Селски фрагменти ХV
Селото (всяко село) си живее свой живот, в известна степен затворен и самодостатъчен. Но не докрай, никога не докрай. От Бързия мнозина работеха в близката Берковица, други чак в Михайловград (днешна Монтана, на отстояние 24 км). Комшиите ни отсреща с прякор Офицерите дълги години се подвизаваха из Трънско и имената на селищата, споменавани от тях (Стрезимировци, Бохова, Бусинци, Горочевци, Долна Мелна), и тогава, както и сега, продължават да ми звучат екзотично. Понякога завиждам на Цочо Бояджиев, Николай Трейман и Олег Георгиев за техните експедиции в този край в търсене на интересни фотографски обекти. Историите от Трънско се преплитаха с истории от Михайловградско, където в квартала „Мала Кутловица“ майка ми имаше доста роднини – лели и братовчеди. Името на един от тях винаги съм свързвал с пътешествия и приключения – Фердинанд, на галено Фердо (така го наричаше майка му Софронка), може би защото работеше в морския флот. Като дойдеше вкъщи и заразправяше – гледах го в устата, занемял и очарован.
Корица на сп. „Космос“, бр. 9, 1964 г., детайл
Дали от неговите разкази, дали просто от чисто любопитство, но едно от любимите ми телевизионни предавания беше някогашното „Атлас“ с водещ проф. Тянко Йорданов. Справката сочи, че първият му епизод е излъчен на 6 октомври 1968 г., а ние някъде година-година и половина по-рано се сдобихме с телевизор „Опера“ (през 1967 г. почина баба ми Невена и вероятно нашите са търсили как да ни укротяват с брат ми). Лампов, разбира се. Странни бяха тия апарати: включваш и трябва да почакаш, докато загрее и тръгне. Нашите много го пазеха и от време не време го изключваха, че да не прегрее (дори когато имаше програма). Върху него винаги имаше чаша със свещ – палехме я, когато изгаснеше тока (често), след което вземахме газената лампа (газеничето) и запалвахме фитила. На тъмно обаче е трудно, а като знаеш къде стои свещта – всеки път на едно и също място, мракът не е чак така объркващ (оттогава ми е навикът важните за мен неща винаги да са на едно и също място и ако случайно не ги намеря там, изпадам в тотален смут). Като пристигна „Операта“, цялата махала се събираше у нас да гледа. „По света и у нас“, но и сериали: „С пагоните на дявола“ и полския „Залог, по-голям от живота“ (по-късните „На всеки километър“, „17 мига от пролетта“ и „Четиримата танкисти и кучето“ всеки вече гледаше у дома – съседите се бяха сдобили с телевизори доста по-модерни от „Операта“, която изкара някъде към двайсетина години). Всички вперили се със затаен дъх, включително децата – нямаше при нас час за заспиване, обитавахме в една стая и възрастни и деца лягахме по едно и също време. Аз бях сова, издържах, но брат ми – чучулига, приклепваше рано. Подигравах го за това, но и малко му завиждах: аз сам се пъхвах в леглото, докато него нежно и с любов го пренасяха от родителското легло в нашето. Щеше ми се и аз да заспивам като него, ама не – любопитството ми към всичко около мен държеше очите ми широко отворени. Втренчен в телевизора, гледах го като врабче змия.
Умирах си за телевизионния театър. Всеки понеделник се зареждах пред екрана – нетърпелив, притихнал. В ушите ми още звучи сигналът заедно с виещата се като смок линия, изписваща двете ТТ. „Харолд и Мот“, „Рози за д-р Шомов“, „Албена“ са постановки, сцени от които още стоят картинно в главата ми. Особено силно впечатление ми направи един спектакъл за младеж, който в един бар обясняваше колко силно обича живота и това срещу всички, обявяващи жизнеността му за глупава и наивна. Но когато се оказва, че някой трябва да се жертва, за да спаси чужд живот, той единствен се осмели (така и не мога да се сетя заглавието). „Лека нощ, деца“, „Бързи, смели, сръчни“, по-късно телевизионните състезания („Минута е много“) – бая време прекарвах пред телевизора. От „Минутата“, между другото, дори имам книга за награда, когато предаването гостуваше в Берковица. Лично Петър Вучков ми я връчи. Знанията ми идваха, естествено, и от книгите – друг прозорец към света, вкъщи много се четеше, а и от вестниците и списанията, каквито винаги сме получавали.
