Алексей Конаков, Табия тридцать два, Москва: „Individuum“, 2024
2081 година. Половин век по-рано Русия е претърпяла катастрофално поражение във война със Западната коалиция, съизмеримо по последствията си с разгрома на нацистка Германия. Макар че не се стига до дълготрайна окупация и разчленяване на страната, след безусловната капитулация победителите организират показни съдебни процеси и провеждат лустрация (а.к.а. денацификация). Изцяло е пренаписана Конституцията, при което от авторитарно-тоталитарна президентска република Русия се превръща в демократично-парламентарна – и радикалната промяна на държавното устройство е реална, доколкото се крепи на щиковете на победителите. Прекроени са границите на страната, тя е демилитаризирана, денуклеаризирана и дедигитализирана. Спрени са всички атомни електростанции, наложен е безсрочен мораториум върху авиационните полети и космическите изследвания. Изцяло са забранени мощните компютри, окончателно е преустановено обновяването на програмното обезпечение на всяка налична изчислителна техника и е блокиран достъпът до интернет. Победителите конфискуват целия златно-валутен резерв на страната, установяват външен контрол над финансовата ѝ политика и налагат огромни репарации, изплащани посредством принудителен експорт на нефт, газ, редкоземни метали, уран, торове, никел, алуминий, титан, дървесина и др. Вътре в страната действа режим на драконовски икономии, включващ купонна система и режим на тока и отоплението. Установена е „столетна Карантина“ със „санитарен пояс“, преминаващ през Воронежка, Белгородска, Курска, Брянска, Смоленска и Псковска области. От половин век, т.е. някъде от края на 20-те години, нито един руски гражданин няма право да пресича държавната граница.
***
Това не е потпури от пропагандистки опорки или контрапропагандистки фантазии от началото на голямата война, а предисторията на света, конципиран в антиутопията на Алексей Конаков Табия тридесет и две (2024). Тази предистория e разказана от научно светило пред млад аспирант (съветско-руски еквивалент на докторант, използван някога и в Народна република България), който очаква напътствия за дисертацията си, чиято тема, на пръв поглед, няма нищо общо с пространния политико-исторически екскурс на именития учен. Консултиращият професор е легендарна фигура: „патриарх на родната хуманитаристика“, „основоположник на руската културология“ – и един от бащите основатели на постпутинска Русия.
Протагонистът аспирант иска да работи върху „историята на Берлинската стена“. Не става дума обаче за емблематичния монумент на Студената война, а за разновидност на защита в шаха, успешно приложена от Владимир Крамник срещу Гари Каспаров в култов мач на Професионалната шахматна асоциация, провел се през 2000 г. в Лондон. В антиутопията на Конаков шахът, без да губи естеството си на игра на стъклени перли, е превърнат в държавна идеология – постпутинистка „традиционна ценност“, скрепа и антидот на имперското минало – на прекрасната Русия на бъдещето. Както опорните точки на путинистката пропаганда, така и мемът на Навални за Прекрасната Русия на Бъдещето (създаден сякаш ex professo за литературна употреба) са подложени в романа на гротескна дефамилиаризация.
Първоначалното усещане, което оставя прозаическият дебют на Алексей Конаков, литературен критик и независим изследовател на късносъветската култура и литература, е повече от странно тъкмо по линията на читателското колебание кой всъщност е първичният обект на „злата“ гротеска и „безмилостната“ сатира, ако използваме недвусмислените епитети на Галина Юзефович. За разлика от Пелевин, чиято стратегия е именно и принципно да не е възможно да се идентифицира някакъв първичен обект на деконструкция, Конаков с нескриваема топлота и съпричастност конструира една изходна (първична) утопия, която да стане повествователен и концептуален прицел на гротеската и сатирата – и да бъде доведена до финална антиутопична имплозия – без това да накърни авторовата и читателската емпатия с утопията. От целия спектър на руската дистопия от първата четвърт на века Табия тридесет и две най-плътно се доближава до жанровата матрица, зададена от Ние на Замятин, останала обаче жанрова сингулярност за повече от век.
