Димитър Тодоров Страшимиров (1868–1939) е роден във Варна, но фамилните му корени, както и тези на неговите братя – Антон Страшимиров (1872–1937) и Тодор Страшимиров (1880–1925), са в Македония.
Димитър Страшимиров е завършил гимназия във Велико Търново. Следвал е история и немска литература в университета в Берн, Швейцария, защитил е дисертация в областта на литературата през 1893 г. Напускайки Швейцария, през учебната 1894–95 г. става директор на българското класно училище в Сяр (Серес в днешна Гърция), след което се завръща в България. През 1911 г. е избран за депутат последователно в две Народни събрания. Бил е заместник-директор на Народната библиотека в София.
Неговата статия „Украинската проблема“ е публикувана в сп. „Украинско-български преглед“, кн. 5 от 15 декември 1919 г. Представяме я с минимални промени по отношение на езика, но без намеса в смисъла и стила на автора. За читателите остава да направят сами преценка доколко написаното преди 105 години звучи актуално и днес.
Украинската проблема подигна у нас някои въпроси от принципален характер. Тя засегна дълбоки чувства, стари традиции у нас, в България. Някои наши публицисти я подзеха, анализираха, раздърпаха, окритикуваха я. Аз мисля, прочее, че тя не е лишена от интерес да бъде обобщена, да бъде подведена под един правдив знаменател.
Правото на украинците да си съградят своя държава се оспорва днес, естествено, от русите на първо място. Нашите освободители са загрижени, не ще съмнение, да опазят непокътнати старите граници на територията и на властта си.
Но също, види се, и не малко български политици и граждани са готови да държат руската страна, като правят „студено лице“ на Украйна. Нашите, впрочем – това не бива да се премълчава – са се замечтали повече или по-малко за собствената българска кожа, а това е във връзка с тежките обстоятелства, които днес преживява българското отечество. Те искат да видят във възкръсналата цялост на великото северно царство добра надежда за спасението пак и на България.
Но нека прибавим тук: мечта като мечта, що се отнася до нас, българите. Тя, разбира се, не е лишена от добри чувства, в основата си не е лишена и от пожелания – и за Русия, и за България. Но все пак, дали това е всичко в нея. Защото тя не засяга, нито разрешава заплетената украинска проблема, каквато си е тя сама по себе си.
Пък и ясно е, че интересите се кръстосват около украинския въпрос. Затова и възгледите по него се роят противоречиви и непримирими. А като е тъй, потребен е един по-друг критерий: критерий не на преходящите и частни интереси, било български, било руски, а на съвестта човешка и на общочовешката история. Потребна е мерилката на една обективна и реална политическа мисъл, на едно неутрално международно право.
Изобщо не е лесна работа да установиш днес теоретически правото на един повален народ: не е тъй лесно, както изглежда на пръв поглед. Този въпрос се е разрешавал винаги и само практически, в историята. Поваленият става един ден на краката си и налага със сила волята си. И забележителното е, че няма в историята пример, дето правото, наложено по този начин, да се оспорва от когото и да било по-после.
А онова все пак, което е от ясно по-ясно, то е, че съпротивлението на русите не е резон, то не е един вид ultimaratio, за да се убие украинският народ, че също и българското недоволство пак е толкова меродавно.
Касае се, прочее, да се оцени вярно и правдиво туй, що става между украинците и русите. Касае се, да се оцени трезво и конкретно едно историческо събитие, което се твори, което става пред нашите очи и което ние не знаем утре какво накрая би излязло.
Така че, нека пристъпим към самата същност на предмета. Русите не признават на Украйна една украинска народност и един украински език, като отделна и самобитна индивидуалност и върху това свое непризнаване градят правото си с оръжие да осуетят сепаратистическия украински идеал. Аз казах русите, като подразбирам всички ония, които днес от руска страна водят война против Украйна. Във всеки случай, тоя въпрос за народността и езика на украинците се изтъква като най-забележителен аргумент на критиката.
Между това, известно е, че в общочовешката история народността и езикът не са решаващ елемент за образуване на независима държава. Историята поне не дава свидетелство за това, тя е дори противиречива в този пункт. Франклин и Вашингтон в края на XVIII век бяха твърде добри англичани, като отцепиха новото си отечество, Америка, от старото Англия, поради спора за новия налог върху чая. Немецът Вилхелм Тел става също герой на откъсването на Швейцария от немската и в костите си Австрия. Тук откъсването се беше продиктувало вече не от икономически причини, като в Америка, а се яви като политически протест срещу тираническата администрация на Австрия. Днес никой не вдига на въпрос правото на швейцарци и на американци да имат своя държава.