В Бързия нямаше РЕП („Разпространение и емисия на печата“), печатни медии си осигурявахме с абонамент. Солиден: сядахме четиримата на масата, всеки на своето място (аз бях най-близо до прозореца, с гръб към него), и изказвахме желанията си (това като по-големи с брат ми). В невръстната си възраст – 5–6–7-годишен, получавах „Славейче“, оттам съм запомнил едно разказче, което определено може да квалифицираме като промивка за мозъци: отиват на ресторант чичо с тримата си племенници, четат менюто, две от децата и възрастният си поръчват кебапчета, но любопитно момченце решава да оригиналничи: „Аспержи!“. И когато му донасят четири стръка зелен лук (така бяха описани аспержите), нашият експериментатор е горко разочарован. Прочее, точно с такива невинни наглед писанийца ни инжектираха идеологически: в читанката за 3 или 4 клас беше поместен друг подобен фалшив разказ: отишли жандармите при незнаен борец против фашизма и капитализма в мрачните диктаторски времена преди 9.ІХ.1944 г. и открили в стаята му томче от Гогол, „Мъртви души“. Гогол, руснак (той, ако иде реч, е украинец, Пушкин в очите го е наричал „хохол“), а щом е руско, значи е съветско – хайде, ще те водим в кауша! Само че нашият комунист-активист умен, не се дава лесно: „Ама господа полицаи, вижте, Н. В. Гогол – това е Негово Величество Гогол, той е от царското семейство“. Отървал се симпатягата. Е, от тези простотии се отървахме и ние, ама време мина…
Като попораснах, получавах вестник „Септемврийче“ и списание „Родна реч“. От вестничето кой знае какво не помня, в „Родна реч“ обаче любими ми бяха критическите отзиви на редакторите към кандидатите за писателска слава (отрано, изглежда, ме е теглила критиката). Вече знам, че мнозина от днешните водещи имена на българската литература са публикували в списанието: Мирела Иванова, Силвия Чолева, Деян Енев, Бойко Ламбовски, Алек Попов… Аз не, никога не ми се е пораждало такова желание, но пък четях с интерес. С най-голям интерес обаче четях „Космос“ – култовото издание с основател и главен редактор Стефан Дичев. Леле, какви връзки трябваха, за да успееш да се абонираш! Митко Пощаджията уж беше приятел, пък и някакъв далечен роднина по съребрена линия, ама не пущаше гювеч. Грам! За никого! Който превари, той натовари… Семейният съвет се събираше още в края на август-началото на септември (кампанията, ако не се лъжа, тръгваше през ноември), за да наброи кои издания да абонира. Хем ни се искаше колкото се може повече, хем си правехме и сметката – нашите вечно бяха в дългове. Специализираните на родителите ми задължително, „Учителско дело“ също, някой всекидневник (баща ми като член на БКП успяваше да се наложи за „Работническо дело“, майка ми понякога прокарваше абонамент за „Отечествен фронт“ – вторият харесвах повече), след което идеха гевезелъците – „Космос“, „Старт“, „БТА Панорама“… Нямах търпение да пристигне списанието (10 книжки годишно), по-късно същото нетърпение изпитвах в началото на 90-те, когато очаквах в Бургас – абониран! – вестниците „Култура“ и „Литературен вестник“ (особено ако им бях пратил някой материал). По някое време списанието беше с армагани: снимки на планетите (оттогава – кой каквото ще да си приказва – Плутон за мен си е планета) или на замъци (замъкът Вартбург си го спомням ярко), както и малки книжки с фантастичен разказ или научна теория, разяснена популярно. От тия книжленца ми е останала в съзнанието история за някакъв комарджия, който продал душата си на дявола за пени – най-малката по стойност монета в Англия (такова било условието – на всеки следващ мераклия за слава и богатство нечистата сила плащала по-малко), но когато научил, че американският цент е по-евтин от пенито, преминал Атлантика, за да се спаси. И в Америка някакъв се съгласил на сделката – отдавна бил загубил всякаква надежда за отвъдното, поне да се наживее в тукашното. Нещо такова (последното по Димитър Шумналиев). Прочее, чудя се, дали пък центът не го е прибрал Тръмп?! Като го гледам, предполагам, че да. Но да оставим рижия глупак на мира (макар че той, както гледам, няма скоро да ни остави), да се върнем на „Космос“. Там – за да не изглеждам и аз глупак, си падах страшно по кръстословиците, решавах ги с дни. Целите. Трудни бяха, а на моменти и Северозападът пречеше: няма да забравя как веднъж отвесното не излизаше и не излизаше, въпреки че нямаше коя друга дума да е – някакво име беше, знаех го. Обаче йок! Накрая стоплих: вместо „секира“, както е трябвало да напиша на книжовен български, бях праснал „манара“ по северозападному. Оправих грешката, ама бая време мина, докато се сетя.