Ако погледнем на романа на Конаков като на втори образец на руска (анти)утопия в жанровата традиция на Ние, проницателните наблюдения на Юзефович могат да бъдат вписани в отчетлива литературноисторическа линия на приемственост. Изхождайки от читателското усещане (което споделям), че „авторовото послание неволно се прочита като зла гротеска, като безмилостна сатира на либералните мечти за Русия като „нормална“ страна“, Юзефович преминава в рецензията си на романа към фината интуиция, че „новата Русия, почиваща върху здрав шахматен фундамент, притежава странно и носталгично очарование“.
На модернистично-авангардистката носталгия в Ние по първоизточника и първообраза на Революцията, предхождащ болшевишката ѝ апроприация и захранващ утопичния пласт на романа, в Табия тридесет и две отговаря странното и носталгично очарование, не бих могъл да изразя собственото си усещане по-добре, на микрокосмоса на съветската шахматна култура и по-конкретно на старите шахматни книги от онова време, обилно и емфатично цитирани в романа на Конаков. Както стилистичната фактура на фигурата и езика на аз-повествователя при Замятин е изтъкана от нишки, идещи от руския авангард в литературата и визуалните изкуства от 10-те години на ХХ век, така Конаков конструира света на постпутинска Русия през метафората на шаха, повествователно разгърната в цитатите от старите шахматни книги, които персонажите на Табия тридесет и две четат като някакви достигнали епохата на пародирането си рицарски романи и чийто език говори през тях.
Едноизмерно сатирична, но оставаща до голяма степен в рамките на предисторията на романовия свят, е пространно тематизираната от Конаков „отмяна“ на руската литература след началото на голямата война. В романа отмяната се случва обаче отвътре. Умелото включване на темата като сюжетообразуваща – празното място, което оставя след себе си отменената „имперско-агресивна“ литература, е идеологически запълнено от шаха – не я изчерпва обаче. Има някаква ексцесност в говоренето за „отмяната“, която трансцендира чисто сюжетната ѝ функция. Зад повествователя се усеща литераторът, който настоятелно иска да се изкаже по темата. И го прави отвъд сатиричния коментар по актуалнополитически повод.
На първо място, социалната отмяна на литературата като такава е процес, чиято дълготрайност далеч предхожда настоящия руски казус и в основата му лежат технологично-медиални причини. Единствено държавата може донякъде да компенсира прогресиращата структурна отмяна на литературата. В тази логика: горко на литературата, над която държавата не държи десницата си (или левицата, или и двете). И горко на литераторите, които не я целуват, била тя лява, или дясна, или небинарна, или дори друга част на тялото. В антиутопично-сатиричен ключ същото звучи така: „Страстната уж любов на руснаците към своите национални писатели бе фантом, фата моргана; достатъчно бе само да се лиши литературата от държавна подкрепа, да се отмени училищното зубрене на стихотворения, да се преместят в библиотеките томчетата на Пушкин и Лермонтов от средния рафт на горния – и веднага стана ясно, че „великите автори“ не са нужни на никого“. Това със сигурност е валидно и за всеки друг национален или народен писател.
В рамките на сатиричното тематизиране на „отмяната“ на руската литература Конаков успява да засегне, на второ и доста по-дълбоко място, афинитета по избор между руската литература и националната танатология, чиито черни води изплуваха на повърхността в бедствията (по Гоя) на голямата война. В модалността на военновременните документално-гротескни свидетелства на Гоя е разказаният в романа виц по темата. „Английската литература казва: смърт заради дълга; френската литература казва: смърт заради любовта; немската литература казва: смърт заради величието; руската литература казва: смърт.“ Поантата на вица би могла спокойно да е дословен цитат от Едуард Лимонов (или от Виктор Пелевин, персифлиращ Едуард Лимонов).
Спецификата на руския случай, който Конаков диференцирано представя в рамките на антиутопичната „отмяна“ отвътре на руската литература, намира израз на най-високо ниво на абстракция в термина „литературоцентризъм“. Нееднократната употреба на термина в романа има сама по себе си иронично-сатиричен ефект, дължащ се на смесването на стилистични равнища. От сюжетна гледна точка отмяната на руския литературоцентризъм е всъщност неговата замяна с утопичен „шахматоцентризъм“, който изпълнява функцията на „заместителна терапия“, облекчаваща отказа от „опасния руски литературоцентризъм“. Националният култ на литературата е заменен успешно – поне така изглежда в началото на романа – с националния култ на шаха.
