Филмът на Пауло Сорентино Партенопа (2024) е филм за младостта и за родния град на автора, какъвто е и филмът му за Марадона Ръката на Бог (2021). Малцина знаят, че Неапол е притегателно място и повратна точка за философската младост на Франкфуртската школа. Филмът на Сорентино ме връща точно 100 години назад, към 1925 г., когато се раждат забележителни творби на млади философи, решили да се докоснат до чара на Италия, както са правили по-рано техните предшественици от епохата на класицизма и романтизма.

Тук предлагам преводите на два текста от онова време. Първият е на Алфред Зон-Ретел (1899–1990), немски икономист и социален философ, потомък на прочути художници и индустриалци. Известен е с опитите си да преоткрие категориите на Кантовата критика на познанието в Марковата критика на политическата икономия, да обясни „реалната абстракция“ в размяната на стоки като продължение на „формалната абстракция“ в немската трансцендентална философия, но и като процес, заложен още в духа на античното мислене. В полето на социологията защитава проект за „времева икономика“, в която общественият труд се разглежда като цялостен процес, в противоположност на „пазарната икономика“, където трудът е абстрактен или разпарчетосан. Като икономист си спечелва славата на своевременен диагностик на възхода на националсоциализма от преконфигурацията на интересите в секторите на едрата индустрия, банките и селското стопанство. Заради което е привлечен на работа във Великобритания, където остава 40 години. За мнозина историци обясненията му на съвремието са подчинени на спекулации и на идеологеми. Затова пък делото му събужда симпатията на движенията през 1968 г. и Зон-Ретел се завръща в Германия, където става университетски преподавател.

Неапол – изкушение за философи (I)

Алфред Зон-Ретел другарува с Ернст Блох от 1920 г., а през 1921 г. се запознава с Валтер Бенямин. През 1923–24 г. живее в Позитано, а между 1924–27 г. – на Капри, където за известно време отсядат Блох и Бенямин. Именно там Бенямин се запознава с Ася Лацис. Преди 100 години, през септември 1925 г., Зигфрид Кракауер и Теодор В. Адорно прекарват 3 седмици в Неапол. Зон-Ретел и Бенямин им гостуват поне два пъти. Срещат се и дискутират в грандхотел „Везувий“, на улица „Партенопа“ 45. Всичките са под влияние на книгата на Дьорд Лукач История и класово съзнание (1923), която Блох им е препоръчал. Докато Бенямин (на 33) се опитва да довърши Произход на немския трауершпил с намерение да се хабилитира, Кракауер (на 36), редактор на „Франкфуртер Цайтунг“, коментира философския си трактат Детективския роман, който току-що е завършил, Зон-Ретел (на 26) затъва все повече в разгадаването логиката на Капитала, който чете вече десета година, а Адорно (на 22), защитил докторат година по-рано, размишлява върху музиката на Арнолд Шьонберг и Албан Берг, с която се е запознал във Виена. Но всичко те са под влиянието и на Неапол. Не само разговорите, но и преживяванията в Неапол променят еднолинейните и тотализиращи диагнози на Лукач за „овещняването“ и за „стоковия фетишизъм“ и полагат началото на критическата философия във франкфуртски стил. Дори в капитализма вещите нямат съдбата, на която ги обрича разделението в обществото и ускореният и неспирен възход на технологиите.

проф. дфн Стилиян Йотов

* * *

Алфред Зон-Ретел

Идеалът на счупеното: относно неаполитанската техника

(Франкфуртер Цайтунг, неделя, 21 март 1926)

В Неапол техническите устройства по правило са повредени: само при изключителни обстоятелства и поради някаква удивителна случайност нещо ще се окаже непокътнато. С течение на времето човек започва да има впечатлението, че всичко вече е счупено, още при самото му производство. Тук изобщо не става дума за дръжките на вратите, които в Неапол изглежда спадат към митичните същества и са прикрепени към вратите само за символични цели – това е така, защото вратите там изобщо са само за да бъдат оставени отворени, а когато бъдат затворени от потока на течението, отново да се отворят с ужасен писък и треперене на цялото им тяло. (Неапол със затворени врати, това би било като Берлин без покриви на къщите.) Това, за което иде реч, са наистина механични устройства и други подобни уреди.

