„Песента на стрелеца“, Ирене Вайехо, превод от испански Десислава Антова, издателство „Колибри“, 2025 г.
В самото начало на „Безкраят в стрък тръстика“ – първата книга на Ирене Вайехо, която излезе у нас, испанската писателка демонстрира усет към художествената литература. Мистериозни конници кръстосват Гърция в търсене на ръкописи – сцената е като извадена от исторически трилър. Макар изследването ѝ да се занимава с изобретяването на книгата, импулсът на разказвача пропуква повърхността и ето че сега българският читател може да се запознае с първия ѝ роман, издаден у нас.
Книгата е озаглавена „Песента на стрелеца“ и е художествена интерпретация на ключов епизод от епичната поема „Енеида“. Вайехо предвидливо си е избрала най-вълнуващата и романтична част от приключението на Еней, а именно неговата трагична любов с картагенската царица Дидона (тирското ѝ име е Елиса). Стрелецът от заглавието е Ерос, който също получава глави в романа. Вайехо разказва историята в първо лице, сегашно време, от гледната точка на няколко герои. Този подход, в комбинация с плътната проза и подсиления поетичен нюх, разграничава книгата от комерсиалния ревизионизъм на Маделин Милър и достъпните преразкази на Стивън Фрай, но я прави по-предизвикателна към читателя, привикнал към динамична проза.
„Песента на стрелеца“ е роман, който изисква бавно четене. В него тъмните средиземноморски води нежно докосват брега, а бризът гали косите на корабокрушенеца и неговата африканска царица. Страниците изобилстват от приказна меланхолия и допускат всеки момент някой ревнив бог да слезе, да се преоблече като човек и да отвлече невинна девойка под покривалото на една опияняваща разпуснатост. Вайехо не преследва историческа достоверност, нито си позволява надменна критика към възгледите на хората от Античността. Това е приказка, написана от момиче, влюбено в света на Средиземноморието.
В главите се прокрадва и сянката на самия Вергилий, който се лута из римските улици, унесен в тревогата си, че няма уменията да напише поема, която да се нареди по величие до творбите на Омир. Белобрад старец го следва и параноята на поета се засилва. В света на Октавиан Август една приумица може да означава смърт, а завистливите очи дебнат на всеки ъгъл. Вергилий жадува за свобода:
Аз съм просто един добре хранен слуга, един роб, слугуващ на Октавиан, за да разкраси произхода му и да го свърже с подвизите на древните герои. Предоставени са ми известни удобства, докато изпълнявам поръчението, но съм лишен от свобода и ме разяждат срам и страх.
Вергилий на Вайехо е нещастен и несигурен – чувствителна душа, която страда в едно авторитарно общество. Не разполагаме с доказателства поетът да се е измъчвал от съмнения по времето на Октавиан. Експертите спорят относно прикрити критики към императора в поемата, но стремежът на Вайехо е да опише един благороден и морално извисен герой, който е по-близо до нас, отколкото до епохата, в която живее. В случая идеализираният му образ не изглежда като анахронизъм, тъй като книгата напомня на следобеден сън – нищо в нея не предполага внезапно връщане към действителността.
Отмествайки воалите на миналото, Вайехо пристъпва внимателно през вековете, за да разкрие, че съдбите са свързани – всяка история е част от по-голяма, а често разказът е добре забравен спомен. Срещаме и съпоставката Бог-човек. Смъртният изпитва болка, щастие, копнеж, носталгия по дома – чувства, които за олимпийците са непонятни, но интригуващи. Ерос не спира да се учудва как хората са способни да се вълнуват. Дори в пораженията (военни, лични) струят великолепието и смелостта на това да бъдеш преходен.
Стилът на Вайехо често разчита на усукани изречения, в които танцуват абстрактни образи, за да илюстрира интроспективните монолози на героите. Особено при Елиса, която постоянно се двоуми: да обяви ли война на южните племена, да отвори ли сърцето си към Еней, сравнява ли я той с бившата си съпруга? А с Елена от Троя?
Аз също плавам във води, които текат, които се изплъзват, които вече никога не можеш да преминеш отново. Така че какво ме интересува, че ще рискувам всичко, че ще престъпя предупрежденията, че ще сторя онова, което други наричат безумие и грешка?
Красивата проза на Вайехо стъпва върху поетичното и разговора със себе си, но често се лута, опирайки до изреждане на въпроси и повторения, които задушават текста. В допълнение обемът от 200 страници не позволява да се разгърне по-мащабно поле, в което да се включат значими събития от епохата, така че почитателите на Колийн Маккълоу и Робърт Грейвс ще останат разочаровани. От друга страна, разгледана като интимен портрет, „Песента на стрелеца“ е чудесна притурка към „Енеида“, която разширява един от знаковите епизоди в поемата и е истинско любовно писмо от ерудирана изследователка на античния свят.
