Два български спектакъла се играха при препълнени зали и нестихващи аплодисменти на деветото издание на Международния театрален фестивал Interferences в Клуж-Напока, Румъния
Фестивалът се проведе в края на 2024 г. под мотото „35 години след смяната на режима“. В Румъния все още се водят дебати дали свалянето на Чаушеску от власт и бързата му екзекуция през декември 1989 г. може да се нарече революция, или е „държавен преврат“, както настоява Чаушеску на записа от процеса му. Уводните думи на Габор Томпа, директор на фестивала, описват една неясна, унила картина: „Революция или държавен преврат преживяхме през 1989 г. в Румъния? Разочарованието неусетно зае мястото на прибързания и безусловен ентусиазъм. Тоталитарният режим бе заменен от друг тип зависимости – дигитални, банкови и информационни системи; виртуална реалност; диктат на новините и анализите, разпространявани от все по-зависимата мейнстрийм преса; идеологически разединен свят, парцелиран на враждуващи лагери, които не общуват помежду си; манипулируеми тълпи; недоразвит образователен сектор, насърчаващ посредствеността; все по-агресивни и добре организирани опити да се разгради културната памет…“
Видими белези. Свидетелства
Много от спектаклите обсъждаха живота през тоталитарния режим в Румъния и посочваха все още видимите белези, които той е оставил върху съдбите на хората. Фестивалът беше открит със спектакъла „Тихото бягство“ (Национален театър, Букурещ) по мемоарната книга на Лена Константе, художничка и фолклористка, прекарала 12 години в затвора като противничка на режима. Осем от тези години тя излежава изолирана в единична килия. Мемоарите ѝ разказват за борбата ѝ да запази човешкото в себе си чрез различни естетически практики: съчинява наум стихове, приказки, роман, театрална пиеса, разказва сама на себе си книги, прочетени отдавна, и най-вече опитва се да държи сметка за хода на времето. Оцеляването ѝ не би било възможно без тези упражнения по духовно бягство: „Бях стигнала до петата си година на пълна самота. Не бих могла да преодолея отчаянието, мизерията и ужаса на седемте години, които предстоеше да преживея, без тези дълги часове на перфектно бягство. Дали лудостта не беше близо?
„Исках да ви отмъстя“, Национален театър Търгу Муреш, фотография Мец Балаш
Не дебнеше ли отнякъде?“ Известната актриса Оана Пеля, която е и режисьор на спектакъла, умишлено не желае да изгражда персонаж, да драматизира мемоарите на Константе. Според нея сценичната версия на текста трябва да остане в жанра на „свидетелствата“. За Пеля това не е роля, текстът не трябва нито да се театрализира, нито да се играе. Това, което я интересува, е да извади наяве историята на самотния човек опълчил се на насилието, тихата еднолична съпротива против системата. Пеля подчертава документалността на всичко разказано, като същевременно акцентира на неговата невероятност, почти приказност. На сцената има много микрофони, които създават познатата атмосфера на интервю или пресконференция. Тялото ѝ е ограничено от микрофоните и тяхното изискване за постоянна близост. Отлично контролираща чувствата си, Пеля предава думите, преживяванията и спомените на Лена Константе единствено чрез мимиките на лицето си и резки движения на главата. Тя забравя за себе си (тялото ѝ сякаш не е тук), за да се потопи в реалността на спомена, който свидетелства за мощта на човешкия дух пред изпитанията на историята.