Не обаче, че те не работят, защото са счупени; за неаполитанеца едва когато нещата са счупени, те започват да работят. Дори когато вятърът е силен, той ще излезе в морето с моторницата, в която ние едва ли бихме се осмелили да стъпим. И въпреки че нещата никога не стават според очакванията, някак си винаги вървят добре. Сякаш най-естественото нещо на света е да успее например, макар и само на три метра от скалите, в които прибоят заплашва да го разбие, да изпразни резервоара за бензин, в който е проникнала вода, и да го напълни отново, без моторът да спре. И ако се налага, може в същото време дори да приготви малко кафе на машината. Или пък, в проява на несравнимо майсторство, успява да запали отново повредената си кола, като по някакъв невъзможен начин прикрепи малко парче дърво, което току-що се е оказало на улицата – само докато тя скоро, и това е сигурно, отново се повреди. Той ненавижда самата идея за траен ремонт и би предпочел да се лиши напълно от кола.

При това и занапред не му хрумва нищо по-различно. Той би отвърнал с учуден поглед, ако някой му каже, че това всъщност изобщо не е начинът да се използва двигател или каквото и да е друго техническо устройство. Нещо повече, на подобно нещо той би се противопоставил по енергичен начин: за него същността на техниката се състои в това да накара нещо, което е счупено, да работи. А в боравенето с дефектни машини той е майстор, чиито способности надхвърлят далеч чисто техническите. В умението си да бърника, винаги характеризиращо се с голямо присъствие на духа, и благодарение на което, изправен пред опасността, може често със смехотворна лекота да превърне самия недостатък, с който се сблъсква, в спасително предимство, той наистина има нещо общо с американеца. Ала по-големият му изобретателски талант прилична на този при децата, и винаги има късмета на своя страна, също както децата, и както е при децата, случайността тенденциозно му служи добре.

Напротив, това, което е непокътнато, което, така да се каже, работи от само себе си, му изглежда несвойствено, защото, щом нещо работи от само себе си, значи никой не ще може да знае как и с каква цел то ще работи. Вярно е, че когато при тестване нещото функционира действително и горе-долу по начина, по който се предполага, той най-често изпада в пристъп на често патриотичен възторг – Viva Italia! и с готовност вижда страната си като самия връх на световната цивилизация. Но той никога не вярва истински в такива небивалици; дори пред железопътната линия между Кастелмаре и Неапол, която в хода на половин век служба навярно се е превърнала постепенно в нещо като всекидневие, човек и до последния момент никога не може да бъде сигурен къде ще го отведе влакът. Поне така стоят нещата според философията, очертана по мое запитване от началника на гарата. В крайна сметка нищо не може да се направи, изправното просто си функционира и толкоз, и това не бива да му се зачита като някакво голямо постижение – непреодолимата сила (force majeure) и пътищата на Бог са необозрими. Фактът, че нещата в крайна сметка се разпадат, им придава най-пълното очарование. И когато някак си се появи подобна възможност, тя се случва с възможно най-голямата скорост и по-често, отколкото дори най-предпазливият човек би сметнал за необходимо. Което може да има нещо общо с климата, но и във всеки случай от него няма никаква вреда, защото само щом нещата се развалят, човек може да почне да мисли, че те рано или късно ще проработят отново.

