Антония Апостолова разговаря с Марта Радева
Марта Радева прави „късен“ дебют, ако изобщо има такова нещо – но може би точно заради това той е така зрял и убедителен, сякаш „Човекът от последния вагон“ („Жанет 45“, 2024) не е първият ѝ сборник. Сигурна съм, че пише отдавна, но едва сега се е решила да събере тази книга. А книгата пък се нареди в краткия списък на наградите „Перото“ в категория „дебют“. На премиерата на сборника духът на писането ѝ бе сравнен с Йовковия, ала на мен ми се иска да я поставя в изцяло съвременен контекст – сред имена като Деян Енев, Светла Георгиева, Здравка Евтимова, Палми Ранчев, Симеон Ботев, Боян Тончев, Емилия Милчева и др. – все писатели, които поради професията или нагласата си са чувствителни към социалното и злободневното, към падините на живота и техните недостатъчно видими обитатели, към крехкостта на човека.
Самата Марта Радева има дългогодишен опит като преподавател по български език и литература в Провадия. Именно учителската практика и животът в провинциалния град дават базата за повечето от тези разкази, в които преживявания, съдби и герои са видимо базирани на реални прототипи. Различните протагонисти или разказвачи, много от които учители, пък се явяват алтер его на авторката – с нейната чувствителност, емпатия и прозорливост както за учениците, така и за обитателите на сякаш забравения от големия свят град. Ексцентрици, бунтари, болни, изпаднали, различни, особени, от малцинствата, неудовлетворени, счупени, мечтаещи, отчуждени, потиснати или озлобени от бита, ала също така състрадателни, йовковски серафими – на тези страници ги има всякакви. И към всички тях Марта Радева проявява разбиране и обич в тази книга за провалите и въздиганията, за смазващия бит и сънищата, изваждащи ни от него, за съществуването „между Земята и Небето“.
Интересно е, че макар дори само в издателство „Жанет 45“ да има поне няколко известни с учителската си професия автори, то именно Марта Радева създава толкова силно обвързан с учителските сюжети сборник. Повечето герои/ни разказвачи са именно преподаватели, а трудните взаимоотношения с проблемни, особени и различни деца са на фокус.
Обръщам се към нея с пространни въпроси, за да могат те на свой ред да допълнят тази встъпителна рецензия.
Кои и какви са хората „от последния вагон“ – какво влагате в това нарицателно?
Както може и да се очаква, „човекът от последния вагон“ е метафора за малкия човек; за хората, които не могат да повлияят на случващото се в света. Оставят го да преминава не просто покрай тях, но и през тях, като им причинява болка или радост. Но те биха могли да помагат на други малки хора като тях да понасят по-леко обратите на битието.
А иначе заглавието ми хрумна във връзка със споделените наблюдения на кондукторка от влака Варна-София, че успелите хора интуитивно избират първите вагони, в последните пътуват онези, които все закъсняват.
Една от разказвачките ви признава: „Само от комплекси някога избрах малкото училище в малкия град“. Площадка и трамплин за какво се оказа този избор за вас? Какво научихте там вие, учителката?
Аз приех града, в който живях и работих, като съдба. Усещането, че всички (дори които ти не познаваш) те знаят е и плашещо, и дисциплиниращо, или – както си прави равносметка една от другите ми героини, лекарка – малкият град те обрича на едно витринно съществуване. Зрелият ми живот премина изцяло в Провадия, бях 22-годишна, когато пристигнах. Тя ме научи на търпение, подтикна ме да търся доброто у хората дори когато са обърнали към мен не особено приветливата си страна. Привърза ме към себе си, научи ме на любов – докато, особено в началото, исках да избягам далече от нея. Както и на поне две от героините в сборника, ми беше тясно сред двете дълги и тесни главни улици, успоредни на реката и железопътната линия. Струваше ми се, че жилищните блокове и къщите, които плътно ги бяха притиснали, ме следяха с прозорците си очи. Поради популярността, която професията ми предполагаше в едно малко населено място, ми липсваше здравословната анонимност, от която се нуждаех, свободата да бъда себе си, а не само „учителката на нашите деца“, която трябва да бъде за пример. Както забелязва Лидия Михайловна от разказа на Валентин Распутин „Уроци по френски“, „от време на време е полезно да забравяш, че си учителка – иначе ще се превърнеш в такова плашило, че на хората ще им доскучае с теб“. Забелязвах, че голяма част от децата споделят моята несигурност и притесненост от живота в малкия град. Постепенно приех като своя мисия вместо да се опитвам да избягам сама, да им помогна да излетят, да се съизмерим с големия свят чрез онова, което мислим, пишем и правим.
Друго ваше алтер его в книгата допуска, че е избрала да учи педагогика с надеждата да поправи грешките, допуснати някога от собствените ѝ учители. Не е ли всъщност задължителен този обмен на грешки в живота?…
Така е, грешките са неизбежни, колкото и да се стремим да ги избягваме и дори да се учим от тях. И аз продължавам да ги допускам. И от учителството си (въпреки че съм била избирана даже за „Учител на годината 2010“ в национален план) си припомням натрапливо най-вече грешките. Обикновено неволно изречените думи, когато си твърде уморена, за да съумееш да запазиш самообладание; да си дадеш сметка, че ти си голямата. От децата може да очакваш всичко, но от теб зависи как ще приемеш предизвикателното, агресивно или нехайно поведение на едно дете, което се държи така, защото се чувства объркано, уязвимо, защото го боли.
