Сатиричен театър „Алеко Константинов“: Бертолт Брехт „Майка Кураж и нейните деца“. Превод Димитър Стоевски, режисьор Стоян Радев, сценография Никола Тороманов, костюми Свила Величкова, музика Милен Кукошаров, пластичен консултант Теодора Попова, помощник-режисьори Емилия Крайчева и Цветелина Симеонова, снимки Петър Петров. В ролите: Майка Кураж – Албена Павлова, Ейлиф, Войник – Асен Мутафчиев, Швайцерказ, Войник – Пламен Великов, Катрин – Никол Георгиева, Първи фелдфебел, Втори фелдфебел, Командир, Офицер – Борислав Захариев, Агент за набиране на войници, Полковник, Писар – Симеон Гълъбов, Готвач – Димитър Баненкин, Свещеник – Иван Панев, Ивет Потие – Стефания Кочева, Оръжейник, Млад войник, Синът, Конвой на Ейлиф – Мартин Желанков, Стар войник, Човек с превръзка, Селянин, Конвой на Ейлиф – Сотир Мелев, Селянка – Анна Станчева. Със специалното участие на Калин Сърменов. Представление на 7.ХІІ.2024 г.
Мигел де Унамуно, големият испански философ, записва в своя „Дневник“ (превод Бояна Цонева, изд. „Захарий Стоянов“, 2013) в края на ХІХ век следното: „Мария е едно от най-сладките тайнства. Жената е основата на традициите на обществата, тя е спокойствието в безпокойствието, отдихът в битките. Девата е простотата, майката, нежността. От жена се роди Човекът-Бог, от покоя на човечеството, от неговата простота. Чуват се богохулства по адрес на Бог и на Христос, споменават имената им и ги вмъкват в непристойни изрази, но за Девата не се чуват хули. Рече Христос, че за греховете срещу Него ще има опрощение, но не и за греховете срещу Светия Дух, а най-големият грях срещу Свети Дух е да се оскърби Съпругата му и тя да бъде охулена“.
Жената в пиесата на Брехт „Майка Кураж и нейните деца“ не се казва Мария, а Анна – Анна Файерлинг. И за нея абсолютно не може да се каже, че е „отдихът в битките“, напротив – със самочувствие и самодоволство тя се провиква от сцената: „Няма да ви оставя да развалите войната!“. Брехт, между другото, никога не дава подобни индикации – за съзнателно противопоставяне на неговата Майка Кураж с личността на Дева Мария, Божията Майка; дори е бил недоволен от първата постановка на пиесата в Цюрих, Швейцария (театър „Шаушшпилхауз“, 1941, реж. Леополд Линдберг), тъй като му се сторило, че е прекалено засилено майчинското чувство у героинята („Пиесата бе видяна като трагедия на Ниоба: буржоазният печат говореше за потресаващо неизтребимата жизненост на материнското начало“) и затова внася поправки и прави образа ѝ още по-ръбат и нелицеприятен. Идеята му е да покаже, че войната не носи полза никому, колкото и да си мисли някой, че тя щедро изсипва върху него рога на изобилието; за Брехт Майка Кураж е точно това олицетворение на илюзията за добавена стойност от битките: войната е нейната стихия, но тази стихия отвлича трите ѝ деца в небитието и тя може и да си е останала Кураж, но повече не е Майка. В известен смисъл цялата пиеса е за обезмайчването на една заблудена жена.
