Георги Каприев, „Българските разломи“, София, „Изток-Запад“, 2025 г.

Народните желания и народните интереси сами по себе си са твърде общо и неопределено нещо. Степента на развитие на нашия народ в сегашно време и степента на неговото развитие и подготвеност за парламентарен живот се преценява като невисока. По възпитанието си ний повече сме пригодни за разваляне, отколкото да съзиждаме.

Можете ли да отгатнете кога са произнесени тези думи и от кого? Идеята за „разваляне“ или „парламентарна неподготвеност“ сякаш клони към днешна дата – заради вандализирането с червена боя на общоевропейска институция, подстрекаването към сблъсъци и побоища, изтръгването на кабелите в пленарната зала на българския парламент и блокирането на дейността му… Нагледахме се на всички тези действия в последно време, вършени от хора, които сквернят самата дума Възраждане!

Но архаичният слог подсказва, че това съждение или, ако искате, тази диагноза е била поставена много „преди“. Кога по-точно ли? Още в Учредителното събрание в Търново на 27 март 1879 г. А авторът на тези думи е Тодор Икономов (1835–1892) – един от най-активните участници в битката за Българската екзархия, впоследствие един от водачите на Консервативната партия. Днес името на Тодор Икономов продължава да е познато на малцина, макар още Тончо Жечев в „Българският Великден или страстите български“ (1976) да очертава през сблъсъка Тодор Икономов–Петко Славейков две визии за развитието на бъдещата българска държава – между сериозното и отговорно държавно мислене и популярното шегаджийство, между необходимостта от вземането на понякога непопулярни решения и налагането на плебейски популярното.

Теофан Сокеров, Честване, детайл, 1976 г., НХГ

В случая заимствам този цитат от изключително интересната книга на проф. Георги Каприев „Българските разломи“, посветена тъкмо на „новия популистки ред“, чиито „израстъци“ избуяха и в световен мащаб, по това спор няма.

Задачата, която Каприев си поставя, обаче е друга – да изследва в развитие „българското случване“ на нагласите на егалитаризъм, популизъм и антиетатизъм. Да очертае и диагностицира непрестанния отказ в България да се поеме политическа отговорност – от зората на българската държавност до началото на XXI в.

Учудващо ли е, че тъкмо един от водещите български медиевисти, познат с изследванията си върху блажени Августин, Анселм от Кентърбъри или византийската философия е решил да се нагърби с подобна задача?

Ни най-малко. Каприев използва експертизата си, за да проникне в самата коренна система на „българския популизъм“ с неговите филизи, разгръщания и контекстуални среди. Затова и влага в изследването си онова, което е трупал като десетилетно знание в годините, за да открои по-ясно разломните ефекти в българската политическа и културна ситуация.

И тръгва от самия източник: Източната римска империя (днес популярна като Византия), чийто модел се копира изцяло от средновековна България. Препратките са много и интересни, но авторът обръща вниманието ни най-вече върху следното: моделът в империята на ромеите е такъв, че като политик се мисли само един –политик е императорът (василевсът) и само той. Останалата „аристокрация“ във Византия е чисто служебен или бюрократичен елит. Огромна е разликата със Западна Европа, където благородническото съсловие се обособява и постепенно се автономизира. Във Византия е тъкмо обратното – всички са зависими от владетеля и династията, затуй при смяна на върха настъпва пълна промяна. Чиновническият елит е прослойката на „хранените хора“, това е „клиентелата“ на властта, олицетворявана от фигурата на василевса. А как е в средновековна България? Изследванията на проф. Иван Билярски показват, че там пряко се следва ромейският образец. Всички стигнали до нас български закони са преводи на византийски закони. Цялата българска институционална система се гради по образците на Константинопол, което подсказва много за рухването на българската държавност, градена върху „клиентелен елит“.

Замислим ли се, това няма как да не е намерило продължение, след като Второто българско царство е завоювано от османските турци.

С няколко големи щрихи Георги Каприев акцентира вниманието на читателя върху следните важни факти: османският султанат до голяма степен копира и преповтаря главното от модела на Източната римска империя; султаните се смятат за наследници на ромейските императори; те управляват с помощта на везирите министри, които са тъкмо чиновници бюрократи.

А как се отразява това върху живота на българите? Да, те са иноверци, но османската икономика се нуждаела от данъците на рум-милета, което ги съхранява в тяхната чуждост.

Но забележете, 400 години българите не са участвали във военни действия! И тук разликата със стогодишни, тридесетгодишни и всякакви други войни в Западна Европа се набива в очи. Ето защо бих добавил към анализа на Каприев, че българите са направо „извадени“ от историята, оставени на самите себе си, така да се каже „върнати“ в природата – на оцеляването, възпроизводството и съхраняването си. Анализ, който, струва ми се, че предстои да бъде направен от съвременната българска историография.

По този повод Каприев стига до следното заключение: „За българина в тази ситуация централната власт остава чужда и враждебна, той гради живота си при максимално възможна дистанцираност от официалните институции. Липсата на интерес и амбиция в сферата на макрополитиката сред българите може да се изчисли по броя на висши имперски чиновници от български произход, сравнен с този на останалите иноверци. Той е нищожен. Присъствието на изтъкнати държавници българи по народност леко се увеличава след 1864 г., но все пак е под това на идващите от други етноси. Българските елити са освободени от „отговорност“ в макрополитически план“.

И така до Кърджалийското време (1781–1812), когато Османската империя е обхваната от размирици и разбойничества, ето защо българското население е принудено масово да се преселва към градовете и да мисли за своята защита. За да се стигне и до общото „пробуждане“ от средата на XIX в. на Балканите, довело и до раждането на „българско национално самосъзнание“.

