цяла Испания е владение на арабите-омеяди). През нощта арабите (това е най-достоверното свидетелство) успяват да се измъкнат и се връщат обратно на Иберийския полуостров, който ще владеят още няколко века. Повечето от критично настроените историци не отричат, че злощастната арабска експедиция не е имала изобщо за цел да „завладява“ Галия и е просто ординерна пригранична акция на вожд, подчинен на Омеядския халиф на Испания. Въпреки това „битката при Поатие“ се разглежда като изключително събитие от „ранносредновековната“ история на Европа, а всички традиционни учебници съхраняват за Карл Мартел по-късно и по определено преувеличени мотиви приписаното му прозвище „спасител на християнството“. Битката при Поатие сиреч е в този разказ „голямо“ историческо събитие.
Само няколко години преди това обаче в Егейско море, в близост до столицата Константинопол, император Лъв III Исавър среща в грандиозна морска битка флотилия на арабите, водена от самия Багдадски халиф (което ясно говори за радикалните ѝ намерения) и успява да я унищожи почти напълно. Никой не отрича, че подир тази арабска катастрофа (небивала почти от началото на римо-мюсюлманския сблъсък) Халифатът никога повече не успява да постави под въпрос съществуването на Източната християнска империя и войната помежду им за цели векове се превръща в ординерна и „позиционна“. За тази битка обаче би могло да се прочете само в изложенията на собствено „византийската“ история, а за несъизмеримостта на двете събития свидетелстват само тясноспециализираните историци на военното дело. Чисто и просто победата на Лъв III се е състояла „там някъде на изток“, а не в „Европа“, и е епизод от сблъсъците на двете „ориенталски“ държави, а не на сблъсъка между „света на германизма (или Christianitas) и „света на исляма“, какъвто е този на Карл Мартел и емира от северна Испания. Оптическото изкривяване на историческите обеми е очевидно.
Добре, не виждаме ли ние колко различно изглежда историческият разказ за този същия период, ако той бъде разказан вместо така – от естествения за епохата център? Защото за последната истинският, тежкият, същинският исторически център на събитията не се намира в Галия и изобщо в Запада на Европа (където, повтарям, по-късно ще се яви „център“). Той се намира в Константинопол, ако щете, до 700 г. в Дамаск – на източния край на Средиземноморието. И ето: ако ние „произведем“ оттам историческия разказ за тази епоха, той ще изглежда по съвсем различен начин. На първо място и преди всичко той няма да бъде еднозначно исторически разказ за „Ранното Средновековие“, а ще бъде разказ, представящ поредната (и, да – сигурно последната) „глава“ от античната история. Ако ние така разказваме този период, ще бъдем принудени да продължаваме разказа именно за нея. Ние, поне до 800 г., ще трябва да продължаваме, да довършваме, така да се каже, започнатия примерно от Октавиан-Августовото време „том“ от „световната история“, тъй като нищо радикално не се е „свършило“ в тази история. В тези предели на Европа Античността продължава да тече. Продължава да тече и даже – в някакъв смисъл – преживява един последен разцвет. Тогава по-скоро онези „Тъмни векове“, онова „начало на Средновековието“ ще бъдат някакъв малък, периферен остров, който следва да бъде споменат между другото, при това като „оптически ефект“ от падащите вече твърде косо от Изток лъчи на Античността, от чиято осветеност е „отпаднал“ галският Запад. Античната история, която ще продължим да разказваме, ако разказваме този период от неговия естествен център, ще бъде история на окончателното утвърждаване на управлението на Римската империя (не на „Византия“) от Константинопол и нейното противоборство с ориенталския съперник за имперското наследство на Античността – до-Багдадския арабски халифат. Ще бъде един продължаващ се разказ за Църквата на Античността, т.е. на имперската „ойкуменична“ Църква на Вселенските събори. Та по какъв критерий последните от тези събори ние отнасяме към „Средновековието“, а първите – към „Античността“? Това е един естествен процес на политическото „въплъщаване“ на християнството, което се извършва на римска държавна основа, ползва „ойкуменичната“ рамка на Империята и черпи за богословското си артикулиране от елинистичната философска традиция.
Та казвам – интересно и в известен смисъл дори забавно е това съзерцание на поливариантността на историческите разкази, на това странно „разместване“ и „осмътняване“ на границите, което отпраща един и същ период в зависимост от перспективата на неговото разглеждане в два различни, последователни „тома“ от историята – този за Античността и този за Средновековието. Интересно е зрелището на тази „относителна“ история, която е различна в зависимост от това откъде я разказваме.