Така че народността изобщо не е меродавна, за да се обособи един народ, но има дори да се каже и нещо повече по това. Има случаи в историята, когато народността не се оспорва от никого – както у евреите – но пък, ето хилядолетия вече отделна държава от потомците на Мойсея не излиза налице. Но от друга страна, цели народи като Франция, Англия, Германия и др. живеят в свои национални държави и пак никой не им оспорва това право.
Ето така историята по въпроса за народността е противоречива, съвсем противоречива. А от това следва, разбира се, че и съпротивата на русите за независимостта на Украйна, колкото и да бъде мотивирана от самите тях, не почива всъщност върху едно осветено от историята право. При това същото трябва да се каже и относно второто руско възражение – за езика. Езикът, както се знае, може да се дели от народността и ако последната не е решаваща, езикът няма какво още да каже. Американците си говорят и пишат на английски, както швейцарците на немски и пак и ония, и тия си имат отделна държава.
Меродавното е в географията, историята и в живота, а не в народността и езика. Трябва една област, една земя със свои географически граници, със свое население, със свой живот. Това население има своите икономически и други вътрешни и външни условия, живее в тях, бори се години, векове, създава си своя държава и народност, без да се грижи какво е бил по езика и рода си по-преди. Така американците и швейцарците днес са американци и швейцарци по народност, без да са престанали да бъдат англичани и немци.
Но украинският въпрос е по-малко сложен и по-приет от американския и от швейцарския. Украинският език и украинската народност могат да се оспорват днес от русите и само от тях като заинтересовани, но от никого другиго. Дори и не всички руси спорят за това, а само шовинистични глави измежду тях, фанатизираните умове и реакционните елементи на големия народ. Руската академия на науките със специален мемоар от 30 януари 1905 г. установи, че украинският език е един съвсем отделен от руския и независим славянски език. Но имаме оше и други авторитетни свидетелства, и дори някои пак руски, за индивидуалните качества на украинския език. Според Дал[1], руски филолог, по красота украинският език стои по-високо от руския. По същия начин се изказва и великият Мицкевич.[2] Бандке[3] дори го счита за най-хубав от всички славянските езици, докато Бодянски[4], друг руски филолог, го е поставил по музикалност между най-хубавите езици в света.
Колкото до народността на украинеца, тя е дадена и установена в историята по един много по-осезателен и неопровержим начин, отколкото езикът. Това е народ със своя земя, своя география, граници, икономически живот, нрави, бит, обичаи, борби, страдания, герои, царе, водители, култура, изкуство, история – от дълги векове насам неизменно, устойчиво и до днес. Историята още от тъмното минало отбелязва, че народната маса там нарича земята си Украйна, а не Русия. Столицата на тази земя е Киев, а не Москва. Първоначалното, старото московско княжество е друга държава. По-късно вече русите русифицират историята, като повествуват в нея, че Киевската държава е все пак руска и една с Русия. Това е изкуствено създадена традиция, проповядвана на поколението с нескрита централистическа и унификаторска умисъл. Киевското княжество, между туй, съществува отделно цели векове, приема християнството, създава своя култура, своя книжнина, живее своя бит, своята история. И то е, което дава на Москва писмеността, пренася там и новата християнска религия по византийската догма.
Когато, прочее, настъпва после обединението на двете господарства, Украйна и украинският народ са оформени вече и установени в своята физиономия, в своята народност. За това говорят високо и неопровержимо всички събития след сплотяването на двата народа. Обединението преди всичко става много късно – в седемнадесети век, но то е и много знаменателно. За него притежаваме и писмен документ – Переяславския договор от 1654 г., по който можем най-ясно и да съдим. И наистина този договор ни носи поразителни елементи за особеността и суверенитета на украинската народност. Със специални членове са установени граници, митници, данъчна система, администрация и управление на Украйна, които си остават незасегнати от Москва, а главно се запазва за украинското отечество правото за дипломатически и политически връзки с чужди държави, като с това се подчертава по несъмнен начин, че Украйна просто не скъсва и след договора връзките, които е водила преди него. Най-интересното обаче там, макар толкова незначително на вид, е обстоятелството, че се уговаря кръгла парична сума да се плаща годишно от украинците на московския цар. Забележете, че целият този договор, сключен от хетмана Богдан Хмелницки, е доброволен по отношение на Русия, с която Украйна не е във война и от която не е победена или притисната. Касае се да се сключи един вид тесен политически съюз в духа на ония тъмни още времена между Киев и Москва срещу Полша. Парите означават материално подчертаване на исканата помощ, която се търси от московския цар против по-силния враг. В това време Украйна е в жестока борба с Полша, от чието робство едва се е освободила. А същевременно тя е притисната, тя е заплашвана и от юг, от кримските татари и от Турция. От полските католици я дели ортодоксалната църква, от Крим и Цариград я оттласква, разбира се, друговерството. Така че православният се обръща към православния си съсед за помощ и братски живот, срещу годишна парична награда!