„Исках да ви отмъстя“ по романа на Атила Боди, реж. Аба Себастиен (Национален театър Търгу Муреш, трупа „Томпа Миклош“ и Студио „Йорик“) също се базира на реални събития, случили се в малък град седмици преди да падне диктатурата на Чаушеску. Няколко абсолвенти почти на шега започват опасна игра с властта, Партията и Секуритате. Спектакълът е поредица от техни монолози и диалози в сегашно и минало време, рок музика на живо (композитори Тибор Цари и Чобо Сас) и отстранени коментари на преживяното. Младежите, без да преценят реалния риск за себе си и своите близки, започват да пишат на публични места лозунги против системата, недоволни от всекидневната оскъдица (един от лозунгите им е „Няма сладолед“). Сериозните последствия от техните действия оставят следи и отекват до днес в живота на всички преки участници и анонимни странични жертви, за които никой дори не предполага. Монолозите им обикновено са изпълнени пред микрофон, което подсилва документалния момент, и в началото са просто спомени за онези времена от хора на средна възраст (емигрант в Канада, бизнесмен в Румъния), почти забравили случилото се. Постепенно миналото започва да добива все по-ясни и зловещи контури. Историите им се преплитат и оформят цялостната картина на едно трагично съществуване в тотална несвобода, в което трагедията не може да бъде предотвратена, преследваните нямат никакъв полезен ход пред себе си и всеки опит за бягство е обречен. Спектакълът има много силен емоционален резонанс върху публиката и е селектиран в програмата на редица фестивали в страната и в чужбина.
„Румънски дневници. Тимишоара“, автор на текста и режисьор Лидия Виду
Тъй като вълната от протести против режима на Чаушеску тръгва от центъра на Тимишоара, съвсем закономерно в програмата на фестивала присъства спектакълът „Румънски дневници. Тимишоара“ с автор на текста и режисьор Лидия Виду. Тук основното изразно средство са (отново) микрофонът (явно магически реквизит, който сертифицира достоверността на произнесените думи) и видеостената, но за разлика от предишните два спектакъла тук свидетелствата идват действително от първо лице. Става дума за личните истории на шест актриси на различна възраст от Държавния германски театър на Тимишоара. Те играят самите себе си и разказват личните си истории от детските си години до днес. Не забравят да споменат къде са били и как са преживели началото на революцията през декември 1989 г. Спектакълът засяга много и важни теми като връзката между човека и мястото, където е израснал и/или в което избира да живее. Кварталът, семейството, приятелите, колегите, професията. Градът като жив организъм с настроение и характер. По-възрастните актриси разказват спомени за живота през комунизма, за началото на протестите и сблъсъците през 1989 г., за пресичането на личната с голямата история. Актрисите излизат една по една пред публиката и правят нещо като презентация на своя случай, като на… корпоративно събрание. Зад гърба им се прожектират снимки от личния архив, стари изгледи от Тимишоара, статистики за населението, транспорта, финансирането и управлението на града. Визуалната и устната информация понякога се сменят много бързо, не всичко може да се проследи, осмисли и запомни. Историите впечатляват с динамична структура, центрираност на разказа, градираща емоция и най-вече пълна откровеност и откритост на актрисите. Спектакълът не е показен, а е истински дар на откровение от страна на актрисите, положени в динамичния контекст на големия индустриален град (пръв в Европа въвежда уличното електрическо осветление през 1884 г. със 731 лампи) с богата мултикултурна история (да не забравяме, че около Тимишоара се намира и голямата общност на банатските българи). След спектакъла зрителят има усещането, че познава по-добре града и се е свързал с него емоционално. Даже си обещава, че при възможност ще посети квартал Eлизабетин или Йозефин…
