Gerard de Villiers, La filière bulgare („Българската следа“), Paris, Plon, 1983
Двама мъже разговарят загрижено в „обезопасена квартира“ във Виена и най-често споменаваните думи в разговора им са Москва, КГБ, взрив, атентат, трафик и София. Единият е американец – Алан Маргдоф, долетял за случая специално от Вашингтон, другият – Малко Линге, атлетичен блондин, висок 1,80 м, е прочутият агент SAS, наеман за различни операция на ЦРУ.
Да, действието в този трилър се развива в разгара на някогашната Студена война, която под една или друга форма започва да се завръща, следователно няма как да не се върнем и „към българската следа“, присъстваща в не един или два шпионски романа. Ала онова, което за мен е по-интересно в случая – както и при „Пази се от българите“ на Жюзет Брюс от 1969 г. – е образът на България в този шпионски калейдоскоп от епохата.
В случая всичко зависи от умението на автора на трилъра, а французинът Жерар дьо Вилие (1929–2013) е един от първомайсторите в жанра. Всеки от романите от серията SAS е издаван в тираж от 100 000 екземпляра, повечето от тях са преведени в САЩ и на основните световни езици. Известна е поразяваща осведоменост на Жерар дьо Вилие, която, подобно на тази на Том Кланси, идва от тесни контакти с бивши и настоящи агенти на различни осведомителни служби, което му позволява да предвижда в романите си падането на диктатори и режими, включително края на Кадафи. Ето защо, когато през 2013 г. Жерар дьо Вилие напусна този свят, в. „Ню Йорк таймс“ го изпрати със статия, озаглавена „Авторът, който знаеше твърде много“.
И тъй, какво е знаел обаче Жерар дьо Вилие за някогашната Народна република България? Явно немалко неща, които е научил в движение, подобно на своя главен герой Малко Линге, щом получава задачата си във Виена. А тя му е поверена след атентат срещу турския трафикант Бекир Галата – име доста напомнящо на замесения в атентата срещу папата Бекир Челенк – взривен във виенски хотел, въпреки че е под закрилата на австрийската полиция. За което представителят на ЦРУ дава следното обяснение:
Работеше от години в сътрудничество с българските служби (Държавна сигурност) с армия от камиони, която изгради всевъзможни сътрудничества в Турция. Изнасяше хашиш от Турция, след което внасяше оръжие от България, предназначено за крайната турска десница. Само отбелязвам, че за четири години са били иззети 800 000 индивидуални оръжия, внесени чрез камионите на г-н Галата. Изкупуваше също така серен диоксид от Европа, който пък вкарваше в Българя и Турция.
Малко Линге учудено пита за какво му е бил този серен диоксид. Отговорът е лаконичен – чрез него макът се превръща в хероин.
Трафик, който е важна част от историята на НРБ в Студената война.
И още едно важно обяснение, дадено от Алан Магдорф:
Бекир Галата е човекът, рекрутирал Али Агджа за убийството на папата. Именно той е организирал и бягството му от затвора „Картал Малтепе“ в Истанбул. След което Галата тайно се установи в България. Докато не я напусна в тайно скривалище, намиращо се в един от неговите камиони.
Първата задача, поставена на Малко Линге, е да се срещне с австрийската аристократка Хилдегард фон Бризенбах, негова стара позната и любовница на Галата. Взривната вълна я сварва в банята и това спасява живот ѝ. Отървала се е само с наранявания и със силна уплаха. Тя обаче категорично отказва да проговори пред австрийската полиция. Пред агент SAS обаче споделя, че през последните месеци Бекир Галата бил много уплашен. Откакто се е върнал от София, не бил на себе си, твърдял, че се е замесил в нещо, което може да му струва живота. Споделил ли е пред нея за какво става дума? Да, веднъж ѝ се похвалил, че решил да помогне на високопоставен генерал от КГБ, като го изведе през България на Запад. Той бил човекът, организирал атентата срещу папата. Дори споменава конкретното име – Фьодор Сторамов, генерал-лейтенант от Първо главно управление на КГБ, отговарящ за т.нар. „мокри поръчки“.