По-подир вече, се загнездва в душата на московските царе и страстта да подчинят напълно под своя власт близката и по род, и по език, и по вяра страна. Поставена тъй нещастно между толкова врагове и почти беззащитна срещу всички посегателства и насилия против буквата и духа на Переяславския договор, които последват – това е вече една верига от исторически данни, които само потвърждават правото и индивидуалността на украинската народност. Борбите на хетмана Мазепа[5] против Петра Велики в края на XVII и началото на XVIII век, съюзът на Мазепа с Карл XII Шведски и злощастната съдба на Украйна в Полтавския бой от 1718 г. са известни. Последвалите насилия, арестуването и убиването на хетмана Полуботок, пак от Петра Велики, всичко това са само подробности. Отпорът, който оказва Украйна, е упорит. Комплотите, въстанията и борбите продължават, жертвите, които тя дава, са огромни. Отделният народен живот на нещастната страна защитава и потвърждава неизменно себе си. Това е жесток двубой, борба между поваления от условията, неизгодите, случайността и все по-отслабващ украинец и чувстващия своето тържество и всесилие противник. И не е чудно, че този противник, вече пълен победител, става все по-краен и настойчив в исканията си и не знае граница за своята нетолерантност. Наследницата на Петра Велики, Екатерина, с декрет унищожава напълно хетманския институт, с което обезглавява политически Украйна. Това е вече дефинитивно анексиране на цялата страна като провинция на Русия. Но на Украйна все пак ѝ остават народността, езикът и името. Забележително е, че това се усеща от победилия и той взима мерки и против него. С друг декрет Екатерина запрещава Украйна вече да се нарича с името си: заповядано е нещастната страна да се нарича Малорусия, което остава и до днес. Училищата и народният украински език, които все пак остават, дразнят още нетолерантността и руският абсолютизъм и са окончателно запретени в 1863 и 1876 г.
При тези последователни и явни данни за планомерно потисничество и скроено доубиване на един по-малък народ от по-големия и по-силния едва ли някоя съвест в света би се осмелила да потърси някакво оправдание.
Но въпросът за нас беше по-реален и конкретен, и аз ще събера нишките на всичко изложено дотук, за да завърша със съответното заключение. Украйна е страна, която днес се бори за независимост в името на географията, икономическите условия, народността, езика, бита, нравите и историята си. В името на всичко това тя води кървава борба – ето вече трета година. Общочовешката история ѝ дава правото да води тая борба. Дават ѝ също право съвестта и духът човешки. Ние, българите, от друга страна, сме днес един независим и свободен народ. Ние сме свободни да държим която щем страна в тия борби между Украйна и Русия. Това е наше право. Политиката, която в случая ние бихме следвали по собствена воля, е все пак израз на интереси, на действителни материални интереси, които няма как и няма кой да измени. Та политиката на България сама по себе си тук не е в игра. Нека предположим, че Украйна е призната вече за независима: България пак ще си остане свободна в своята политика да избере пътя към Киев или Москва по своя воля. Но думата е за правото на украинците днес да се борят за своето право. Думата е само за това право. Това е украинската проблема за нас. И думата е за нашата съвест или да речем, за историческата истина. В Париж упражниха днес своето право на победители спрямо победена България, следваха своите интереси, следваха своята реална политика спрямо нас. Там откъснаха цели късове от нашата народна снага и не признаха там правото на нашия народ за обединение, както признаха това право на своите съюзници. Прочее, това е тяхна свобода, да речем, тяхно право. Но в Париж все пак не постъпиха в духа на човешката история, на правдата и съвестта. Нека, прочее, ние, онеправданите днес българи, да правим политика, такава, каквато в действителност оправдава реалните ни интереси. Нека поне теоретически, пред нашата съвест и пред съвестта на човечеството, пред духа на общочовешката история не отказваме на Украйна правото да се бори за себе си.
[1] Владимир Дал (1801–1872) – руски филолог, писател, етнограф, лексикограф, фолклор, военен лекар. Роден е в Луганск, баща му е датчанин. Б.р.
[2] Адам Мицкевич (1798–1855) – велик полски поет, драматург, есеист, публицист, преводач, професор по славянска литература и политически активист. Б.р.
[3] Йѐжи Са̀муел Ба̀ндке (1768–1835) – полски езиковед, историк, лексикограф, библиотекар, библиограф, професор в Краковската академия. Б.р.
[4] Осип Бодянски (1808–1877) – учен филолог, историк, архивист, един от първите слависти в царска Русия. Б.р.
[5] Иван Степанович Мазепа (1639–1709) – украински хетман на васалната на Московското царство Левобрежна Украйна и глава на казашкото хетманство от 1687 до 1708 г. Б.р.
Димитър Страшимиров