С просветата – училища и читалища – но не само. С преоткриването на „Историята“ на преподобния отец Паисий и най-вече с движението за самостоятелна Българска църква, на което в „Българските разломи“ е отделено немалко място.

Защото тази тематика изглежда уж много позната, а си остава някак непонятна в цялост, не толкова в детайлите си. Тук стигаме и до един от най-важните „български разломи“ – „черковният въпрос“ преди всичко политически ли е, или е на първо място църковен? Помислете малко преди да дадете отговор.

Тъй като цената на Българската екзархия е „схизма“ не само с Вселенската патриаршия, каквато е обявена на 16 септември 1872 г. Всъщност тогава настъпва дълбока „схизма“ и в двата лагера на българското Възраждане – старите срещу младите, еволюционистите (просветители) срещу революционерите. „Умерените – отбелязва Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“ – не подозираха истинската дълбочина на националното чувство у българина, те се бояха то да не се окаже по-слабо от религиозната традиция. Обратно, младите – не даваха да се продума за никакви жертви от националното единство“. Най-ясно последното е явено в публицистиката на Христо Ботев във в. „Знаме“ (16 май 1875): „Ние и друг път сме имали случай да кажем, че черковният въпрос, около който сме се въртели в продължение на цели 20 години, е за нас и за българския народ вече анахронизъм… Екзархията, повтаряме ние, ни е потребна само за това, за да прибере разпръснатите части на народа и да ги свърже в едно цяло, а всичко друго не е за нейната уста лъжица“.

Ето го в чист вид „одържавяването“ на Българската православна църква, което тегне и продължава да тегне над нея и до ден днешен. Църквата е инструмент за постигане на целите на държавността и толкоз. В заключителната глава на книгата – „Употребата на Църквата в политическата история на нова България“ – Георги Каприев подробно се спира на отношението към БПЦ преди войните, при комунистическия режим, а и в наши дни, за да стигне до извода, че БПЦ и днес продължава да се използва от властта за „декорация на политическото“, което няма нищо общо със същинското призвание на Църквата, чиято задача е спасението на душите. Но това само по себе си е наистина огромна тема.

Големият тренд на „българските разломи“ обаче е изследването на „освобождението и свободата“, на авторитетите в България (и тяхната липса), където се коренят и причините за избуяването на популизма.

По „освобождението и свободата“ откриваме в книгата един изключително важен цитат от Стоян Михайловски от 1924 г.: Идеолозите… са привикнали да мислят, че освобождение и свобода са едно и също нещо, – или по-точно, че освобождението докарва свобода. Това е една печална заблуда, чиито последствия биват постоянните лутания от хаос и анархия към охлокрация и диктатура, от охлокрация и диктатура към хаос и анархия. Свободата по никакъв начин не може да се даде като подарък, както може да се даде освобождението.

По второто – отношението към образованите хора в България и постепенното низвергване на авторитетите има много какво да се каже.

Каприев привежда в анализа си стряскащи статистически данни – през 1880 г. грамотните българи са само 3,3%. И според него Учредителното събрание „подготвя разрушаването и на последния уж дотогава неоспорван авторитет – образованите и неговите носители“. Дали някъде тук не се таят наченките и на „изтребителният инстинкт на българина“, за който говори Вазов в анкетата с Иван Шишманов?  

Има над какво да се замислим. Българофилът Константин Иречек, положил темелите на новото българско образование, е още по-директен: В просветните работи се забелязва растящ обскурантизъм, ретроградна реакция. Известни хора не престават да твърдят, че увеличаването на училищата е голяма опасност за държавата, че от нашите средни училища ще излязат стотици юноши, готови само да прекатурят всеки ред и закон.  

По тази причина един от най-важните раздели в книгата е върху „дебата за интелигенцията“. С внимателно очертаване на разликата между „интелектуалец“ и „интелигент“ (с руското разночинно наследство и в западноевропейската традиция), със споровете върху „дясната и лявата интелигенция“, както и върху „масовия човек“ (в периода между двете войни).

За да стигнем до 9 септември 1944 г. и пълното „нулиране“ на ситуацията – с т.нар. Народен съд, чистките, избиванията и маргинаризирането на „бившите хора“. По изчисления на Тихомир Безлов, цитирани в книгата, от около 5000 българи с висше образование в месомелачката на комунистическия валяк загиват около 4000 души. Което е огромен процент като образователен капацитет, без да пропускаме аспекта на разтерзаните човешки съдби.

Така между „бившите хора“ и „верните другари“ се очертава „нова антропологическа ситуация“ (Калин Янакиев). Необходими са били поне две десетилетия, за да се стигне до някаква относителна нормализация, да избуят първите „инакомислия“, и съответно др. Живков да се заеме с „новото корумпиране“ на интелигенцията, довело и до новата каста на „храненици на режима“. Така колелото се завърта, сякаш наново препрочитаме първите страници за византийската или османската традиция. Неслучайно в самия край на комунистическия режим бе толкова популярен романът на Вера Мутафчиева „Летопис на смутното време“.

И някъде изниква фигурата на „поголовния популизъм“, над който Георги Каприев размишлява обстойно, за да стигне до горчивия и тревожен за нас извод, че „сега няма партия, която да може да бъде определена като изцяло непопулистка. И още: „Разширява се нишата за „новите“ спасители, претендиращи да представляват „добрия народ“ срещу лошия елит.“

Към какво вървим тогава – пита Георги Каприев на финала на книгата? Към „замразена демокрация“ или „популистка пустиня“? Въпросът е резонен, но и изключително тревожен.