Ето причината, поради която западните разузнавателни служби в момента са в такова брожение. Затова агент SAS спешно трябвало да замине в София под солидно прикритие. Но какво би могло да е то?
Агент SAS е силно скептичен и дори пита не е ли по-добре да му купят направо билет за Воркута – „Гулаг еър“? Или да го пратят при самия Юрий Андропов, бившия председател на КГБ, понастоящем първи съветски ръководител, за да го склони към самопризнания кой и как нареди да бъде ликвидиран Йоан Павел II?
Хората на ЦРУ имат свой план как да го вкарат в НРБ. И той е следният – като шофьор в сирийската транспортна компания „Трансеуропа“, работеща заедно с българската „СОМАТ“ (Стопанско обединение за международен автомобилен транспорт). Малко Линге не е чувал за „СОМАТ“, но получава следното разяснение:
Това е българска компания, контролирана от Държавна сигурност. Сириецът Сидани, който ни „прави услуги“, работи с нея. Той „заема“ камионите си на българите, които транзитира през София, където вкарват и други стоки. След което камионите продължават към крайното си предназначение.
Огромна реклама за автомобилния транспорт на НРБ в масов тираж.
По тази причина на агент SAS му се налага да замине за Цюрих и там да седне зад волана на многотонажен камион с полуремарке. Разполага с документите на германския шофьор Клаус Фрост. И прави цялото това усилие заради „смяната“. Щом стигне София, друг шофьор ще поеме неговия камион в посока към Кувейт. А той в хотел „Витоша“ ще може да изчака около седмица. Време, което би трябвало да му стигне за операцията. Ако има провал в плана, са му подготвили „резервен вариант“. В София може да се обърне към човека на германската Федерална служба за разузнаване (БНД), който ще му окаже съдействие, за да напусне страната. ЦРУ има и още една застраховка. В Техеран са пленили полковник от КГБ, който също е голяма клечка и при нужда би могъл да бъде разменен срещу агент SAS.
Малко Линде дава съгласие, добре разбира колко голям е залогът. И все пак пита човека на ЦРУ, ако операцията е успешна и генерал Сторамов се озове на Запад, какво би поискал Рейгън в замяна на своето евентуално мълчание от Юрий Андропов?
Отговорът е, че през 1983 г. се водят особено трудни преговори за ядрената безопасност на света. И вероятно един подобен „коз“ би донесъл сериозно предимство на „Пършингите“ срещу съветските ракети SS 20.
Затуй след няколко дни Клаус Фрост (Малко Линге) влиза в заснежената и ледена София по булевард „Владимир Заимов“, където служител на транспортната милиция с червена палка набързо го отклонява към площад „Пирдоп“. В района на Сточна гара всичко тъне в кал и огромните тирове трябва да бъдат вкарани в подготвените гаражни клетки.
Агент SAS направо не вярва, че е стигнал без инцидент до България. През изтеклите дни условията за пътуване са изключително тежки – сняг, студ и поледици – и ако не са надписите на кирилица, направо не би повярвал, че е стигнал крайната цел.
На площад „Пирдоп“ го чака сириецът Самир Сидани, който е неговият „човек“. И набързо, вкарвайки го в стария си мерцедес, започва да му обяснява правилата на играта.
Още на рецепцията в хотел „Витоша“ ще му вземат паспорта и ще му дадат някаква хартийка на български, която може да му служи като удостоверение пред милицията. Ала трябва да свиква не просто, че е зад Желязната завеса, а че желязна завеса разделя тази страна. Обикновените българи не са и не трябва да са наясно с хора като него. В хотел „Витоша“ има сектори само за чужденци, казината са затворени за българи. Трябва да внимава особено в хотела, откъдето не се препоръчва да излиза често – а вътре гъмжи от доносници на ДС. Неслучайно там е живял Агджа и някъде там е замислен атентатът срещу папата.