Или поне такава е в трактовката на Сатиричния театър. Разбира се, Стоян Радев, режисьорът на спектакъла, говори нещо по-иначе: „Зрителите ще видят как малката фигура на актьора проектира една голяма сянка на фона. Ние, занимавайки се с история, се занимаваме със сенки. Все по-рядко ставаме свидетели на събитията. Затова аз казвам: Ето, вижте, кой хвърля сенките. Защото, ако видиш сянката, тя понякога изглежда величествено и героично, а всъщност един малък човек извършва някаква малка ежедневна подлост. И ако ти не виждаш него, а само сянката, ти се струва, че това, което той прави, е значимо и оправдано, че има възвишени мотиви“; тоест набляга на онова, за което е настоявал Брехт – че войната не е на пълководците, а на малките хора, които я подхранват с животите и илюзиите си. Албена Павлова обаче в ролята на Майка Кураж като всяка голяма актриса, надгражда режисьорските намерения, надгражда ги и ги надскача. Олимпийски ги надскача. И то още в първата сцена, когато се сблъсква с набирачите на войници: тя болезнено, почти бих казал хаотично рови из дрехите си, за да покаже и докаже, че има право да се мотае из фронтовите линии, но когато идва дума синът ѝ да бъде мобилизиран, хаотичността изчезва и тя става целеустремена, целенасочена, целестрелна – синът ми не бива, в никакъв случай не бива да отиде в армията. Не успява обаче и оттук ѝ започва трагедията – трагедията на една майка, която на финала няма повече да бъде майка. Удивително е как успява Албена Павлова, която съвсем убедително ни показва, че героинята ѝ се чувства във въртопа на сраженията като риба във вода, някак си да стои отстрани, отчуждена от войната, и да оставя нейните проявления за другите в пиесата: Свещеникът (Иван Панев), разнебитен от страх (прекрасно изигран), готвачът (Димитър Баненкин), самодоволен парвеню, че дори и Ивет Потие (Стефания Ковачева), увлечена в сладострастието на (любовните) битки. Майка Кураж в интерпретацията на Албена Павлова има друго назначение: да научи и децата си да стоят като нея встрани, отчуждени от войната. И тъкмо в това тя се проваля (или по-скоро те, децата ѝ, се провалят): големият ѝ син се поддава на увещанията на Агента, малкият се присламчва към тиловата част на войнско подразделение, а дъщерята Катрин (великолепна Никол Георгиева) – водена, разбира се, от човешки дълг, бие тревога, за да спаси ближните си, но бива застреляна без жал от други ближни, оказали се враждебни ближни. Но е застреляна не поради друго, а защото не успява като майка си да стои отстрани и само да наблюдава, а не да участва. Във войната не бива да се участва – това е посланието на тази Майка Кураж: тя не участва в нея, макар и уверено да плува в нея.
Това е блестяща роля на Албена Павлова. Блестяща и изтощителна: тя е почти през цялото време на представлението на сцената и във всеки момент трябва да е едновременно устойчива – да бъде майката, която иска да спаси децата си, но и променлива – да бъде търговката (маркитантката), която иска да подмами войниците. Затова е с всекиго различна: изкусителна, примамлива и подканяща с Готвача; решителна, командваща и диктаторка със Свещеника; гънеща и сучеща се, и наивна с насилниците; ревнива, обичлива и закриляща с децата си… Истинско протеевско присъствие, което няма една-единствена закоравяла и вкаменена форма, а се извива като вода, променя се като небе и се премества като каручката ѝ. Даже на моменти говори с цигански акценти – вероятно, за да покаже колко е слаба и нищожна, че да не я закачат гадовете. И покрай тази мощна роля останалите някак избледняват, но май така е замислено: тя трябва да е фундаментът на постановката, нейната носеща греда, ако мога така да се изразя, защото накрая тъкмо тази греда се счупва и разпръсва на тресчици, след като тя не успява да остане онова, което я определя – майка, Майката.
И тук ми се ще да се върна към думите на Мигел де Унамуно и да се опитам да поразсъждавам върху разликата между нея и Божията Майка, между Анна и Мария. Втората е представена в Библията и особено в ренесансовото изкуство (в сцената с Благата вест например) като пасивна, възприемаща, по някакъв начин недействаща. Майка Кураж е съвсем различна, противоположна дори: тя не спира да снове, да продава и разменя, да пресича пътищата на войната напряко, надлъжно, нашироко. Антипод на хрисимата Дева, включително и заради безразборните ѝ връзки с мъжете. Тъкмо такъв антипод е Албена Павлова – бликаща от енергия, немирна и диреща печалбата на всяка (кажи-речи) цена. Затова бихме могли да заявим, че няма значение какви активности, какви хвърляния, какви премествания извършваме във времето и пространството – всички те са всуе, всички те са напразни. Накрая сме винаги разпилени, попилени, изпилени; отчоплени от битието, изплюти. Куражът ни се е изпарил, треската ни да бъдем се е уталожила, уморени сме и сме наясно с това, че сме съкрушени. С други думи, победата не е в движението, победата е в покоя. Майка Кураж на Брехт, изиграна от Албена Павлова, е олицетворение на максимата, че колкото и да действаме, все стигаме до Еклисиаста и неговото: „Суета на суетите и всичко е суета“. Малките хора наистина хвърляме големи сенки, но тези сенки са дим и пепел, прах при праха. Накрая сме винаги загубили и изгубили: Майка Кураж децата си и вече не е майка, ние същността си и вече не сме себе си. Сенки, сенки на съществуванието…
Иронията на спектакъла „Майка Кураж и нейните деца“ е, че вярваме във въздух. Във въздух и във въздушни кули, които непрестанно градим, а животът немилосърдно срива. И сривайки тях, срива и нас – абсолютно и без капка жал ни срива… Неминуемо.