Диктатура и история
Втората група спектакли в селекцията разглеждаха темата за диктатурата и властта и тяхното влияние върху човешките съдби в по-широк исторически контекст. В доста озадачаващия спектакъл „Распутин“ на Сардар Тагировски (унгарски режисьор, роден в Татарстан) по пиесата на Геза Сьоч „Распутин: мисията“ реални исторически фигури си правят среща в едно онирично, фантастично пространство. Какъв би бил ходът на историята, ако Распутин, скандално известният съветник на руския цар Николай II, успее да убеди водачите на големите сили да не започват Голямата война, която провокира лавина от нещастия за Европа и за целия свят? Той споделя мрачните си видения с всеки един владетел, предрича катастрофа за всички народи – и победени, и победители. Събеседниците му обаче са изобразени фарсово-карикатурно – сенилни, самовлюбени, войнствени, цинични, садистични. Никой не се отказва, напротив, всеки се радва, научавайки, че съперникът му ще страда дори повече от него самия. От една страна, съвсем неуместно според мен в спектакъла на „Северен театър“ – град Сату Маре, се героизира Распутин като борец за мир и единствен разумен човек сред самовлюбени полуидиоти (царе, кайзер, крал, премиер). От друга страна действието е затлачено от множество статични моменти, от исторически обяснения, прожектирани върху екрани, от неясни акценти и най-вече от ненужно дълги музикални паузи (напр. цялата песен на Алла Пугачова „Милион червени рози“, изпълнена ритуално-многозначително, актьорите са застинали на сцената с каменни лица и с погледи приковани върху публиката). Към всичко това се добавят: черпене на публиката по време на спектакъла ту с водка, ту с виенско кафе с кифлички, ту с вино, плюс червени рози за много от зрителките в салона. Добър опит да се подкупи зрителя да остане до края на този спектакъл, траещ над три часа и половина.
„Янович“, новият спектакъл на Атила Виднянски Jr. (Унгарски театър, Клуж-Напока) хвърля светлина върху живота и творчеството на Йено Янович – кинорежисьор, сценарист и актьор от ерата на нямото кино, създател на известната киностудия „Корвинус филм“ в Клуж-Напока. Неговата съдба също е пречупена при прекрояването на европейската карта след двете световни войни, а в края на живота му дори го заплашва депортация заради еврейските му корени. В ролята на Янович можем да видим великолепния Миклош Бач (помним неговия Вуйчо Ваньо!). Вторият спектакъл на Виднянски Jr. в рамките на фестивала беше „Тоз, без никого на света“ (Театър на комедията, Будапеща). Тук отново (след свободната интерпретация на „Ромео и Жулиета“ в Унгарския театър на Клуж) Виднянски Jr. разбива диктатурата на канона и представя няколко от големите имена от унгарската история и култура на XIX век (напр. Шандор Петьофи) в разрез с учебникарските клишета и празничните славословия. В началото на спектакъла виждаме класна стая в скромно селско училище – всичко започва като урок по история, който обаче излиза изпод контрола на учителя (напомня донякъде на „Хъшове“ на Ал. Морфов). На сцената буквално се настанява веселият хаос. Всеки актьор импровизира по зададена тема. Няма граници за въображението. Виднянски Jr. отново е неповторим, неочакван и извън всички правила и модели, неоромантичен бунтар в прагматичната ни епоха.
„Майстора и Маргарита“ на Словенския национален театър от Нова Горица измерва пораженията от Сталиновата диктатура в СССР. И ясно задава някои фундаментални въпроси: способни ли сме на устоим на властта? Кое обичаме повече – властта или истината? Драматизацията на романа е доста добра (драматизация и режисура Нона Чобану), но Bалпургиевата нощ няма оригинално и впечатляващо решение, сякаш е маркирана набързо и така спектакълът страда от липса на кулминация.