Скоро Малко Линге вижда как хотелът израства пред него като бяла кула в заснежения град. Навън е кучешки студ и минусови температури, но в стаята му в хотела е като в сауна. Той има две задачи – да потърси някой си Алоис Кастнер, представител на австрийска авиокомпания, постоянно пребиваващ в София, и да открие следите на Лейла Галата – съпругата на Бекир Галата, която ДС държи под контрол на същото това място. Само чрез нея би могъл да попадне на контакта с намиращия се в София генерал от КГБ.
Следват изключително забавни описания на хотел „Витоша“ (още една реклама на София) – на баровете за чужденци и обилно леещия се алкохол, на българските „гейши“, всъщност са валутни проститутки, на казиното, чиито крупиета имат вид на хора, които не е добре да срещнеш в по-късна доба.
Два свята, които съществуват в тогавашна НРБ, и за които мнозина, дори живелите през онази епоха, продължават да не си дават сметка. Уви, всичко това не е само „шпионска фантазия“, а отговаря на истината.
Истината и за опеката на КГБ над тогавашна България, и за ролята, която играят в нея офицерите от ДС, и за съмнителните типове от Ориента, превърнали София в свое убежище и център на мрежите си за трафик на оръжие и наркотици. И за валутните проститутките при соца, и за турците, ливанците и либийците, които лепят по полуголи танцьорки доларови банкноти в същия онзи „японски хотел“…
Алоис Кастнер предупреждава Малко Линге да не си играе на герой в хотел „Витоша“. И въобще да се откаже да търси среща с Лейла Галата, ако не иска да го сполети съдбата на Раул Валенберг, на шведския дипломат, отвлечен от съветски шпиони от Будапеща в края на Втората световна война.
За да го разтуши от доброволния му „арест“ в хотела, една вечер сириецът Сидани го кани на гости вкъщи. Така агент SAS за първи път вижда булевард „България“, показват му отдалеч оградата на резиденция „Бояна“, както и кварталите в яката на Витоша, където много от къщите са наети тъкмо за хора, които не трябва да се набиват в очи. Там той се запознава със Саня Сидани, прелестната съпруга на сириеца, която се оказва… българка. И тя набързо му обяснява защо живеят повече в София, отколкото в Бейрут. Не само заради постоянните атентати в Близкия Изток, а и защото в София може да се живее много добре, ако имаш едно нещо – валута (на български в романа). Ако имаш валута пред теб са отворени всички врати. Ако ли не – си маргинал сред масата българи. Затова и думата „валута“ била „бойният вик“ на българите.
Става късно, а до заледените подстъпи към Бояна трудно би се добрало такси. Затова Саня Сидани лично откарва с мерцедеса своя гост до хотела, а в стаята го чака изненада – полугола девица се е разположила на неговото легло. Агент SAS е убеден, че това е провокация на ДС. Въпросната Мария Клокотница (?) на развален английски му обяснява, че тя е „подарък“ от австриеца Кастнер. Малко „топлинка“ в зимната вечер, а и е късно да се прибира. На сутринта, преди да си тръгне, му разказва за себе си. Как е имала други планове – дошла е от Пловдив, искала да стане певица, но ДС я поема и вкарва в мрежата си и сега тя „обслужва“ хотела. Имала си и „шперц“ за всички стаи. Докато се уединява в банята, Малко Линге ѝ прибира „шперца“, обнадежден, че има как да проникне на осемнайсетия етаж.
Веднъж-два пъти се е качвал дотам с асансьора, правейки се, че е сбъркал етажа, но без да си показва носа – забелязал е камерите, както и кабелите, които захранват осветлението. Затова късно вечерта осъществява плана си за проникване – австриецът Кастнер прекъснва кабелите, а той се промъква с „шперца“. И планът успява. Макар и уплашена, Лейла Галата го отвежда в банята, където няма устройства. Пускат силно водата и тя му обещава помощ за контакт със Сторамов – при условие, че я изведат от България.