Инициаторът на замяната (академичното светило, за което стана дума по-горе) става жертва на три атентата с реална опасност за живота, чиито извършители са три материализирали се класически литературни топоса: 1) Тарас Булба убива сина си (по Гогол), 2) подхлъзването на разлято на трамвайната линия слънчогледово олио (по Булгаков) и 3) трансформацията на чая в анчар (по едноименното христоматийно стихотворение на Пушкин). „Литературата сякаш искаше да ме унищожи. Без метафори, физически. Веднъж срещу мен се хвърли някакъв мъж и с крясъка „Аз те породих, аз и ще те убия“ се опита да ме съсече с тъпа сабя. […] Друг път се подхлъзнах на разлято слънчогледово олио и едва не ме прегази трамвай. И още една история пак от онова време: реших да пийна чай […] и изведнъж усещам някаква необичайна миризма. Гледам – в чайника ми съвсем не е чай, а отровен анчар.“ При третия атентат ескалиращото неправдоподобие – как точно може да се отличи визуално обикновен чай от отвара от отровен анчар? – окончателно оголва похвата на субектното олицетворяване на литературата като извършител на престъпления, сардонично препращащо към обвиненията след 24 февруари 2022 г.
След пространен цитат (8 стиха от заключителната строфа) от печално известното стихотворение на Пушкин Към клеветниците на Русия (1831), който завършва с „[и]ли, блестейки със стоманена четина,/ не ще се надигне руската земя?..)“, бащата основател на новия руски национален култ заключава: „И, като неизбежно следствие, през 2022 година…/ В този момент иззвънява телефонът и Дмитрий Александрович прекъсва изложението си, за да отговори“. Установяването на пряка – синтактически пряка – причинно-следствена връзка между имперско-милитаристката реторика на цитата от Пушкин и началото на пълномащабната агресия срещу Украйна е заключителният аргумент в изложението, обосноваващо не само моралната отговорност, но и юридическата вина на руската литература като „корен на злото“.
Ако тематизирането на отмяната на руската литература е дадено в преобладаващо иронично-сатиричен регистър, представянето на националния култ на шаха, терапевтично заместващ отменената литература, се вписва в утопичната картина на „прекрасната Русия на бъдещето“, в която картина Галина Юзефович основателно идентифицира „дълбоко, неподправено чувство“ и „топло душевно преживяване“, които по-скоро не свързваме с парадигматичните литературни употреби на метафората на шаха. Нито при Набоков (Защитата на Лужин)[1], нито при Борхес (стихотворението Шах от сборника Творецът например), въпреки ясно различимите реминисценции и от двамата в Табия тридесет и две, шахът не служи за артикулиране на нещо, което да можем да наречем топло душевно преживяване. Романът на Конаков започва с дитирамбично артикулиране в непряката реч на протагониста на младата му любов – „имаше само щастие“ – и завършва с неизказаната любов на библиотекарката студентка към мъртвия вече протагонист (любовта му не е към нея), когото тя „тихичко вика“, припознавайки се или халюцинирайки.
Тази композиционна рамка хвърля мека залезна светлина върху красотата на един изграден върху шаха свят с алюзия към Борхес – с не по-малко основание би могла да е към Велемир-Хлебниковия стъклен град на Замятин – идеща сякаш да подчертае неговата невъзможност като социалнополитическа реалност, да не говорим за реалността на държавна идеология на една реално съществуваща империя. Тази красота в романа, „немислима (и поради това нежизнеспособна)“, казва Юзефович, е въплътена преди всичко в сетивната материалност и пространствата на щастие, разгръщащи се в жизнения свят на книгите по шах. „Хората отново обикнаха библиотеките! […] на книжните страници ги чака […] чистата, почти безтегловна красота на човешката мисъл, колекциите от геометрични сюити и симфонии, дивният лес от безкрайно разклоняващи се варианти, в които е така сладко да блуждаеш, които е тъй интересно да обсъждаш.“ (курсив мой, В.С.) Книжките по шах у Конаков, взети от света на детството и юношеството, са безспорни фигури на утопията.