„Както ви харесва“, Варненски драматичен театър, фотография Росен Донев
Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ от Варна представи в рамките на фестивала новата си постановка „Както ви харесва“ от Шекспир под режисурата на Габор Томпа. Темата за диктатурата и несправедливостта тук е въведена в трагикомичен жанров ключ. Бягството от узурпаторите и насилниците, бягството от цивилизацията изобщо и опитът да се построи нов свят на чисто се оказват красива и ефимерна утопия. Грешките следват човека, в която и тъмна гора да избяга. А седемте човешки възрасти (от пеленаче до старец) форматират и постоянно променят обекта на желанието. Така че всяко похвално начинание в един момент губи своето очарование и е заменено с нова страст или хоби, присъщи на новата възраст. Монологът на Меланхолика Жак отеква почти зловещо на финала на спектакъла, гласът на Константин Соколов сякаш е тътен от Апокалипсиса и само благодарение на емоционалната финална песен, по музика на Тибор Цари и стиховете на Валери Петров, публиката успява да се посъвземе от рязкото пробуждане. И тъй като аз съм свързана с този спектакъл като литературен консултант, ще дам думата на Ана Йонесей, независима театрална критичка от Румъния: „Оригиналната идея на Габор Томпа, залагаща на поетичния потенциал на текста, се състои във въвеждането на алюзивни песни и стихове, които разширяват както политическите, така и емоционалните смисли. Уловени сме в мрежите на изкусен разказвач, който парадоксално изрича дълбоки прозрения с детинска невинност. (…) Основното достойнство на спектакъла на българския творчески екип под ръководството на Габор Томпа е в отличната демонстрация на преплитането между поезия и политика, в съответствие с аксиомата на майстора на черния хумор Емил Чоран: „Всичко подривно разкрасява поезията“. (…) От една страна, сме потопени в пасторална утопия, в която законите и недостатъците на княжеския парламент са зачеркнати. Добрият естествен човек на Русо се чувства на своя територия в Арденската гора, преоткривайки изгубения рай, който хаотичната цивилизация вече не може да му гарантира. От друга страна, цялата тази пасторална идилия ни кара да се запитаме дали заобикаляйки несправедливостта и безпорядъка на света, не изпадаме в греха на отказа от отговорност. В този смисъл изборът на режисьора да премести монолога на Меланхолика Жак от второ действие (както е по пиеса) във финалната сцена отправя настоятелната покана да не се самозабравяме напълно на крилете на свободата и щастието в лоното на природата. (…) Спектакълът на трупата от Варна ни предлага да разсъждаваме върху належащата нужда да се откъснем от социалните условности в едно магическо пространство, но и върху необходимостта да се върнем в цивилизацията променени, с нов поглед, мисли и емоции, може би по-мъдри в глупостта ни, може би по-глупави в мъдростта ни: as you like it“ (рецензия, публикувана в сайта www.revistafictiunea.ro).
Диктатура на съществуването
Третата група спектакли разглеждат белезите, който самият живот оставя върху човека, диктатурата на фиксидеите или мечтите през призмата на екзистенциализма и абсурдизма. „Недоразумнието“ от Албер Камю, реж. Михай Мануициу (Унгарски театър – Клуж), „Въздушният пешеходец“ от Йонеско (Национален театър – Клуж), реж. Габор Томпа и „Последната лента. Не аз“ от Самюъл Бекет (Театрална работилница „Сфумато“, София), реж. Иван Добчев бяха три от големите акценти на фестивала, привлякоха вниманието на публика и критика, а дискусиите след спектаклите бяха сред най-оживените.