Малко Линге обещава – смята, че скривалището в камиона може да побере двамина.
И скоро – след разменени съобщения с Лейла Галата – попада на генерал Сторамов, който по анцуг прави крос в Парка на свободата в посока към Телевизионната кула.
Въпросът е къде да го скрие преди заминаването? Кастнер му прави предложение за „българска връзка“ – художника Тодор Веслец, враг на режима и негов близък приятел.
Но първо идва ред на срещата с генерал Сторамов – изпечен кагебист, с когото след всички предпазни мерки се виждат за кратко. Малко Линге иска да узнае защо той иска да избяга на Запад. Генералът обяснява, че в момента в Москва върви чистка на всички, които знаят твърде много. А той е сред тях, нали е специалистът по „мокри поръчки“. И е напълно наясно какво го чака. Такива като него ги отвеждали в Института „Сербски“, елитната психиатрия на СССР, където първо изтривали паметта им. Веднъж завинаги. А после ги захвърляли някъде из Сибир.
И на свой ред с неприкрита гордост разказва следното:
Спомняте ли си онова, което западната преса нарече „българския чадър“? Това беше моя идея. Рицинът, отровата, която идваше от Чехословакия, беше монтирана в прибор в една от лабораториите в Кучино, а после българите използваха онзи чадър…
Бързо разпознава самоличността на агент SAS и решава да му даде указания. Опасно е втори път да се срещнат, трябва да действат чрез „тайник“ (така е в текста). Малко Линге вече има такъв. Художникът Тодор Веслец работи в иконната сбирка под „Св. Александър Невски“. Така че – „тайник“ в криптата.
Генералът от КГБ одобрява плана, но на свой ред го предупреждава колко голяма е опасността. Разсейва илюзиите му, че руснаците ще го разменят срещу „свой“. За тях полковникът от Техеран е „предател“ и те никога няма да тръгнат на размяна.
И точно тогава колелото на Фортуна се завърта в обратна посока. Обажда се Сирани, за да каже, че камионът се е счупил в Турция и няма да има замяна. Трябва спешно да се търси друг вариант. Но какъв? Остава резервният вариант със западногерманското разузнаване и Курт Морел. Успява тайно да се види с него, но онзи не е особено сигурен, че може да осигури фалшиви паспорти в толкова кратък срок. А срокът се скъсява, защото и българите всеки момент могат да се запитат защо този шофьор без камион продължава да живее в хотел „Витоша“. Междувременно Сторамов подава ново съобщение, от което Малко Линге просто го втриса – по техните следи е служителят на ДС Емил Боров (нещо като Емил Боев), който също иска да бяга на Запад. Той е от групата за атентата срещу папата и в момента вижда как всички останали „кадри“ спешно биват пращани в Москва за „инструктаж“. От първите двама вече няма никаква вест.
Което означава, че броят на паспортите нараства, вътре е и художникът Тодор Веслец. Курт Морел обаче успява да уреди само един паспорт. Тогава Емил Боров тръгва да отстранява конкурентите, но след престрелка той и Тодор Веслец загиват. Генерал Сторамов пък хладнокръвно ликвидира Лейла Галата, за да е сигурен, че единственият паспорт ще е негов.
Марко Линге няма избор: решава да изведе генерала от КГБ на Запад. След всички тези убийства самолетът на Австрийските авиолинии все пак излита от София, но е приземен ненадейно в Букурещ. Екипажът негодува, но на борда нахлуват барети с автомати и генерал Сторамов е отведен към предсказаната от него участ. Което дава основание на Жерар дьо Вилие да завърши романа си с думите: В последния момент КГБ си върна единствения свидетел, който можеше да докаже връзката на Москва с атентата срещу папата.
Сигурно затова италианският журналист Антонио Ферари написа преди време в „Кориера дела Сера“, че винаги в тази връзка е вярвал на казаното му от папския нунций в София в началото на 90-те години: „Често пъти истината е съвсем близо, поради което не сме в състояние да я видим“.