А задължително ли е да боли израстването?
Вероятно има и израстване без болка. Но аз познавам болезнената несигурност на своето детство и поради това през учителските си години съм била особено чувствителна към децата, които страдат по една или друга причина. За тях разказвам в куп разкази – „Алекс“, „Изгубеният гълъб“, „Сънища“, „Моцартина“, „Плесницата“, “Стената“, „Ловен дом“… Но и за драмата на учителите, които умората, бюрократичните задължения, взискателността на обществото към тях и личната им самовзискателност често изправят пред изпитанието да постъпят по начин, който ги срива най-напред в собствените им очи.
Свикнали сме да мислим децата за невинни по презумпция, но вие ги представяте и в не толкова лицеприятна светлина – както споменахте горе, те биват „трудни“, предизвикват, престъпват, за да „привлекат вниманието ѝ с безцеремонно и дръзко поведение“. Откъде идва това? И какъв е правилният подход в този случай?
Земните същества сме несъвършени. Обикновено търсим причината в недостатъчната любов, която детето получава – вкъщи, а и в училище. Едва ли обаче винаги е така. Често „трудните“ в тийнейджърските си години деца несъзнателно отстояват своята свобода, правото си на избор, а после израстват добри, прекрасни хора. Колеги са коментирали, че отличници и примерни ученици са ги отминавали равнодушно по улиците, след като завършат училище. А палавникът на класа, безнадеждният, неразбран бивш ученик нерядко се спуска с отворени обятия срещу теб, благодари ти и ти казва такива думи, от които разбираш, че семената са дали красиви плодове след време. Едно от най-лошите неща, които училището може да причини на учениците, е да им лепи етикети и да ги подценява заради това, че не отговарят на общоприетата представа за „добри деца“. Извън училище те могат да са прекрасни хора, просто да им е тесен калъпът, в който се опитваме да ги поставим.
Позволявате си да засягате теми табу. Една от тях е именно за различието – в случая сексуалното. Особено проблемно в малкия град, където „няма накъде да избягаш от очите и думите, с които всекидневието те преценява и приковава в ниското“. Какво мислите за закона, който уж забранява т.нар. „пропаганда“ на нетрадиционна сексуална ориентация“ в училище?
О, българските родители и учители толкова трудно напускат вродената си свенливост, за да поговорят открито с децата за порастването им, за секса, за страха и свободата, знам го от личен опит. За каква пропаганда можем да говорим тогава? Този закон забранява нещо, което го няма в училище, и поставя допълнителни прегради пред отговорните учители, които биха се осмелили да подготвят децата за онова, което им предстои; да успокоят онези, които природата е решила да създаде различни; да покажат на всички, че „обратни“ няма, щом Бог и Вселената допускат разнообразието.
Другата тема е възможността между учител/авторитет и ученик да възникне любов, дълбока връзка. В литературата това е приемливо, неустоимо. А в живота? Този почти инцестен привкус на близостта не е ли винаги латентно притаен някъде там (по сократовски)?
Дълбоките, истински взаимоотношения винаги се основават на любов, без нея просто нещата не се случват. Харизматичният учител „влюбва“ учениците в себе си и по този начин те обикват и дисциплината, която им преподава, възприемат неговите възгледи, философията му за живота дори. Аз също избрах професията си заради своя собствен гимназиален учител по литература Иван Иванов, който беше творец в областта на поезията и на изобразителното изкуство, освен че преподаваше и беше директор на училището. Опасно е обаче, когато привличането между душите и умовете премине позволените граници и се превърне в нещо друго. Но то понякога действително се случва и обикновено поражда болка. Затова разказвам и за тази форма на обич между учител и ученик. Всъщност още от времето на Русо литературата, а по-късно и киното, разкрива драмата на тази скандална, ала често неустоима любов.
Ще се съгласите ли, че болката, от една страна, и състраданието, от друга, са това, което изгражда мостовете в сложните иначе взаимоотношения между героите ви?
Напълно! Близо до дома ми се намира малката жп спирка „Добрина“, а на около четири километра е високо разположеното село със същото име. Неслучайно избрах и една от улиците в книгата ми да носи това име. Добротата ни може да облекчи не само страданието на ония, които срещаме, но и нашата собствена болка.