„Последната лента. Не аз“, ТР „Сфумато“, фотография Яна Лозева
И трите спектакъла предлагат задълбочен анализ на човешката ситуация в съвременния свят и трагични интуиции за настоящето и бъдещето на човека. Не е случайно, че във „Въздушният пешеходец“ финалът отново издига над сцената един пророк (той буквално виси във въздуха), видял с очите си Апокалипсиса от другата страна на земното кълбо. И ако в във „Въздушният пешеходец“ никой не му вярва, защото директната реалност все още изглежда непоклатима, то в „Както ви харесва“ актьорите мълчаливо се съгласяват с Меланхолика Жак. Тази тема явно вълнува Габор Томпа, виждайки лекотата, с която съвременният човек се настанява удобно в цветния свят на виртуалното и се отказва да търси каквото и да било отвъд тази измамна реалност. В „Недоразумението“ дъщерята иска да излезе от дома затвор, в който е израсла, но плаща апокалиптична цена, пресушаваща всяка радост от постигнатото. В „Последната лента. Не аз“ външният свят влиза в стаята чрез аудиозапис, чрез призоваване на затихващи спомени, които припламват, преди да бъдат забравени завинаги. Комбинирането на „Последната лента“ с „Не аз“ в един спектакъл придаде неочаквано звучене на двете произведения, между тях се прехвърлиха неочаквани логически и емоционални връзки, траекториите на двата изолирани персонажа сякаш са се преплитали по дългия път на живота. На дискусията след спектакъла румънски критици и унгарски изследователи на Бекет дълго хвалиха както актьорите – Малин Кръстев, Неда Спасова, така и начина, по който двете произведения на Бекет са комбинирани в спектакъла на Добчев. Диктатурата на съществуването налага задължително един финален жанр – този на трагичното очакване на края (нищото или възможното наказание), на самоограничението, на отказа от всичко, на самонаказанието. Това е последната диктатура, пред която е изправено човешкото, и тя не трае 35 години, а се слива с безкрайността.
Под диктатурата на хронично безспокойство протича действието в „Някой ще дойде“ от Юн Фосе, реж. Крис Меркуриан. Присъствието на Офелия Попи създава енергийното поле на мистерията и поддържа континуитета на вътрешното действие. Решението един и същи актьор (Чиприян Скуртя) да играе двете мъжки роли – Той и Собственика на къщата, изиграва лоша шега на спектакъла на театър Arcub. Така всичко изглежда като игра на преструвки, с чиято конвенция двамата персонажи се съгласяват. Смисълът на пиесата се променя на много нива и не съм сигурна, че е за добро. За да се оживи действието в тази доста медитативна пиеса, се акцентира прекалено много на фокуси и чудеса – къщата оживява като в куклен спектакъл, а призрачното присъствие на моменти е смехотворно. Присъствието на великолепната Офелия Попи обаче ни кара да забравим за тези недомислици.
„Дивата патица“ (реж. Габор Рушняк, Национален театър Мишколц, Унгария) предложи осъвременена версия на света на Ибсен, в който диктатурата на миналото, извиращо от мобилния телефон, подчинява всеки опит за бягство от системата. В „Губещият“ (реж. Наташа Радулович, Югославски драматичен театър) законите на музиката и хармонията и стремежът към съвършенство довеждат младите музиканти до лудост.
„Пълнолуние“ на Жозеф Надж , фотография Лоран Филип
Хитът на фестивала, разбира се беше гостуването на Жозеф Надж с „Пълнолуние“ – продължението на един пътуваш международен проект, чиято първа част – „Ома“, гостува на Interferences преди няколко години. Реализиран с екип от танцьори от различни африкански държави, спектакълът разказва за началото на света и на човешката история, за раждането на езика и на лицето; на първото движение, на първото взаимодействие, на първия синхрон. Акустичната хореография („хореография на дишането“) подчертава дълбочината и тайнствеността на физическото движение. Пълнолунието в спектакъла е онази непозната сила, която привлича животните и хората в началото на времената. Жозеф Надж също се включва във втората част на спектакъла, като единствен танцува с покрито лице. По време на дискусията той обясни своята концепция така: „Исках да направя марионетка, ние самите сме марионетки под въздействието на непозната сила. После реших тази марионетка да съм аз самият. Марионетка от времето преди да имаме лица.“ Редуват се индустриални звуци с човешки звуци от големия забързан град. Танцьорите надяват сака, слагат си смешни маски и шапки. Почти ги виждаме как след малко ще се качат в метрото, за да отидат на работа. С намигване и ирония Надж ни подканя да се разпознаем в самодоволните им, смешни силуети.
Въпреки по-скромния си бюджет, заради намалените фондове за култура в държавата, деветото издание на Interferences oтново успя да събере на едно място значими творци от различни държави, поколения и художествени направления.
Автор: Аглика Олтеан