Инспектор Стрезов също поставяше клопки, любопитните факти ме хвърляха в музиката, а и литературата тъкмо през „Космос“ лека-полека ме хващаше за гърлото, за да не ме пусне и досега. За два разказа от списанието се сещам с най-големи подробности – единият криминален, другият фантастичен. Кримката е на Агата Кристи, Еркюл Поаро разкрива двама измамници по мръсните обувки на жената. Наема го тя за помощ за някакво наследство, белгиецът със сивите клетки се втурва да разследва, докато не установява, че девойката не е никаква аристократка, а менте. Как? Ами мъкнела се с кални и разкривени обувки, което един/една английски/английска аристократ/ка не би допуснала – може дрехите да са ѝ вехти, шапката с попроскубани пера, чепиците поизхабени, но всичко ще бъде чисто, а обувките ще блестят като току-що умито стъкло. Умен Поаро, много умен: научи ме оттогава да внимавам обувките ми да са чисти винаги. Белким мина за аристократ, па макар и роден на село…
Вторият беше за разумна форма на живот – земна, не извънземна, която се развила по съвсем друг начин от нас, човеците: тръгнала да усъвършенства способностите си и затова представителите ѝ владеели телепатията, телекинезата, хипнозата – всичките тези странни феномени на свръхестественото, а не като нас – зарязали себе си, подобряваме инструментите си, най-вече тези, с които убиваме. Действието се развива в някакво купе, наперен многознайко разправя надълго и нашироко как такива неща като призраци, духове и караконджули не съществуват, спътникът му го слуша внимателно, дори кима с глава утвърдително и точно когато тоя се е заглежда през прозореца към пейзажа навън, се стопява във въздуха. На „Библиотека „Галактика“ по-късно ѝ изчетох почти всички екземпляри и този разказ определено има вина за това.
„Старт“ беше друга бира: спортът, футболът, физическата култура. Ритането на топка, тренировките не ставаха без познания за отбори, играчи, треньори. По едно време беше станало модно да събираме снимки на футболни тимове (публикуваха ги на последната страница, с размер ¼ от нея) – ако ни се повтаряха, разменяхме, търгувахме (един „Йънг Бойс“ за два „Ливърпула“), общувахме в крайна сметка. Заради тая страст станах фен на англичаните от „Улвърхемптън Уондърърс“ (Вълците) – бяха спечелили някаква купа и ми харесаха както екипите, така и емблемата (вълкът, между другото, много се тачи по нашия край, а май и навсякъде в България). Понякога не знаеш какво дребно детайлче може да стори така, че да начертае дните ти за дълго напред…
Така е в детството – всеки прозорец открива възможност, важното е да имаш очи да я видиш и хъс да я поискаш. Днес, за жалост, този хъс май вече е изгубен…
На главната страница: Звездното дете на Борис Ангелушев от корицата на нулевия брой на сп. „Космос“