Къде в този утопичен свят на реално победилата и реално съществуваща шахматна игра на стъклени перли в един Петербург на детството и 90-те (стотина години по-късно) е вътрешноприсъщата на утопията точка на обрат към антиутопия? Първото предупреждение, но протагонистът няма как да го разчете (защото като роден някъде в края на 50-те или началото на 60-те години на ХХІ век и намиращ се в 2081-а просто не е живял през 90-те), е артикулирано в прав текст още в уводното академично изложение на бащата основател на прекрасната Русия на шахматната утопия, представящ пред току-що прохождащ аспирант от провинцията официалната версия на предисторията ѝ. „Ние знаехме за печалния опит на съветските интелигенти, които в примерната 1989 година също бяха сигурни, че е достатъчно „просто да се свали властта на комунистите“ – и процъфтяването на страната ще настъпи от само себе си.“
Бащата основател на прекрасната Русия на шахматната ретроутопия е извлякъл от негативния опит на интелигенцията на Прехода единствено правилния – болшевишкия, сталинисткия, путинисткия – стратегически ефективен извод. „Да се оставя свободно най-важното поле, разположено в центъра на социалния и културен живот на руснаците би било, казано с думите на Арон Нимцович, „стратегическа немарливост“. Напротив: над това поле трябваше час по-скоро да се установи контрол, а образувалата се изведнъж пустота – да се запълни.“
Сто и седемдесет страници по-късно юродстващо-дисидентстващ син на висш представител на шахматната номенклатура (междувременно самоубил се или самоубит) ще разкрие картите на положената от бащите стратегическа грижа. „Д. А. У. [инициалите на бащата основател, каламбурно напомнящи произношението на „дао“, б.м.] и учениците му са влюбени в 40-те и 50-те години на ХХ век, когато СССР бе хегемон в шаха, а гросмайсторите живееха като богове в сравнение с останалата страна, едва изпълзяваща от разрухата. Убеден съм, че настоящата ситуация […] е създадена нарочно, тъй като съответства на естетическите и теоретически възгледи на Уляшов [фамилното име на бащата основател, издайнически напомнящо на Улянов, б.м.]. Д. А. У. се опитва да възпроизведе в натурален вид […] примерната 1948-а година, считайки я за началото на „златния век“ на шаха […] тържествените новини за съкращаването на срока на Карантината са структурно сходни с ежегодните понижавания на цените в сталинския СССР“.
***
В началото на романа любовна двойка се радва на новината за резолюцията на ООН за сваляне на Карантината пет години по-рано. За втори път в рамките на петнайсет години, възкликва момичето, се намалява срокът на столетната Карантина! С тези темпове на съкращаване на срока те може да доживеят до свалянето на Карантината. Влюбените правят планове за пътувания до градове, в които са се провеждали култови шахматни мачове: Вайк ан Зее, Линарес. В края на романа бащата основател на прекрасната Русия на бъдещето съобщава на протагониста, че едностранното увековечаване на Карантината отвътре е неизбежно и императивно, за да бъде опазен култът на шаха от вече настъпилата му на Запад AI смърт. Обожествената на Изток игра, превърната в реално съществуваща архаична утопия в една отделно взета страна, отдавна е мъртва. Когато научава, че божеството на местния култ всъщност е мъртво още от 2058 година – може би от рождената му година или дори отпреди раждането му! – протагонистът се самоубива, удавяйки се в Москва река. Макар че реката, в която влиза за последен път, не е Нева, всъщност го поглъща градът и потокът на настоящия баща основател на настоящата вечна Русия с предвечните й всевечни, бездънни и безбрежни, призивно прохладни, черно-бели като шахматно поле и бяла нощ води.
––––
[1] Въпреки директната препратка в заключителното изречение на романа на Конаков – „Но нямаше никакъв Кирил Генадиевич“ – което цитира последното изречение на Защитата на Лужин: „Но нямаше никакъв Александър Иванович“. И в двата случая викат по име мъртвите вече протагонисти.