От друга страна, истинска опасност представляват елементи като електричеството, които очевидно са неразрушими и винаги карат човек да се чуди дали изобщо са от този свят. Разбира се, Неапол има свое много специално място за този феномен. Такива неразгадаеми духовни същества се сливат безпрепятствено със славата на религиозните сили, когато празничната крушка Osram открие своето родство в изображенията на неаполитански светци с ореола на Мадоната – за голямо очарование на благочестивите души. Човек обаче би срещнал голяма трудност да намери нещо по-скверно от обичайното, тоест действително полезното използване на електричество в Неапол. Направо космическа жалост обзема сърцето на онзи, който се сблъска с жалката електрическа крушка, висяща меланхолично със смъртнобледа печал от тавана, осмивана и забравена заради своята безнадеждна издръжливост. Нито има обяснение за неумолимия закон, според който на всеки няколко дни трамваят спира поради прекъсване на тока: La corrente non c’è (няма ток) е простата фраза, която обикновено се предпочита, за да обясни тази божествена намеса. Възможно е дори телефонът да заработи напълно добре, стига номерата да не вървят по собствен път и официалният телефонен указател или поне телефонните запитвания да можеха по някакъв начин да разкрият тайната на тези числа. Но все едно какви са подробностите по тези въпроси, в Неапол всичко това вече не принадлежи към сферата на чисто техническото.

Всъщност техниката започва едва оттам, откъдето човек налага своето вето срещу враждебния и затворен автоматизъм на машините и сам се потапя в техния свят. И когато го направи, той доказва, че стои несравнимо по-високо от закона на техниката. Защото поема контрола над машините не толкова като изучава ръководствата и се учи как да ги използва, а като открива собственото си тяло вътре в машината. Макар първоначално да е унищожил фалшивата мизантропска магия на безупречното машинално функциониране, след това обаче той се е инсталирал в разобличеното чудовище и в неговата наивна душа и се наслаждава на това буквално присвояване, на владението, което му дава неограничена власт, силата на утопичното екзистенциално всемогъщество. Той вече не се осланя на техническата самонадеяност на инструментите, присвоени по този начин; с неподкупния си поглед е прозрял привидността и измамата в тях като чисто и просто явление: знае, че парче дърво или някакъв стар парцал вършат работа също толкова добре. Разбира се, насилието на инкорпорирането трябва да се потвърждава ежечасно чрез победоносна колизия. Със страшен ентусиазъм той препуска с колата си и ако това безразсъдство не доведе до разбиването на нещо, уличен дувар, магарешка каруца или дори собствената му кола, тогава цялото каране на автомобила не е имало смисъл. Истинската собственост трябва да бъде и изтормозена, в противен случай не си я имал, трябва да я използваш и да ѝ се наслаждаваш до последния остатък, сякаш да я заличиш и излапаш напълно. Но като цяло отношението на неаполитанеца към неговите машини е добронамерено, макар и донякъде брутално, всъщност същото, каквото е отношението и към магарето му.

Освободена в по-голямата си част от ограниченията, наложени от предназначението ѝ, тукашната техника преживява най-необикновени отклонения и с ефективност, колкото изненадваща, толкова и очевидна, приема изцяло нови основания за съществуване. Едва ли електрическата крушка Osram е била създадена с намерението да придава слава към тази на Мадоната, нито моторът на някакво колело е съзрял светлината на света, за да разбива с леко ексцентрична си ос сметана в някаква тенджера. Но именно по тези неочаквани начини съвременната техника е от най-голяма полза за практиките на това странно оцеляване на XVII век благодарение на електрическите трамваи и телефони; така тя служи най-добре навсякъде за свободата на този живот и нещо повече, най-неохотно служейки и като предпазно фолио. В този град механизмите не могат да функционират като континуум на цивилизацията, макар да са предопределени за това: Неапол обръща всичко с главата надолу.

В Неапол съвременната технология се справя почти толкова добре, колкото онази двойка изоставени релси, които, самотни и ръждясали, се спускат по улицата на Монте Санто. Бойният вик на смели планове, който никой не знае кога е бил изречен тук, сега е отдавна избледнял и забравен. Но с несравнимата енергия на една напълно функционираща система струи вода, която идва от някаква заблудена инсталация и се насочва към релите, пръска ликуващите улични деца за тяхна пълна наслада, а кварталът се радва на този повече от добре дошъл извор. Ето как в този град най-сложните технически творения са обединени, за да изпълняват най-простите задачи, смятани досега за немислими. В името на тази полза те, противно на волята им, са напълно преустроени, вследствие на което стават непригодни за техните същински цели.

Следва продължение

Автор: Алфред Зон-Ретел