Показвате обаче и друг начин за свързване – чрез общата любов към четенето и разговорите за книги. Впрочем в един от разказите, уви, протагонистът признава: „Макар да минаваше за най-елитното в града, и нашето училище беше враг на четенето“, а героят трябва да се окаже безработен, за да може да чете…
Мога да кажа, че признанието на този персонаж е изстрадано и от самата мен. Ние, които преподаваме литература, сме така затрупани с уроци и писмени работи за редактиране, че една важна част от високите цели на този предмет – да възпита читатели, някак се губи. За четене просто не остава време. Задължителните за изучаване художествени творби трябва да научат децата как да четат, но задължението рядко пробужда любов. Затова ми се струва необходимо да има и часове, в които учители и ученици заедно избират кои книги да четат. Чрез възможността за избор, а не чрез принудата оценяваме истински нещата – така е и с четенето.
А общуването чрез книгите и през книгите ни помага да осъществим връзка помежду си не на повърхностно равнище, ами чрез истинското, дълбокото в нас. Моите приятели са все четящи хора. Дори когато не се познавам лично с тях, но съм чела книгите им или написаното от тях за любима книга, ги чувствам близки. От десетилетия насам пиша и статии за книги, които са ме докоснали. Публикувам в различни литературни медии. И независимо дали става дума за автори, които са ни съвременници, или за писатели, които отдавна са си отишли, усещам, че самият дълбок прочит ме сближава с тях. Нещо повече, докато пиша за даден поет или белетрист, ми се струва, че макар и за кратко, „съм самия него“, синхронизирам своите мисли и преживявания с неговите и така го разбирам по-добре. Аз лично не мога нито ден, без да чета – имам усещането, че съм гладувала. И може би с повечето от приятелите ми сме се намерили точно по този признак.
На страниците на сборника пишете: „Не е нужно образованието да влива нещо ново у детето, най-ценното то го има, вложено от Небето. Учителят трябва да гради върху онова, което учениците вече носят в себе си“. Споменават се и различни алтернативни методи и системи. А една от бягащите от час героини всъщност се оказва момиче, което чете и гледа научнопопулярни филми, за да учи така. Как си представяте едно успешно българско образование… някой ден?
Честно казано, докато бях в училище, недъзите на съвременната образователна система ме занимаваха в по-голяма степен и често публикувах размислите си за това главно във в. „Сега“ и в „Азбуки“. Днес съм повече или по-малко дистанцирана от проблемите в училище. Бих могла обаче да обобщя, че те са свързани главно с невъзможността да се отправят достатъчно лични послания поради натовареността на паралелките (особено в големите градове) и психологическата и административната претовареност на учителите. И не знам дали има изход от тази ситуация в нашата съвременност, до голяма степен подчинена на икономическия диктат… Иска ми се да има повече възможности за избор, повече внимание и уважение към онова, което е нужно на всяко едно дете. Но и достатъчно отговорност. Необходимо е заложеното от природата да се развива с труд, постоянство и изградена самодисциплина.
Един от 19-годишните ви герои все мечтае да излезе пред всички и да каже „най-точните думи за България“. Кои са вашите?
О, ако ги знаех… На 19 години можеш да бъдеш категоричен. С порастването и узряването би трябвало да се развива отговорността и към думите. Макар че трудно откриваме подобни примери сред онези, които говорят за България и се опитват да определят пътя ѝ. Както голяма част от хората, които чувствам близки, и мен ме притесняват лицемерието и цинизмът на част от публичните личности – не само у нас. Обезпокоителна за мен обаче е и подозрителността към мотивите на другия, готовността с лека ръка да се усъмниш, да отречеш, да му поставиш етикет.
Като човек, чието детство и голяма част от младостта са преминали в едно тоталитарно общество, съм особено чувствителна към проявите на нетърпимост и заклеймяване на различните от твоите убеждения. Не се изслушват аргументите на събеседника, не се търсят основания да се изградят мостове, а с лека ръка се издигат стени. Още след първото изречение като че ли те поставят в чекмеджето „не е от нашите“ и те игнорират. След промените в началото на деветдесетте години се радвахме, че най-после и у нас ще се създадат условия за мечтаното многообразие. Затова ме боли от опитите старите униформи да се сменят с нови.
Героят ви Алек, когото разказвачката непрекъснато измамно определя като наивен „глупак“, е от онзи тип луди, за които Вазов е казал: „Те да са живи“. Нужни ли са ни такива днес, огромна рядкост ли са?
Според Сервантес твърде много здрав разум може да е лудост. Във всеки случай логиката на живота рядко съвпада с човешката. В този смисъл привидната „лудост“ е възможно да се окаже в синхрон с Вселената в по-голяма степен от нечие благоразумно и пресметливо живеене, както се оказва в един от разказите ми. Много от оставилите имената си в науката и изкуството – изобретатели, художници, поети, са изглеждали неадекватни в очите на своите съвременници. Впрочем не само у нас „свестните (…) считат за луди“.
В много от „лошите“ ви герои лошавината се оказва привидна. Вярвате ли, че човекът е неизменно добър?
Убедена съм, че у всекиго има добро. Просто у някои хора то спи. Въпрос на събития, срещи, а може би и на векове е да бъде пробудено. Независимо от това аз се стремя да се придържам във взаимоотношенията си към идеята на Гьоте, че ако се отнасяш с един човек така, както заслужава, може да го направиш по-лош. Но ако се държиш с него така, сякаш е по-добър, той ще става по-добър.
