„Въпрос на живот и смърт“, Ървин и Мерилин Ялом, превод Радостин Желев, издателство „Колибри“, 2025 г.
Наскоро (по повод книгата на Шмеман „Литургията на смъртта“) писах как се променя преживяването на Смъртта. Случайно или не, следващият текст, който попадна в ръцете ми, „Въпрос на живот и смърт“, дискретно ми напомни, че темата е все още отворена и че към фаталния изход може (а и трябва) да се подходи и по друг начин.
Ървин и Мерилин Ялом (историята им трябва да се приеме съвсем буквално, като самата смърт) са семейство. И то от премного години. Втората световна война още не е започнала, когато живеещите на една съща улица хлапета се запознават. Венчават се като средношколци, след което момчето се превръща в един от най-добрите психотерапевти, а момичето – в културолог от световна величина. Под влияние на съпругата си Ървин завършва философия и пише три великолепни романа за Спиноза, Шопенхауер и Ницше. Мерилин се докосва до тайните на психиатрията и на психоанализа и това я превръща в един от най-добрите познавачи на проблема за страданието във френската литература. Животът на младите влюбени така се развива, че колкото повече се опознават, толкова по-интересни си стават един на друг. И то до такава степен, че след над 65 години брачен живот не могат да повярват, че се обичат повече, отколкото в началото. Всичко е като в приказките. Имат четири деца, осем внуци… имат правнуци и всичко, за което човек може да мечтае. Остаряват благородно и достолепно. Сега (тоест през 2019 г., когато се развива действието в книгата) той е на 87, а тя – на 86. И приказката трябва да свърши!
Защото – медицината е категорична – Мерилин е неизлечимо болна. Заболяването е онкологично и е в терминална фаза. Разсейките са много и са навсякъде. При най-добрия възможен развой на събитията ѝ остава не повече от половин година живот. Съпрузите са атеисти, но въпреки това (или точно заради това) вярват, че дори и Бог не би могъл да помогне. Защото нищо не може да се направи…
И решават да разкажат всеки от оставащите дни в общ дневник. Ървин, който е с два инфаркта и с тежка сърдечна недостатъчност, тайно се моли да умре пръв. Но е наясно, че смъртта му не само няма да реши нито един от проблемите, но и – усилвайки чувството за безпомощност и самота – ще създаде допълнителна трудност на жена му. Може би най-добре би било да финишират едновременно. Като Ромео и Жулиета! Само че – макар и умело режисирано – това си е самоубийство. Но за психиатър, написал множество трудове как човек трябва да се бори със суицидните преживявания, подобен изход ще е не друго, а измама. Дори измама на трета степен. Защото освен себе си, мами както пациентите си, така и науката. Книгите му „Да се взреш в слънцето“ и „Изцелението Шопенхауер“ ще се обезсмислят. Ще се обезсмисли не само професията му, но и целият му живот. При Мерилин не е така. Тя няма подобни предразсъдъци. Защото е убедена, че дали свещичката ще изгасне от само себе си, или някой ще я духне, е без значение. Още повече че американското законодателство го позволява. Ако има медицински протокол, който констатира неизбежния ход на заболяването, лекуващият лекар може да асистира… и всичко ще е по правилата на играта…
Именно тази битка за смисъла (и за неизбежната раздяла) е въпрос на живот и смърт. За нея е разказът в книгата. От 1973 г. двамата съпрузи са водили паралелен курс лекции „Смъртта в живота и литературата“. И то не къде да е, а в Станфордския университет. Познават Платоновия „Федон“ по-добре от пръстите на ръцете си. Но се оказва, че знанието не помага. Смъртта, както е писал Кундера, отнема не само бъдещето, но и миналото. Защото, закрие ли се огледалото, образите изчезват. Сякаш никога не ги е имало. И какво от това, че цял живот съпрузите са чакали тези 4–5 месеца. Умно и с любов са се готвили за срещата. Сега, когато тя е факт, не знаят какво да правят.
Дали – питаме се ние – по техен адрес Писанието казва: „Лекарю, излекувай се сам!“ (Лук. 4:23). Само че въпросът е не как да се излекуваш от смъртоносно заболяване, а как да се изцелиш от самата Смърт. И ще е валиден до онзи драматичен двайсет и втори ноември на 2019 г., когато Ярвин Ялом изпраща съпругата си и остава сам. След това въпросите стават други. Смъртта ще обезсмисли ли написаното? Ще намери ли лекарят терапия в собствените си терапевтичните книги? Защото от момента, когато е спрял да бъде професионален утешител, философът-психиатър (или психиатърът-философ) ще трябва да бъде повече от Епикур, Епиктет и от Сėнека. Трябва да е повече от Монтен и от Спиноза… Повече от Шопенхауер и от Ницше. Та нали, ако те не са успели да намерят утеха, той е длъжен! Защото безутешността (подобно на Любовта) е по-силна дори от Смъртта.
